Определение № 5357 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. срещу определение №12731 от 15.08.2024 г. по ч. гр. д. №6142 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, ЧЖ-VI-И, с което е потвърдено определение № 18165 от 26.04.2024 г. по гр. д. № 6373 по описа за 2023 г. на Софийския районен съд, 165-ти състав, с което производството по делото е прекратено на основание чл.126, ал.1 от ГПК. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли това определение да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения въпрос, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното: С определение № 18165 от 26.04.2024 г. по гр. д. № 6373 по описа за 2023 г. на Софийския районен съд, 165-ти състав, производството по делото е прекратено на основание чл.126 от ГПК, тъй като по-рано са заведени дела със същия предмет. Ищецът е обжалвал първоинстанционното определение с довода, че няма пълен субективен и обективен идентитет между заведените преди това дела и прекратеното дело. Софийският градски съд е констатирал, че производството е образувано по иск на Е. Д. М. срещу Върховния касационен съд за обезщетение за неимуществени вреди от противоправно поведение, извършено на 12.11.2019 г. в производство по чл.270 от НПК по кнохд № 1018/2019 г. на ВКС. Според ищеца противоправното поведение се състои в задържането му под стража, без да разгледа налице ли е обосновано подозрение дали е извършил престъплението, за което е обвинен, излязъл е извън предмета на делото и го е задържал по обвинения, които не са му били повдигнати. По довода на жалбоподателя е приел, че правилото на чл.126, ал.1 от ГПК цели да се изключи възможността от постановяване на различни решения по един и същи правен спор. Разпоредбите на чл.51 и чл.52 от ЗЗД като общи норми относно начина на определяне на обезщетението за вреди са основани на принципа на пълно еднократно обезщетяване на неимуществени вреди от деликт. В този смисъл при първоначално предявен иск за вреди от деликт периодът на претърпяване на вредите не е елемент от основанието на иска, тъй като принципът на еднократност на обезщетяването и пълното поправяне на вредите го изключва. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази всички вреди от момента, когато действието е било дължимо до момента на устните състезания на последната инстанция по същество/арг. От чл.235, ал.3 от ГПК/. Нов иск е допустим, но само при изрично посочени нови факти/ в този смисъл ППВС №4 от 30.10.1975 г./, които няма да бъдат обхванати от силата на присъдено нещо по предявените преди това искове на същото основание. В конкретния случай ищецът не сочи нови обстоятелства, довели до претърпяване на различни вреди/ексцес/, които да не са предмет на вече предявените от него искове. Преди образуване на настоящото дело са образувани редица искови производства за неимуществени вреди от същото твърдяно увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респективно последните и устни състезания, периоди. Ето защо е потвърдил първоинстанционното прекратително определение. Във връзка с така изложените мотиви на обжалваното определение касаторът е формулирал следния въпрос, по който желае да бъде допуснато касационно обжалване: Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 от ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? Настоящата инстанция констатира, че разрешението на този въпрос, дадено от въззивния съд в случая, не противоречи на практиката на ВКС. Софийският градски съд изчерпателно се е произнесъл по довода във въззивната жалба и не е пропуснал да обсъди нито един факт, който е от значение за изхода на спора дали производството следва да се прекрати заради заведено преди това дело със същия предмет. Ето защо по поставения въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. По друг въпрос касационно обжалване не може да се допусне, тъй като касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба/ ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Не са налице и основания за служебно допускане на касационно обжалване. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение