Определение № 4165 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 680/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. П. като пълномощник на Р. Т. Т. и Р. Г. Т. и по касационна жалба на община Варна, чрез пълномощника юрисконсулт Г. П. срещу въззивно решение № 1420, постановено на 14.11.2022 г. по в. гр. д. № 1672/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отменено решението на първоинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. Т. Т. и Р. Г. Т. срещу община Варна, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на площта до 277 кв. м. ид. ч. от общия претендиран размер 1 698 кв. м. ид. ч. от имот с идентификатор ***, целият с площ от 2 534 кв.м., находящ се в [населено място], местността „П.“ /“М.“/, при описани граници, въз основа на давностно владение, осъществено в периода от 29.10.2003 г. до 29.10.2013 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на 277 кв. м. ид. ч. от имот с идентификатор ***, целият с площ от 2 534 кв.м., находящ се в [населено място], местността „П.“ /“М.“/, при описани граници, въз основа на давностно владение, осъществено в периода от 29.10.2003 г. до 29.10.2013 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която са отхвърлени исковете. Подадената касационна жалба на ищците Р. Т. Т. и Р. Г. Т. има за предмет въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. В изложението към жалбата се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „допустимо ли е съдът да постанови решение, основавайки се само на индиция за презумиран факт“, като се поддържа противоречие с решение № 867/20.11.2009 г. по гр. д. № 5397/2008 г., първо г. о.; 2. „приложението на чл. 6 ЗС /отм./, обвързано ли е с времевия период, в който имотът се придобива“, като се твърди противоречие с решение № 60090/01.07.2021 г. по гр. д. № 4068/2020 г. и решение № 81/24.07.2018 г. по гр. д. № 4029/2017 г. на второ г. о. Подадената касационна жалба на ответника община Варна е срещу въззивното решение, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество за уважаване на исковете. В изложението към жалбата се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „въззивният съд длъжен ли е като инстанция по същество да обсъди в съвкупност целия доказателствен материал по делото, доводите и възраженията на страните“; 2. „при приложение на указанията, дадени с решение № 3/24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г., следва ли да бъде зачетен ефекта на наложения мораториум за имоти частна държавна или общинска собственост за периода от приемане на противоконституционния закон до влизане в сила на цитираното конституционно решение“. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството по делото е образувано по предявени от Р. и Р. Т. положителни установителни искове срещу община Варна за приемане за установено, че ищците са собственици на 1698/2534 кв. м. идеални части от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], целия с площ от 2 534 кв. м., местността „П.“ /“М.“/, при описани граници. В исковата молба и уточняваща молба от 29.06.2021 г. са изложени твърдения, че ищците са придобили при условията на съпружеска имуществена общност 836 кв. м. от процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 166/29.10.2003 г. От момента на сключване на сделката владеят и останалите 1 698 кв. м. ид. ч. от имота, като са придобили същите по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Ответникът е оспорил правата им, като за спорните идеални части от имота е съставил акт за частна общинска собственост № 10409/26.06.2020 г., издаден на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. Исковата молба е предявена на 11.06.2021 г. По делото е установено, че на 23.07.1971 г. /договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 68/ М. Н. Н. и Г. П. В. са закупили нива с площ от 1 666 кв. м., находяща се в землището на [населено място], Варненски окръг, местността „М.“, при граници: „С. П., залесено, залесено и гора“. На 31.10.1985 г. е одобрена съдебна спогодба по гр. дело № 2926/1985 г. на Варненския районен съд, постигната между съделителите - купувачи, по силата на която в дял на М. Н. Н. и съпругата му М. С. Н. е поставена овощна градина /лозе/ в землището на [населено място], м. „М.“, с площ 836 кв. м., при граници: на изток - Г. П. В., на юг – гора, на запад – гора, на север - гора. С договор за дарение от 1993 г. М. Н. и съпругата му са дарили на своя внук А. Д. К. 600/836 кв. м. ид. ч. от гореописания имот, а на внучка си Р. К. Д. 236/836 кв. м. ид. ч. от същия, заедно с построената в него сезонна постройка. С договор за покупко-продажба от 29.10.2003 г. /нотариален акт № 168/, А. К. и Р. Д. са прехвърлили на ищеца Р. Т. правото на собственост върху поземлен имот № *, с площ 836 кв. м., находящ се в землището на [населено място], местността „П.“ /“М.“/, попадащ в зона за земеделско ползване, при граници: на изток - Г. П. В., на юг – гора, на запад – гора, на север – гора, заедно с построената в него сграда. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че по кадастралния план от 1960 г. в границите на процесния имот попадат части от: имот № * – държавен /166 кв. м./, имот № * - Г. С. /440 кв. м./, имот № * - държавна мера /1 374 кв. м./ и имот № * – държавен, „деформиран терен“ /554 кв. м./. По плана от 1988 г. процесният имот е с кадастрален № *, с площ 1 420 кв. м., записан в разписния лист на М. Н.. В площта му попадат 1 144 кв. м. от процесния имот с идентификатор ***, като останалата част от него попада с площ от 127 кв. м. в землище, 60 кв. м. в съществуващ път, 555 кв. м. в имот без кадастрален номер, и 684 кв. м. в землище (скат). По плана от 1995 г. имотът е индивидуализиран с кадастрален № *, като в границите на имот с идентификатор *** попадат 1 113 кв. м. от него, съответно 40 кв. м. попадат в площта на път, 752 кв. м. в имот без кадастрален номер и 615 кв. м. в землище (скат). За местността е изработен план на старите имотни граници, по който процесният имот попада в имот № * с площ от 1 364 кв. м., записан на държавата, с площ от 576 кв. м. в имот № * - държавна собственост, с площ от 162 кв. м. в имот № * – държавна собственост и с площ от 432 кв. м. в имот № * - на неидентифициран собственик. През 2006 г. е одобрен ПУП – ПРЗ за територията на „курортна зона П.“, като имот № * по кадастралния план от 1995 г. не се обхваща от приетия регулационен план; той е разположен изцяло в територията на „зона за отдих П.“. Въззивният съд е приел за установена частична идентичност на закупения от ищците имот и процесния имот с идентификатор *** по кадастралната карта за площ от 1 113 кв. м. /обозначена на комбинирана скица № 3 към експертното заключение/. Разгледал е на първо място релевираните от ответника възражения за невъзможност процесната реална част да бъде придобита по давност, респективно за спиране на давностния срок по силата на § 1 от ЗД на ЗС. За посочените по-горе идеални части от имота е приел за доказано, че са били собственост на физически лица, с оглед на което са могли да бъдат придобити по давност. Отчел е обстоятелството, че 836 кв. м. ид. ч. от процесния имот са закупени от ищците, като е направил заключение, че владението е могло да бъде осъществявано единствено за горницата до 1113 кв. м. ид. ч., а именно за 277 кв. м. ид. ч. от имота. В обобщение е приел, че исковете са основателни за същите, като в тази част е пререшил спора и е уважил исковете. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Второ г. о., съобрази следното: Според задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение с цел преценка неговата допустимост предвид съмнение за произнасяне по нередовна искова молба. Жалбоподателите дължат внасяне на държавна такса в размер на 190,85 лв. всеки от тях /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационните жалби по същество. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение