Определение № 211 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2951/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от „М. К. България“ ЕООД, чрез адв. Т. Т., срещу въззивно определение № 1479/2025 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по ч. гр. д. № 456/2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Насрещната страна Агенция „Митници“, чрез П. Д. К., началник на отдел „Правнонормативен“ в ТД „Митници-Бургас“, отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Бургаски районен съд, с което производството по делото е прекратено. Въззивната инстанция споделила съображенията на районния съд, че липсва правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, за неистинност на документ, озаглавен „Справка за закупените готови и полуготови килими“, приложен като доказателство по митническо разследване, възложено със заповед № ЗДТ-1000-551/01.08.2022 г. Целта на ищецът е да възобновят спорове по административнонаказателни дела, по които документът е бил представен. Съдът, като се позовал на ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСТК на ВКС, изяснил, че ищецът вече се е възползвал от правото си във всички висящи процеси да оспори истинността на представения документ, като съдилищата са се произнесли относно доказателствената му стойност. С влезли в сила решения съдилищата са зачели справката, а несъгласието с техните изводи не дава основание на страната да иска от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК да преповтори тази проверка. Също така, евентуално решение по чл. 124, ал. 4 ГПК не би могло да ползва ищеца в бъдещи производства по отмяна, отново според разясненията, дадени в цитираното по-горе тълкувателно решение на ВКС. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК със следните въпроси: недопустим ли е иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, предл. първо ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решени по установителния иск като основание за отмяна на влязло в сила решение не по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, а по реда на възобновяването по ЗАНН (чл. 70, ал. 2) и попада ли този иск в подведомствеността на гражданския съд дори в случаите, когато документът, чиято неистинност е предмет на установяване с него, е представен и ценен като доказателство по административнонаказателно производство, макар и да е бил своевременно оспорен; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и представените по делото доказателства, които са от значение за преценката за допустимост на предявения иск, както и длъжен ли е да обсъди всички оплаквания в жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване. Процесуалноправният въпрос, свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е значим за всяко исково производство. Касационната инстанция, за да прецени дали въпросът е обуславящ за постановения резултат в обжалваното въззивно определение, трябва да е наясно във връзка с какви конкретни процесуални нарушения по приложението на цитираните разпоредби е поставен – за кое конкретно обстоятелство и за кое конкретно доказателство се твърди, че въззивният съд не го е обсъдил; кое конкретно оплакване във въззивната жалба е оставил без отговор. Това е така, защото касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася строго в рамките на касационните доводи в жалбата; касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивния съдебен акт само по конкретно посочените в жалбата твърдения за неправилност по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. Недопустимо е, при липса на оплаквания или при бланкетни оплаквания, касационният съд да преценява относимостта на въпроса по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съответно доколко въззивният съд е приложил точно закона и налице ли е противоречие с практиката на ВКС, което би означавало служебно, извън рамките на жалбата, сам да установява кои доказателства въззивният съд е трябвало да обсъди, като допустими, относими и необходими, но не го е сторил, кои обстоятелства, релевантни за спора и надлежно въведени е трябвало да установи, съответно да съобрази, но не го е сторил, какви са оплакванията във въззивната частна жалба, кои от тях въззивният съд не е отчел. В случая изобщо липсва оплакване в частната жалба или пък в съдържанието на изложението за каквото и да е допуснато нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД от въззивния съд. При така изложеното, не може да се установи и неточно приложение от въззивния съд на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съответно противоречие в тълкуването му със съдебната практика, на която се позовава касаторът, а също и служебно известната на състава ВКС. Другите въпроси са без правно значение по така предявения иск и разглеждането им не би довело до промяна в крайния резултат по спора. Съставът на ВКС намира за нужно да изясни, че в исковата молба по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК трябва задължително да е уточнено в какво, според ищецът, се изразява неистинността на процесния документ, като решението формира сила на присъдено нещо именно с оглед твърдяната неистинност. Следва, също така, да бъде припомнено, че оспорване по смисъла на чл. 193 ГПК и иск за установяване неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, бил той диспозитивен или свидетелстващ, частен или официален, е налице, само, когато се цели отпадане на обвързващата му съда доказателствена сила. С такава разполагат всички документи относно авторството (автентичността). Само свидетелстващите документи (частни и официални) разполагат с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие единствено при официалните свидетелстващи документи. Извън тези случаи, всякакви твърдения на страна, че изложеното в документа не отговаря на истината, не е оспорване на верността му по смисъла, вложен в чл. 193 и чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК. Квалифицирането на подобни твърдения от страната като такива за неистинност на документа, не отговаря на смисъла, вложен в цитираните разпоредби. В подобни случаи съдът по висящо дело не открива производство по чл. 193 ГПК, а при предявен самостоятелен иск за установяване на подобна „неистинност“, съобразява, че той не е сред допустимите по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК. По настоящото дело ищецът твърди, че справката, представена по административнонаказателните дела, е „неистински документ“, тъй като е съставен на чужд език и е подписан от лице, което няма представителна власт нито по отношение на ищеца, нито по отношение на неговото дружество – майка. Не оспорва, че документът е подписан от лицето, посочено в него като автор. По същество липсват каквито и да са твърдения за неавтентичност на документа и, че той не отговаря на действителното положение. В допълнение, касае се за частен свидетелстващ документ, а както стана ясно, той има обвързваща съда доказателствена сила само досежно своята автентичност, т.е. би бил допустим иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК само при твърдение, че справката не е подписана от посочения автор М. Л. – за установяване неавтентичността на документа. Подобен иск не е предявен, а твърденията, че Л. нямала представителна власт по отношение на ищеца, че документът бил на чужд език, нямат никакво отношение към истинността на документа. Страната прави смешение между видове документи в гражданското право, между оспорване и опровергаване на документ в гражданския процес, между неистинност на документ и неотносимост на доказателствено средство. Правилата за представяне на документи, съставени на чужд език в съответните съдебни процеси също нямат отношение към неистинността на същите по см. чл. 124, ал. 1, изр. 1 ГПК. Частният свидетелстващ документ, какъвто е процесният, е годно доказателствено средство (допустимо според процесуалния закон), стига да няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват; съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. При този резултат и направено искане, касаторът следва да заплати на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 200 лв., съобразно фактическата и правна сложност на делото, реално положения труд от процесуалния представител на агенцията и естеството и особеностите на касационното производство. След превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ, дължимата сума в евро е 102,26. Мотивиран от горното, съдът