Определение № 1169 от 22.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 489/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. П. К. – процесуален представител на С. В. Т., срещу определение № 15 от 14.01.2026 г. в. т. д. № 319/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на постановеното по делото решение № 290 от 24.10.2025г. в частта за разноските. В частната жалба се твърди неправилност на атакувания съдебен акт, като се претендира отмяната му с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в размер на 13 180 лв., с ДДС пред въззивната инстанция. Оспорва се като неправилен изводът на съда, че по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г., съгласно което посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа) адвокатски хонорари не са задължителни и обвързващи за съда, а определящи за справедливия размер на адвокатското възнаграждение са правната и фактическа сложност на делото. Според частния жалбоподател, дори да се приеме, че при определяне на разноските, представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА съдът може да слезе и под минимума, предвиден в Наредбата, с оглед приетото в решението на СЕС, то самото намаляване би следвало да е в някакви разумни граници, а не в пъти по-ниски размери и то без да има реални и обективни критерии за това. Твърди, че хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА е неприложима, когато няма сключен договор между адвокат и клиент, както е в случая, тъй като това би довело до неравнопоставеност между заплащането в труда на адвокатите, осъществяващи безплатна адвокатска помощ, и адвокатите, уговарящи предварително следващото им се възнаграждение. Освен това, твърди, че липсва заявено от страна на застрахователя възражение за прекомерност на претендирания от процесуалния представител на ищеца адвокатски хонорар. Ответникът по частната жалба – „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ търговско отделение, Трети състав, след преценка на данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 290 от 24.10.2025 г. по в. т. д. № 319/2025 г. на Пловдивски апелативен съд е потвърдено решение № 73 от 12.03.2025 г. по т. д. № 100/2024 г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваната негова част, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на С. В. Т. обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 01.10.2023 г. за разликата над 600 000 лв. до присъдените 800 000 лв., ведно със законна лихва върху сумата 800 000 лв., считано от 05.10.2023г. до окончателното й заплащане. С молба по чл. 248 ГПК адвокат К. е поискала изменение на решението в частта за разноските, като присъденото й адвокатско възнаграждение бъде увеличено до посочените в молбата размери. За да остави без уважение това искане, въззивният съд е приел, че с оглед дадените с решение на СЕС от 25.01.2023г. по дело С-438/22 указания, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1 от 09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължителна за съда. Според решаващия състав, присъденото възнаграждение на адвоката е определено съобразно вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от него процесуални действия във въззивното производство. За неоснователни са счетени и възраженията, касаещи присъждането на ДДС към дължимото адвокатско възнаграждение, със съображението, че същото е включено в присъдените с въззивното решение 2 000 лв. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. При произнасянето си Пловдивски апелативен съд е съобразил приетото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски, а следва да вземе предвид вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, доколкото определянето в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа) на минимални размери на адвокатските възнаграждения противоречи на правилата за конкуренция в Европейския съюз. Даденото от СЕС тълкуване по преюдициални запитвания във връзка с приложението на правото на Европейския съюз при противоречие на национални правни норми с него е задължително за националните съдилища. Неоснователно е възражението на молителя за неприложимост на решението на СЕС при липса на сключен договор между адвоката и представляваната страна, включително в случаи на осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА. Постановеното в решението на СЕС е общо за случаите на ангажиране имуществената отговорност за разноски за адвокатско възнаграждение на осъдената да ги заплати страна в производството пред съда и липсват основания както в закона, така и произтичащи от мотивите на решението на СЕС, които да обосноват изводи в подкрепа на поддържаната от частния жалбоподател теза. Неоснователно е и оплакването в жалбата за липса на наведено от противната страна възражение за прекомерност на възнаграждението. Доколкото в случая размерът на адвокатското възнаграждение не е договорен между страните, а е определен от съда, то за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу неговата прекомерност. Същевременно, според приетото в решението на СЕС, националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение от насрещната страна. Съобразявайки цитираното по-горе решение на СЕС и като взе предвид вида на делото и че същото не е с фактическа и правна сложност предвид предмета на доказване и наличието на многобройна и трайна практика на ВКС по спорните в него въпроси, настоящият състав намира, че присъденото в полза на процесуалния пълномощник на ищеца възнаграждение в размер на 2 000 лв., с ДДС е напълно справедливо и обосновано и не следва да бъде завишавано. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав