Определение № 5133 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2216/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Г., чрез адв. Р. Н., срещу въззивно решение № 38/25.02.2026 г. по възз. гр. д. № 733/2025 г. на Окръжен съд – Габрово, с което като е потвърдено решение № 378/08.10.2025 г. по гр. д. № 741/2025 г. на Районен съд – Габрово, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск по чл. 439, ал. 1 ГПК срещу Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ), за признаване на установено в отношенията между страните, че е погасено по давност вземането на ответника срещу ищцата по изпълнителен лист от 11.06.2014 г. за сумите: 24 446 лв. - главница; 1 662,13 лв. - лихва за забава върху главницата за периода 23.07.2013 г. - 30.05.2014 г.; и 1 233,20 лв. - разноски по делото. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си страната поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) „следва ли мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на значим за делото довод и възражение, в случая - че разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците (ЗМДВИП) не е приложима за сроковете, по отношение на ответника, тъй като той не е частноправен субект“; 2) „в коя хипотеза, тази на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗМДВИП или тази по чл.116, б. „в“ ЗЗД, следва да се разгледа в иска по чл. 439 ГПК вида субект на ДФЗ, при съображения за правосубектността му с оглед закона и устройствения му правилник“; 3) „след като на процесуалния субституент – НАП, е възложено по реда на ГПК събиране на частни държавни вземания и има отношение само по отношение компетентността на оправомощения за това съд, а на титуляря на принудителното вземане е публичноправен субект ДФЗ, спирането на сроковете по реда на специалния ЗМДВИП (чл. 3, ал. 1, т.2), приложимо ли е спрямо кредитора ДФЗ по отношение на същия специален закон“; 4) „погасителната давност прекъсва ли се, ако искането на кредитора за изпълнително действие не е извършено чрез съответния изпълнителен способ по причина, ако нередовността на плащане на разноски по същото липсват надлежни указания на органа на изпълнителното производство и е по причина, която зависи от волята на изпълнителния орган и кредитора“; 5) „при предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за съществуването на правото на принудително изпълнение, прилагат ли се последиците на разпоредбите на чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД; ако отговорът на въпроса е положителен, следва ли съдът да зачете изтеклата погасителна давност в хода на висящия съдебен процес по предявения отрицателен установителен иск, предявен от длъжника, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК“. Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол, намира следното: Въззивният съд е приел, че с изпълнителен лист от 11.06.2014 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 188/2014 г. на Районен съд – Дряново, ищцата е осъдена да заплати на ответника – ДФЗ сумата 24 446 лв. - главница, със законната лихва от 11.06.2014 г.; сумата 1 662,13 лв. - лихва за забава за периода 23.07.2013 г. - 30.05.2014 г.; и сумата 1 233,20 лв. - разноски по делото. По първото образувано изпълнително дело № 991/2014 г. по описа на ЧСИ И. И. са извършвани изпълнителни действия, като още с молбата за образуване на делото е поискано налагането на запор върху сметките на Г. в „Банка ДСК“ АД, както и върху собственото й МПС. С молба вх. № 11452/12.11.2015 г. е поискано извършване на опис, оценка и продажба на движими вещи, вкл. МПС, като описа и оценката са извършени на 17.12.2015 г. Извършена е публична продан на лек автомобил „Мазда 626“ с рег. [рег.номер на МПС], собственост на ищцата по делото, като е издадено постановление за възлагане на движима вещ от 25.05.2016 г. С молба от 21.02.2018 г. е поискано извършването на справка за наличие на активни банкови сметки на длъжника и налагане на запор върху тях. Със запорно съобщение изх. № 14588/24.10.2018 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Н. Г., получавано от ЕТ „К. И. – П.“, а със запорно съобщение изх. № 2260/25.02.2020 г. е наложен запор върху трудовото й възнаграждение, получавано от „МН – Дио транс“ ЕООД. С молба вх. № 6501/22.11.2021 г. кредиторът е поискал извършването на опис на движимото имущество на Н. Г., находящо се в дома й, справка за активни банкови сметки и налагане на запор. Описът е насрочен за 16.05.2022 г. По молба вх. № 5335/24.06.2022 г. изпълнителното дело е преместено при ЧСИ З. В. и на 11.07.2022 г. е образувано изп. д. № 779/2022 г. С молба от 15.03.2023 г. взискателят е поискал извършването на опис и продажба на движимо имущество на длъжника. Описът е насрочен за 30.05.2023 г., но няма данни да е извършен. С молба от 26.04.2024 г. отново е поискан опис и продажба на движимо имущество на длъжника. Описът е бил насрочен за 17.05.2024 г., но е отложен поради неявяване на длъжника. При тези данни въззивният съд е приел, че процесното вземане е установено с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което за него се прилага 5-годишния давностен срок, по арг. на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Съобразявайки формираната задължителна съдебна практика на ВКС, съдът е посочил, че давността се счита прекъсната с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали то е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя на основание на чл. 18 ЗЧСИ. Взискателят следва да поддържа висящността на изпълнителния процес като внася такси и разноски за извършване на изпълнителните действия от приложен вече изпълнителен способ (за опис, оценка, предаване имущество за пазене на пазач, отваряне на помещения, изнасяне на вещи и т. н.), да иска повтаряне на неуспешно извършени действия, сочи нови изпълнителни способи. В случая, изп. дело № 991/2014 г. на ЧСИ И. И. е образувано на 15.10.2014 г., когато според приложимото ППВС № 3/1980 г. давност за вземането не тече, докато трае изпълнителният процес. Давността е започнала за тече от 26.06.2015 г. (предвид задължителното за съобразяване ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК) и същата е многократно прекъсвана – с подаването от взискателя на молби за извършване на опис, оценка и продажба на движими вещи, МПС, както и с исканията за налагане на запори върху банкови сметки и други вземания. С наложените запори върху трудовото възнаграждение (от 24.10.2018 г. и 25.02.2020 г.) давността също е прекъсната. От 25.02.2020 г. е започнала да тече новата 5-годишна давност за вземанията по изпълнителния лист, като в случая е без значение дали е спирала да тече съгласно ЗМДВИП, доколкото и след посочената дата давността е била многократно прекъсвана с исканията на взискателя до ЧСИ за прилагане на изпълнителни способи. Прекъсващо давността действие, по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, е молбата на взискателя от 26.04.2024 г. за извършване на опис, оценка и продажба на движимо имущество на длъжника. Описът е насрочен от ЧСИ за 17.05.2024 г. и отложен поради неявяване на длъжника, което обстоятелство е без значение за ефекта от настъпилото прекъсване на давностния срок. В допълнение е посочено, че с предявяването на иска давност не тече. От последните предприети изпълнителни действия през 2024 г. до подаването на исковата през 2025 г. не е изтекла 5-годишната давност за вземанията, поради което предявеният иск е неоснователен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първите три поставени въпроса са изцяло ирелевантни, защото същите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и крайния резултат по спора. Дали съдът е могъл служебно да приложи разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗМДВИП, респ. – и без съответно позоваване от страна на ответника, в случая е без значение предвид установеното, че давността за процесните вземания е прекъсвана последователно с предприемани от ответника (взискател) действия в периода до и след м.02.2020 г., а след това и до м.04. – м.05.2024 г. Последното от поисканите да се извършат изпълнителни действия - опис на движимо имущество на длъжника – е насрочен от ЧСИ за 17.05.2024 г., но е отложен, поради неявяване на длъжника. Поисканите, но неосъществени в хода на изпълнителното дело изпълнителни действия, заради поведение на длъжника, също прекъсват давността. Константна е практиката на ВКС, че давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица, поради което своевременните искания на взискателя да се извършат принудителни действия прекъсват давността, независимо дали такива са предприети от съдебния изпълнител и кредиторът не е станал причина за непредприемането им. Давността се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия - запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на постановлението за възлагане. Четвъртият въпрос освен, че е смислово неясен, за същия липсва каквато и да е надлежна аргументация, сочеща връзката му с конкретни решаващи изводи на въззивната инстанция. Поради това, въпросът е без значение за селективната фаза на касационното производство. Последният формулиран въпрос (в допълнителното изложение към допълнителната касационна жалба) също няма претендираното от страната значение. Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. В случая, последните действия, имащи ефект да прекъснат давността, са извършени на 26.04.2024 г. и на 17.05.2024 г., а настоящата искова молба е подадена на 08.04.2025 г., т.е. преди 5-годишният давностен срок да е изтекъл, какъвто извод е направил въззивният съд. Предвид това, въпросът дали при предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК се прилагат последиците на разпоредбите на чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, е ирелевантен и не може да обуслови селектирането на жалбата. Извън това следва да се посочи, че приетото от въззивната инстанция в допълнителните й мотиви съответства и на постановеното с решение № 257/30.04.2020 г. по гр.д. № 694/2019 г. на ВКС, III г. о., че след предявяването на отрицателния иск от длъжника или от лицето, дало реално обезпечение за чужд дълг (ипотекарен длъжник, залогодател), кредиторът нито може да предяви положителен установителен иск, че вземането му не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение (няма правен интерес и искът е недопустим), нито може да изисква извършване на изпълнителни действия (с ефект да прекъснат давността – чл.116, б. „в” ЗЗД), доколкото в общия случай изпълнението се спира, докато спорът е висящ. В гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той има възможност да действа, за да упражни правото си. Освен това, за да бъде уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, вземането следва да е погасено към момента на предявяване на исковата молба, тъй като според установената практика на ВКС в хода на този процес давност не тече. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение