Определение № 404 от 15.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2534/2014 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. С. Д. срещу определение от 11.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1104/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е оставена без разглеждане подадената от адв. Д. молба от 03.02.2014 г., с която е поискано съдът да се произнесе по размера на възнаграждението, полагащо се на адв. Д. за участие във въззивното производство като особен представител по чл.47, ал.6 ГПК на третото лице - помагач И. Б. К., като й присъди цялото дължимо възнаграждение от 1 450 лв. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като искането за присъждане на възнаграждение в пълния размер по Наредба № 1/2004 г. на ВАС е направено своевременно. Частната жалбоподателка сочи, че молбата, която въззивният съд е оставил без разглеждане, представлява логическо продължение на едногодишните й опити да атакува определение от 15.05.2013 г. на Софийски апелативен съд, с което й е определено възнаграждение под мининума за една инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С определение, постановено в открито заседание на 15.05.2013 г. по гр. д. № 1104/2013 г., Софийски апелативен съд е осъдил ищеца по делото Е. Ш. А., действащ чрез своя баща и законен представител Ш. Ш., да заплати на адв. С. Д. от САК - процесуален представител по чл.47, ал.6 ГПК на И. К. /участвал като трето лице - помагач в първоинстанционното производство/, адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 150 лв. На 21.06.2013 г. по делото е постановено решение № 1557, с което е обезсилено решение по гр. д. № 6009/2011 г. на Софийски градски съд в частта по предявения от Е. Ш. А. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ с отразяване, че И. К. участва като трето лице - помагач на Гаранционен фонд. Решението е връчено на адв. Д. като представител на И. К. на 27.08.2013 г. и до изтичане на едномесечния срок по чл.283 ГПК на 27.09.2013 г. не е обжалвано от нея, поради което е влязло в сила в посочената част. С молба вх. № 1161/03.02.2014 г. адв. Д. е поискала от Софийски апелативен съд да се произнесе по размера на възнаграждението за участието й като особен представител по чл.47, ал.6 ГПК във въззивната инстанция, съобразно чл.7, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В молбата е посочено, че по делото не е внесен целия размер на дължимото възнаграждение от 1 450 лв. С обжалваното в настоящото производство определение от 11.02.2014 г. Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане молбата от 03.02.2014 г., като е приел, че с нея е заявено искане по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските и че с оглед депозирането й след изтичане на срока за касационно обжалване на решението тя е недопустима. Определението е правилно. Молбата, с която адв. Д. е поискала да й бъде присъдено цялото дължимо възнаграждение за участие като особен представител във въззивното производство, представлява по същността си молба за допълване на въззивното решение по гр. д. № 1104/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта за разноските. Този извод произтича от обстоятелството, че чрез молбата е оспорен размера на възнаграждението, което въззивният съд е определил на особения представител с определение в съдебно заседание на 15.05.2015 г. - 150 лв., и с оглед на който с решението не е присъдено допълнително възнаграждение над сумата 150 лв. до пълния претендиран размер от 1 450 лв. Сроковете, в които страните могат да правят искания до съда за изменение и/или допълване на решението в частта за разноските, са преклузивни и са посочени в чл.248, ал.1 ГПК. Съгласно чл.248, ал.1 ГПК, за да е допустимо, искането трябва да е направено в срока за обжалване на решението, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му. В случая подлежащото на обжалване решение е връчено на адв. Д. на 27.08.2013 г. и до изтичане на едномесечния срок за обжалването му на 27.09.2013 г. адв. Д. не е сезирала Софийски апелативен съд с молба по чл.248 ГПК за допълване на решението в частта за разноските. С изтичане на срока за обжалване на решението е преклудирана възможността за оспорване на размера на определеното възнаграждение, поради което изводът на въззивния съд за недопустимост на подадената на 03.02.2014 г. молба е законосъобразен. Обстоятелството, че на 20.05.2013 г. адв. Д. е подала самостоятелна частна жалба срещу определението от 15.05.2013 г. за определяне на възнаграждение в размер на 150 лв., е ирелевантно за спазването на срока по чл.248, ал.1 ГПК. Определението от 15.05.2013 г. не е от категорията на подлежащите на самостоятелно обжалване определения по чл.274, ал.1 ГПК и въпросът за размера на възнаграждението е подлежал на разрешаване само в рамките на въззивното производство - с произнасяне в решението и/или със самостоятелно определение по чл.248 ГПК, постановено по повод на подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК молба. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,