Определение № 318 от 30.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 217/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Л. Л. Л. срещу определение от 26.10.2010 г. по гр. д. № 448/2006 г. на Софийския градски съд. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и иска то да бъде отменено по подробно изложени съображения. Ответниците по частната жалба [фирма] [населено място] и [фирма] с. гр. не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: С определение от 08.10.2010 г. по гр. д. № 448/2006 г. на Софийския градски съд, след направен отказ от иска, е обезсилено решението от 21.06.2005 г. по гр. д. № 15323/2002 г. на Софийския районен съд, 39 състав, а производството по делото е прекратено. С обжалваното определение, постановено въз основа на молба с вх. № 71625 от 18.10.2010 г., въззивният съд осъдил ищеца Л. Л. Л. да заплати на един от ответниците по иска [фирма] сторените разноски по водене на делото в двете инстанции в общ размер на 1 654 лева. Така постановеният съдебен акт е правилен, а частната жалба срещу него е неоснователна. По подадената от ищеца молба за отказ от иска въззивният съд се произнесъл в съдебното заседание на 08.10.2010 г. Процесуалният представител на ответника [фирма] адвокат Вл. Г. е присъствал, но не е направил искане за присъждане на разноски. Това обстоятелство не опорочава обжалваното определение. Още в хода на първоинстанционното производство с писмено възражение, представено и поддържано в съдебното заседание на 14.02.2005 г., процесуалният представител на страната адвокат Ел. К. е изразила становище за отхвърляне на иска, ведно със законните последици. В същия смисъл е и искането в устните състезания пред районния съд, приключили на 07.03.2005 г. Ето защо жалбоподателят неоснователно твърди, че молбата е уважена, без да е налице искане за присъждане на разноски. Неоснователен е и следващият довод, че след като първоинстанционното решение е обезсилено изцяло, т. е. и в частта, с която са присъдени разноски, то неправилно въззивният съд ги е присъдил с обжалваното определение. Съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./, сега чл. 233 ГПК, когато отказът от иска е направен пред въззивната инстанция, обжалваното решение се обезсилва. В този случай отговорността за разноските се възлага на ищеца не поради наличие на първоинстанционно решение, с което сторените от ответника по иска разноски за това производство са присъдени, а предвид разпоредбата на закона, която установява, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. В хипотезата, пред която страните са изправени, делото е прекратено поради отказа от иска, при което положение отговорността за разноски се понася от ищеца съобразно чл. 64, ал. 3 ГПК /отм./, съответно чл. 78, ал. 4 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.