Определение № 5263 от 14.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4201/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба подадена от А. Й. - гражданин на Република Турция, чрез пълномощника адв. Кръстев. Жалбата е срещу определение № 8805/05.03.2026 г., постановено от Административен съд – София град (АССГ) по адм. дело № 2285/2026 г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 вр. чл. 236 от АПК. Претендира се отмяната му и връщане делото на Административен съд София - град за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Ответникът – заместник завеждащият консулската служба на Република България в гр. Бурса, Република Турция, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на А. Й. срещу отказа на заместник завеждащия консулската служба на Република България в гр. Бурса за издаване на виза "D" за дългосрочно пребиваване в Република България, по подадено заявление и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в подадената жалба оспорващият не твърди да са засегнати негови основни права по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съдът изрично е посочил, че жалбоподателят е направил опит чрез посочване на нарушено право на труд да обуслови и нарушено право на личен живот, което смесване има единствено за цел да се проведе допустимо съдебно производство, без обаче да са посочени конкретните обстоятелства, при наличието на които се нарушава правото на неприкосновен личен живот. Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия консулската служба на Република България в гр. Бурса, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид "D") по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ във връзка с процедура по сключване на трудов договор с „Кангару Транс“ ЕООД и допускането на жалбоподателя до трудовия пазар на Република България на длъжност „шофьор, товарен автомобил /международни превози/“. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Твърдение за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя, но както правилно е посочено от първоинстанционния съд, същото не съдържа каквато и да е било конкретика, а единствените данни са за подадено заявление за виза поради намерение за сключване на договор с българско подразделение на белгийския транспортно-логистичен гигант Jost Group. В жалбата е посочена цел, към която се стреми жалбоподателят – създаване на устойчиви, съобразени с българското и европейското законодателство, работни навици, високи професионални стандарти, възможност за самоусъвършенстване в професионален и личен аспект, но следва да се отчете, че в случая тази цел може да се реализира чрез получаване на виза за дългосрочно пребиваване поради трудова заетост. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. Правилно е посочено от административния съд, че претендираното като нарушено право по чл. 8 ЕКПЧ е бланкетно, неотносимо към конкретните основания от фактическа страна. Искането за издаване на виза на основание упражняване на трудова дейност. В чл. 8 от Конвенцията не е предвидено задължение за договарящите държави да се съобразят с избора на гражданин на трета страна в коя точно държава да упражнява трудова заетост или професионална дейност. Според съдебната практика, обобщена в пар. 85 от Решение от 16 ноември 2006 г. на Съда по правата на човека по делото Каров срещу България Жалба № 45964/99, но в пар. 86 от същото решение е цитирана и друга съдебна практика - по делото "Тлименос срещу Гърция" ((GC), № 34369/97, § 41, ЕСПЧ 2000 - IV), където Съдът е преценил, че Конвенцията не гарантира правото на свобода на професията. Предвид горното, правилен се явява извода на административния съд, че обстоятелствата, на които оспорващият се позовава, не попадат в чл. 8 от Конвенцията и в изключението по чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Предвид изложеното правилно на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,