Определение № 9663 от 16.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 9355/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Т. Тодоров от гр. София, приподписана от упълномощения адв. М. Пенев от Адвокатска колегия - София, против определение № 7111 от 21.08.2023 г., постановено от Административен съд – София - град, по адм. д. № 8093/2023 г., с което е оставена без разглеждане искането за спиране на предварителното изпълнение на Решение №527/02.08.2023 год. на Министерски съвет на Република България, с което имот частна държавна собственост, находящ се в гр. София, район „Средец“, разположен в „Княжевската градина“, между булевард „Васил Левски“, ул. „Гурко“, бул. „Евлоги Георгиев“ и бул. „Цар Освободител“, представляващ мемориален комплекс „Паметник на съветската армия“ е обявен за имот частна държавна собственост. Със същото определение, първоинстанционния административен съд е оставена без разглеждане жалбата на настоящия частен жалбоподател срещу Решение №527/02.08.2023 год. на Министерски съвет на Република България, с което имот частна държавна собственост, находящ се в гр. София, район „Средец“, разположен в „Княжевската градина“, между бул. „Васил Левски“, ул. Гурко, бул. „Евлоги Георгиев“ и бул. „Цар Освободител“, представляващ мемориален комплекс „Паметник на съветската армия“ е обявен за имот частна държавна собственост. Частният жалбоподател оспорва извода на съда за липса на правен интерес от обжалване на процесния акт и твърди, че с атакуваното решение на Министерски съвет се засягат непосредствено права и интереси на обществото, тъй като паметника е обявен за недвижима културна собственост, поради което е ограничено правото на жалбоподателя и обществото от достъп до паметника и неговото конкретно място. Моли Върховният административен съд да отмени обжалваното определение, като неправилно и постановено в противоречие с приложимите разпоредби на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Ответникът - Министерският съвет на Република България оспорва частната жалба с писмено възражение по реда на чл. 232 от АПК, предявено чрез упълномощен правен съветник в дирекция „Правна“, с юридическо образование и правоспособност, с което моли съда да постанови съдебен акт с който да остави в сила обжалваното определение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Настоящия състав на Върховния административен съд приема, че частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на Решение №527/02.08.2023 год. на Министерски съвет на Република България, с което имот частна държавна собственост, находящ се в гр. София, район „Средец“, разположен в „Княжевската градина“, между бул. „Васил Левски“, ул. „Гурко“, бул. „Евлоги Георгиев“ и бул. „Цар Освободител“, представляващ мемориален комплекс „Паметник на съветската армия“ е обявен за имот частна държавна собственост. Решението за промяна на статута на имота е извършена на основание чл. 6, ал. 1 от Закона за държавната собственост и чл. 5, ал. 2 от Правилника за приложение на Закона за държавната собственост. С решението е указано на областния управител на област София да отрази промяната в Акт за държавна собственост №3418/18.09.1947 год. за имота, по т. 1. С обжалваното определение № 7111 от 21.08.2023 г. е оставена без разглеждане жалбата на Т. Тодоров срещу Решение №527/02.08.2023 год. на Министерски съвет на Република България и производството по адм. дело № 8093/2023 г. по описа на Административен съд – София – град. За да достигне до този резултат решаващият състав на първоинстанционния съд е приел, че в случая за жалбоподателя не е налице личен и непосредствен интерес за обжалване на оспореното решение, тъй като обжалвания административен акт е издаден на основание чл. 6, ал. 1 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ в която разпоредба е предоставена възможността за преобразуване на държавната собственост от публична в частна и обратното, както и пречките за такова преобразуване. Първоинстанционния съд е приел, че обявяването на имот от публична в частна държавна собственост и обратно по този ред, на цитираната разпоредба е въпрос на управление на държавната собственост, който съставлява едноврменно конституционно правомощие и задължение на Министерски съвет на Република България, регламентирано в нормата на чл. 106 от Конституцията на Република България. Съдът е приел, че в настоящия случай оспореното решение е издадено в рамките на предоставената на централния орган оперативна самостоятелност по стопанисването и управлението на държавната собственост, които не засягат права, както и не вменяват задължения и нямат за адресат трети лица. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, съставляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209 от АПК. Правилни са изложените м мотивите на обжалвания съдебен акт постановен от Административен съд – София – град, че обявяването на недвижим имот от публична в частна държавна собственост по реда на чл. 6 от ЗДС, съставлява акт на управление на държавната собственост, който включва, както конституционно правомощие, така и задължение на Министерския съвет на Република България, предвидено в разпоредбата на чл. 106 от Конституцията на Република България. В конкретната хипотеза Министерският съвет е действал в рамките на предоставената му от Конституцията, като централен орган на изпълнителната власт оперативна самостоятелност по стопанисването и управлението на държавното имущество и при съобразяване с изискванията на чл. 6 от ЗДС, като е постановил решение за преобразуване на държавната собственост от един вид в друг. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира за законосъобразно заключението на първоинстанционния съд, че в случая се отнася за акт по оперативното управление на държавната собственост, който не засяга права и не регламентира задължения за жалбоподателя. Правилен е формираният извод в обжалваното определение, че жалбоподателя не обосновава наличие на пряк и непосредствен интерес от оспорване на процесния акт на Министерския съвет, доколкото е безспорно установено, че имотът, описан в решението, е бил публична държавна собственост и същият не е с променен статута като групова недвижима културна ценност и не променя публичния достъп до паметника. При това положение правилно е преценено, че в правната сфера на оспорващия не настъпват последици, които могат да бъдат защитени по реда на АПК, поради което за жалбоподателя липсва изискуемия от закона пряк и непосредствен правен интерес от обжалване. В случая не е осъществено реално неблагоприятно засягане на права или законни интереси на жалбоподателя, като същите не са и застрашени. Следователно първоинстанционния административен съд законосъобразно е приел, че с атакуваното решение Министерският съвет е регулирал правоотношения, за които жалбоподателят не притежава субективното процесуално право на оспорване по съдебен ред. По тези доводи настоящият състав приема, че обжалваното определение не страда от пороците релевирани с частната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК, Т. Тодоров от гр. София следва да заплати на ответника по частната жалба претендираното от него юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв., който е определен в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд - четвърто отделение