Определение № 1508 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5297/2023 г.

ВКСIV гражданско отделение28.03.2024 г.докладчик Йорданов

Диспозитив

Отменя решение на Ловешкия окръжен съд № 155 /25.08.2023 г. по в.гр.д. № 296/2022 г. в частта, с която е обезсилено решение № 260002/24.03.2022 г. по гр.д. № 642/2019 г. на Троянския районен съд, в частта, с която е прекратен с развод гражданският брак между Г. Н. О. и Д. О. (G. O.), италиански гражданин и производството по делото е прекратено в тази част. Връща делото на Ловешкия окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия – за разглеждане на въззивната жалба на Д. О. (G. O.) срещу решение № 260002/24.03.2022 г. по гр.д. № 642/2019 г. на Троянския районен съд в частта му по иска за развод. Осъжда Г. Н. О. да заплати на Д. О. (G. O.) (посочван и с фамилното име О.), сумата 1 600 лева разноски за процесуално представителство в касационното производство. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК вр. чл.28 КМЧП. Образувано е по частна жалба на Д. О сс о (G. O.) (преди това посочван с фамилното име О с о), гражданин на Р. Италия, срещу решение на Ловешкия окръжен съд № 155 /25.08.2023 г. по в.гр.д. № 296/2022 г. в частта, с която е обезсилено решение № 260002/24.03.2022 г. по гр.д. № 642/2019 г. на Троянския районен съд, в частта, с която е прекратен с развод гражданският брак между Г. Н. О. и Д. О., италиански гражданин и производството по делото е прекратено в тази част. Въззивното решение не е обжалвано в частта, с която е отменен режим на лични отношения и е определен друг – разширен. В частта, в която е обжалвано, решението има характер на определение, по своето съдържание подадената жалба е частна и по нея във ВКС погрешно е образувано гражданско дело. Тя следва да бъде разгледана като частна, каквато е, по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Ответникът по частната жалба Г. Н. О., българска гражданка, твърди в писмен отговор, че тя е неоснователна. Настоящият състав приема, че частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу преграждащо определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване и е редовна, поради което е процесуално допустима. За да прекрати производството по иска за развод въззивният съд е приел следното: Бракът между страните е сключен в [населено място] на 03.05.2014 г. Исковата молба е подадена на 18.07.2019 г. Въззивният съд се е позовал на Регламент (ЕО) 2201/2003, приложим към момента на подаване на исковата молба, от който е приел, че български съд не е компетентен да се произнесе по иска за развод. Спорът е с международен елемент с оглед гражданството на съпруга и общото местоживеене на семейството в Конфедерация Швейцария. Съобразно правилата на компетентността на съдилищата при спор с международен елемент и при категорично установеното от твърденията на страните и показанията на свидетелите, че до прибирането на ищцата Г. Н. О. в Р. България съпрузите са живеели заедно в Швейцария, въззивният съд е приел, че установяването на съпрузите в Швейцария е било трайно и е придобило характер на обичайното местопребиваване по смисъла на Чл.3.1 от Регламент 2201/2003. С оглед на това и по правилото на чл.3.1., предл. 1 и 2 от Регламента компетентен да разгледа иска за развод, е съдът в Швейцария. Компетентността му е изключителна и не може да бъде дерогирана съгл. чл.6. Не е налице възможността за предявяване на иска в друга държава съгласно чл.3.1, пр.5 и 6 от Регламента, т.к. към предявяване на исковата молба все още не е бил изминал изискваният 6 м., съответно 1 г. срок на престой на ищцата в България. Компетентността на българския съд е изключена и с оглед на разпоредбите на КМЧП, където в чл.82, ал.2 е предвидено, че разводът между съпрузи с различно гражданство се урежда от правото на държавата, в която се намира тяхното общо обичайно местопребиваване към момента на подаване на молбата за развод. Затова въззивният съд приема, че РС Троян и изобщо българският съд не е бил компетентен да разгледа иска за развод. Направеното от ответника в хода на първоинстанционното производство изявление за приемане на компетентността на българския съд (л.436) е неприложимо към иска за развод, както с оглед изключителната компетентност на швейцарския съд, съгласно чл.3, така и поради обстоятелството, че подобно признание е предвидено само по отношение на исковете за родителска отговорност – чл.9.2 от Регламента. За своята международна компетентност българският съд следи служебно и без възражение по чл.119, ал.3 ГПК. В рамките на тази проверка ОС Ловеч приема, че първоинстанционното решение в частта по иска за развод е недопустимо, следва да се обезсили производството в тази част и да се прекрати. По основателността на частната жалба: Жалбоподателят Д. О. (О.) излага следните доводи: По продължилото повече от 4 години дело и двете страни приемат компетентността на българския съд. В отговора си на исковата молба на Г. О. той е заявил изрично, че приема компетентността на българския съд; Конфедерация Швейцария не е държава-членка на Европейския съюз и случая следва да се приложи правилото на чл.7 КМЧП. Настоящият съдебен състав намира доводите на Д. О. (О.) за основателни. Конфедерация Швейцария, в която страните са имали обичайно местопребиваване непосредствено преди Д. О. (О.) да предяви иска за развод, не е държава-членка на Европейския съюз. Поради което и съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 2201/2003 чл.2, чл.3, чл.4, чл.5 и чл.6 на Регламент (ЕО) 2201/2003 съдилищата на Конфедерация Швейцария не са съдилища на държава-членка, по смисъла на Регламента. (Регламент (ЕО) 2201/2003 не се прилага на нейна територия). Поради което и съгласно посочените разпоредби (на чл.3, чл.4, чл.5, чл.6 на Регламента) съдилищата на Конфедерация Швейцария, в която страните са имали и имат постоянно местопребиваване по смисъла на чл.3,1. от Регламента, не са компетентни да разгледат иска на Д. О. (О.) срещу Г. Н. О. за развод. Посочените разпоредби не определят и никой съд на държава-членка на ЕС, който да е компетентен да разгледа иск за развод на двамата съпрузи (т.к. те са граждани на различни държави-членки и не попадат в хипотезата на чл.3.1.б). Настоящият съдебен състав приема, че в случая намира приложение правилото на чл.7 от Регламента, съгласно което, когато никой съд на държава-членка не е компетентен съгласно членове чл.3, 4 и 5, компетентността се определя във всяка държава-членка, съобразно нейното законодателство. Съгласно чл.7 от КМЧП брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. Тъй като ищцата Г. О. е български гражданин, предявеният от нея иск за развод е подведомствен на български съд, определен по правилата за родова и местна подсъдност. Троянският районен съд, пред който ищцата е предявила иска си за развод, е компетентен да го разгледа по правилата за родова подсъдност, той е приел да го разгледа и го е разгледал. Ответникът по иска Д. О. (О.) е заявил изрично, че приема компетентността на Троянския районен съд. Подсъдността се е стабилизирала. Разпоредбата на в чл.82, ал.2 КМЧП се отнася до приложимото право и не променя извода за компетентност на български съд. От изложеното следва, че постановеното от Троянския районен съд решение по иска за развод е допустимо и компетентен да разгледа въззивната жалба срещу него е Ловешкият окръжен съд. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира частната жалба за основателна, а обжалваната част от въззивното решение, с характер на прекратително определение, за незаконосъобразно, поради което то следва да бъде отменено, а делото да бъде върната на Ловешкия окръжен съд, който да разгледа въззивната жалба срещу иска за развод. С оглед изхода от това производство искането на частния жалбоподател за осъждане на ответната страна, която оспорва частната жалба, да му заплати разноските по делото е основателно и доказано за сумата 1 600 лева разноски за процесуално представителство, за които е представен списък на разноски и чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.

Цитирани разпоредби

13