Определение № 7712 от 20.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6070/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ж. Т. Т., представляван от редовно упълномощен процесуален представител, срещу определение № 3946/16.04.2024 г. по адм. дело № 690/2024г. на Административен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата му против мълчалив отказ на кмета на община Варна да издаде заповед по чл.25 ал.2 ЗОС от 08.02.24г. във връзка с процедура по отчуждаване на основание чл.81, ал.4 ЗУТ относно рег. индекс № РД17017143ВН_002ВН/01.02.2018г. по описа на община Варна. С частната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Съдът неправилно приел, че административния орган не дължи произнасяне по отправено към него искане за отчуждаване на имот. Изложено е тълкуване на разпоредбата на чл. 58 ал. 1 от АПК. В случая се осъществявала защита срещу бездействие на административен орган, тъй като специален закон изисквал изрично произнасяне по молбата на Т.. Иска се отмяната на обжалваното определение. Ответникът – кмета на Община Варна не взема становище. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната акт и в срока по чл.230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба Ж. Т., против мълчалив отказ на кмета на община Варна да издаде заповед по чл.25 ал.2 ЗОС във връзка с процедура по отчуждаване на основание чл.81, ал.4 ЗУТ. С оспореното определение съдът е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството. За да се произнесе е приел, че в случая липсва мълчалив отказ, тъй като липсва задължение за органа да се произнесе по отправеното към него искане. Настоящата съдебна инстанция споделя становището на първоинстанционния съд, че не всяко непроизнасяне по отправено до административен орган искане съставлява мълчалив отказ по смисъла на чл. 58 АПК. За да е налице годен за оспорване по съдебен ред акт е необходимо да е налице задължение за произнесе в конкретно определен срок. В хипотезата на чл. чл.25 ал.2 от ЗОС, кметът на общината издава заповед за отчуждаване, в която се посочват основанието за отчуждаване, предназначението, видът, местонахождението, размерът и собственикът на имота и размерът на обезщетението. Съобразно чл. 21 ал. 1 от ЗОС, имоти - собственост на физически или на юридически лица, могат да бъдат отчуждавани принудително за задоволяване на общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждането на обекти - публична общинска собственост, или на одобрен подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти от първостепенно значение - публична общинска собственост, за който има влязло в сила разпореждане за допускане на предварителното му изпълнение, както и в други случаи, определени със закон, след предварително и равностойно парично или имотно обезщетение. При съобразяване с приложимата законова уредба, съдът правилно е приел, че липсват законови основания, регламентирани в ЗОС или ЗУТ, които да вменяват задължение на кмета да издаде заповед за отчуждаване. Следва да се сподели изцяло становището, че при наличие на предпоставките по чл. 21 и следващите от ЗОС, кметът на общината действа служебно, по своя преценка и не дължи задължително произнасяне по отправено искане за започване на административно производство по отчуждаване на конкретен имот, съответно издаване на заповед по чл. 25, ал. 2 от ЗОС. При липсата на задължение на кмета на общината да издаде заповед за отчуждаване на имот, не е налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Доводите в частната жалба, че се оспорва бездействие на административен орган, не променят правната същност на дължимото от него поведение и не обосновават наличието на задължение за произнасяне в определен от законодателя срок. Исканото от жалбоподателя действие не може да се определи като административна услуга, поради което цитираните в тази връзка в жалбата текстове са неприложими. Предвид гореизложеното и на основание чл.221, ал.1 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение