Определение № 50411 от 28.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2983/2020 г.

Производството е по реда на чл. чл.274, ал.2, вр. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. С. Й., представлявана от адв.К. Т., срещу определение № 260013/ 13.08.2020 г. по възз.гр.д. №165/2020 г. по описа на ОС - Ловеч, в частта с която съдът е оставил без уважение молбата на страната да допълни на основание чл. 248, ал. 1 ГПК постановеното въззивно решение № 146/ 25.06.2020 г., като присъди заплащане на сумата 1 196 лв., представляваща разноски по изп.д. № 221/2020 г. във връзка с допуснато във въззивното производство обезпечение на иска по чл. 200, ал. 1 ГПК до размера на сумата 40 262.40 лв. В частната жалба се поддържа, че определението в обжалваната му част е незаконосъобразно, тъй като неправилно съдът е приел, че направените в изпълнителното производство разноски по налагане на допуснатата обезпечителна мярка (запори на банкови сметки на ответника) следва да се съберат от съдебния изпълнител, респ. че по тях съдът не следва да се произнася в производството по разглеждане на обезпечения иск. Иска се отмяна на определението в тази част и присъждане на жалбоподателката на сумата 1 196 лв. - разноски във връзка с обезпечението на предявения иск. Ответникът по частната жалба – „О.“ АД – [населено място] – не е подал писмен отговор и не е изразил становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С постановеното определение въззивният съд е приел, че подадената от Т.Й. молба, с която е поискано допълване на въззивното решение с присъждане на направените от страната разноски във връзка с допуснатото в хода на въззивното производство обезпечение на иска, е частично основателна. Съобразно представените доказателства и списък по чл. 80 ГПК, съдът е уважил молбата за присъждане на разноски за обезпечението в размер на 1 240 лв., от които 40 лв. – държавна такса и 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение. За неоснователно е счетено искането за разноски по изп.д. № 221/2020 г., образувано по издадената от въззивния съд обезпечителна заповед за налагане на запор върху банкови сметки на ответника до размера на сумата 40 262.40 лв. Посочено е, че понесени от страната разноски в обезпечителното производство са тези по обезпечаване на бъдещ иск или в хода на висящо исково производство, а разноските в изпълнителното производство следва да се съберат от съдебния изпълнител. Обжалваното определение е частично правилно като краен резултат, но не по изложените от въззивния съд мотиви. На първо място, следва да се има предвид общото правило, че отговорността за разноски по делото е правото на страната, в чиято полза е решено делото, да иска и задължението на другата страна да плати направените от първата разноски за неоснователно предизвикания правен спор. На второ място, съгласно приетото по т.5 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Разяснено е, че въпреки, че е самостоятелна форма за защита, производството по обезпечаване на иска се намира с исковия процес във функционална зависимост, доколкото създава сигурност за осъществяване на правата по решението. Обезпечаването на иска продължава докато се разглежда делото, до влизане на решението в сила. С оглед характера на обезпечителното производство (развива се едностранно до реализиране на правото на ответника да обжалва предприетите процесуални действия по налагане на обезпечението), отговорността за разноски не може да бъде реализирана в него по начина, по който това процесуално се осъществява в състезателния исков процес, в който се разрешава материалноправния спор. Поради това, при своевременно заявено искане, направените за обезпечителното производство разноски следва да бъдат съобразени от съда, разглеждащ иска и да бъдат присъдени по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК в исковото производство. Същевременно, от функционалната връзка между обезпечителния и исковия процес следва, че правото на разноски за обезпечителното производство е кумулативно предпоставено от положителния изход на това производство за молителя и от разрешаване на спора по същество в исковото производство изцяло или частично в негова полза. На трето място, обезпечителният процес има две фази - по допускане на обезпечението на иска и по налагане на допуснатата обезпечителна мярка. Независимо, че те се развиват пред различни органи, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора и с оглед крайния му изход. Обезпечителното производство няма характер на изпълнително производство, тъй като липсва изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който разноските да бъдат събрани от съдебния изпълнител по делото образувано по обезпечителна заповед (чл. 400, ал. 1 ГПК). Преценката за дължимостта им е на исковия съд. Съгласно чл.79 ГПК разноски по изпълнението могат да се съберат от СИ директно (без изпълнителен лист) само в рамките на изпълнително производство по представено изпълнително основание (Част пета от ГПК, чл. 404 и сл. ГПК), но образуваното по реда на чл. 400, ал. 1 ГПК производство пред СИ за налагане на обезпечителна мярка не е изпълнително, а е част от обезпечителния процес. Поради това, разноските по обезпечението включват и разноските по налагането му, която фаза на обезпечителния процес в хипотезата на чл.400 ал. 1 ГПК приключва с извършване от СИ на действията за привеждане в изпълнение на издадената обезпечителна заповед за допуснатите обезпечителни мерки. С това се изчерпва и предметът на образуваното пред СИ изпълнително дело, като въпросът за дължимостта на направените от страната разноски се разрешава в исковия процес. Не на последно място, за да се приеме, че разноските са направени в обезпечителното производство, ищецът следва своевременно в съответната инстанция да представи надлежни доказателства, че е сторил такива разходи. Предвид всичко изложено, неправилно с обжалваното въззивно определение е прието, че не съставляват разноски по обезпечението тези, които са направени от жалбоподателката във фазата по налагане на допуснатата обезпечителна мярка от съдебния изпълнител, респ. в случая – разноските по изп.д. № 221/2020 г., образувано по издадената от въззивния съд обезпечителна заповед за налагане на запор върху банкови сметки на ответника до размера на сумата 40 262.40 лв. С оглед изхода на спора по обезпечения иск тези разноски са дължими, но основателността на искането за заплащането им зависи от представените по делото доказателства за действително сторените разходи. В случая се претендират 1 196 лв. разноски по посоченото изпълнително дело, от които – сумата 96 лв., представляваща заплатени от жалбоподателката такси по ТТРЗЧИ; и 1 100 лв. – адвокатско възнаграждение. Искането за разноски във връзка с наложеното обезпечение е основателно за сумата от 96 лв. заплатени такси за образуването на делото, съгласно представеното към списъка по чл.80 ГПК удостоверение от ЧСИ Р. Д., рег. № 880, с район на действие – ОС - Ловеч. Недоказано и неоснователно е искането за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение (1 100 лв.), тъй като страната не е представила нито договор за правна защита и съдействие, нито платежен документ, удостоверяващ извършването на такъв разход. Съгласно приетото по т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и разясненията в мотивите, договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. Само когато е доказано извършването на разноски по такъв договор, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В договора следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин (напр. - по банков път). Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна защита и съдействие, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. По делото не е представен договора, с който жалбоподателката е упълномощила адв. Кр.Т. да я представлява по изп.д. 221/2020 г., нито са представени доказателства, че е договорено и е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 100 лв. Сключването на договора не може да се „удостоверява“ от ЧСИ, поради което приложеното удостоверение в тази му част не може да се цени като доказателство. Предвид всичко изложено, въззивното определение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлено искането на жалбоподателката за присъждане на разноски за обезпечителното производство до размера на сумата 96 лв. – заплатени такси в изпълнителното производство. В останалата му част, с която е отхвърлено искането за разноски за адвокатско възнаграждение за сумата 1 100 лв., определението е правилно и следва да се потвърди. Жалбоподателката е претендирала присъждане на разноски и за настоящото производство, но същото е неоснователно. Константна е практиката на ВКС, че производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 ГПК (вж. – определение № 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г., IV г. о., определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/ 2017 г., IV г. о., определение № 552/25.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4894/2016г., IV г. о. на ВКС и др.). Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение