Определение № 3337 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1289/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на ищците Г. Р. А., З. А. С., СЕВДАЛИН З. Г., Г. З. Г., Н. З. Г., С. М. И., А. С. И. и А. С. И., чрез адв. С. Ч., против определение № 90/07.02.2024 г. по в.т.д. № 368/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която не е уважено искането по молба с вх. № 8843/28.12.2023 г. за изменение на постановеното по същото дело решение № 316/16.11.2023 г., в частта за разноските - за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА за горницата над 26 084,50 лева до 52 944,33 лева, т.е. допълнително сумата от 26 859,83 лева, както и за възложените в тежест на ищците разноски на ответника за адвокатско възнаграждение в размер на 6 387,42 лева с ДДС. В частната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Релевира се, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищците се дължи възнаграждение за всеки един от представляваните по жалбата на застрахователното дружество в размер на не по-малко от 52 944,33 лева, изчислена съобразно уважената и отхвърлената част от всеки от исковете. Оспорва се изводът на апелативния съд, че доколкото не са депозирани отделни отговори на въззивната жалба и защитата е идентична по характер и обем за всички ищци, размерът на определеното адвокатско възнаграждение не следва да се изчисли по обективно съединените претенции, а като по един иск. Изразява се несъгласие с приетото в обжалваното определение, че се дължи 3/4 от сумата предвид това, че друг адвокат е осъществил процесуалното представителство в проведеното по делото открито съдебно заседание. По отношение на присъдените на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6 387,42 лева с ДДС, се поддържа тезата, че договорите за правна защита не биха могли да се ценят като разписка, както и че тези разноски са прекомерни. Претендира се да бъде отменено определението в обжалваната част, като в полза на адв. Ч. да бъде присъдено допълнително възнаграждение от 26 859,83 лева с ДДС и да не бъде присъждано адвокатско възнаграждение на застрахователя, а при условията на евентуалност – същото да бъде намалено до размера, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], не е подал отговор на същата. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. С решение № 316/16.11.2023 г. по в.т.д. № 368/2023 г. на Апелативен съд – Варна, след частични потвърждаване и отмяна на решението на първата инстанция, са уважени частично предявените от ищците против ЗД “БУЛ ИНС” АД осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, като в полза на застрахователното дружество са присъдени по съразмерност направените разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в общ размер от 6 387,42 лева с ДДС. Сезиран с молба на ищцовата страна по чл. 248, ал. 1 ГПК, с обжалваното определение апелативният съд е приел, че договореното възнаграждение за процесуално представителство на застрахователя е под минималните размери, предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1/2004 г. Счел е, че при това положение преценката за усложняване на делото от фактическа и/или правна страна е ненужна. Като неоснователно е преценено възражението на ищците, че по делото липсват доказателства, годни да удостоверят плащането на адвокатското възнаграждение на ответника. След като в договорите за правна услуга от 08.08.2023 г. адвокатският хонорар е не само уговорен, но се съдържа и изрично изявление, че е платен, в тази си част документът има характер на разписка и доказва плащането. По тези съображения молбата на ищцовата страна в тази част е оставена без уважение. Апелативният съд е съобразил, че ищците имат право на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената от тяхно име процесуална защита срещу жалбата на насрещната страна, съобразно отхвърлителната й част. Отбелязал е, че липсата на писмен договор с адвоката не е пречка за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Изложил е аргументи, че осъществената срещу жалбата на застрахователя защита е идентична по характер и обем и не предполага мултиплицирането й спрямо броя на представляваните 8 ищци. Не са депозирани отделни отговори - становища на жалбата на застрахователя, а това важи в още по-голяма степен с оглед общото уговаряне на осъществената процесуална защита, без разграничение по коя от въззивните жалби се предоставя. Приел е, че съобразно изхода на делото пред въззивната инстанция на процесуалния представител на ищците се дължи възнаграждение до размера от 28 982,90 лева, изчислено въз основа на минималния размер на адвокатските възнаграждения съобразно обжалваемия интерес на застрахователя и уважената част от жалбата му (672000/735000х31700). Освен минималния размер съобразно материалния интерес по чл. 7, ал. 2 от наредбата, е преценил, че се съобразява и извършената по делото правна помощ, която в случая се изчерпва с изготвянето на въззивна жалба и отговор по насрещната въззивна жалба без процесуално представителство в открито заседание, за което е упълномощен друг адвокат, различен от претендиращия възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. При тези данни апелативният съд е намерил, че на процесуалния представител на ищците е дължимо възнаграждение по чл. 9, ал. 1 от наредбата (за изготвяне на искова молба и писмен отговор по искова молба, на въззивна жалба и отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, както и за проучване на гражданско дело и приподписване на касационна жалба по чл. 284, ал. 2 ГПК, когато не е изготвена от приподписващия адвокат), т.е. 3/4 от това по чл. 7, ал. 2, т. 5 от наредбата или 21 737 лева, съответно 26 084,50 лева с ДДС. Настоящият съдебен състав намира, че определението е правилно. В случая апелативният съд е сезиран с искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, което е подадено в срок и е процесуално допустимо. Несъстоятелни са доводите в частната жалба за присъждане на по-голям размер на адвокатското възнаграждение на адв. Ч. за оказаната безплатна правна помощ пред въззивната инстанция. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката за размера на адвокатското възнаграждение на ищците, е Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която не е обвързваща за съда и третите лица с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Поради това същата не може да се приложи, а доводите на частния жалбоподател в обратния смисъл са несъстоятелни. Посочените в наредбата размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждение на процесуалния представител на страната, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото (така в определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.). В случая настоящият състав намира, че определеното в полза на процесуалния представител на ищците адвокатско възнаграждение за въззивното производство е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, обжалваемия интерес по подадената от застрахователя въззивна жалба, липсата на нови доказателства, както и с извършените от адвоката действия – депозиране на отговор на въззивната жалба на насрещната страна, без явяване в проведеното съдебно заседание (в същото процесуалното представителство е осъществено от друг адвокат). Следва да бъдат споделени и мотивите на апелативния съд, че адвокатът е осъществил процесуално представителство на ищците по една жалба при идентична по характер и обем защита. При тези данни не следва да се определя адвокатско възнаграждение над присъденото такова. Не могат да бъдат възприети изложените в частната жалба аргументи, че представените от застрахователя договори за правна защита не следва да се ценят като разписка за получаване на уговореното адвокатско възнаграждение, тъй като съдържат противоречиви клаузи – адвокатското възнаграждение било платено брой, а е предвидена клауза във връзка с неплащане на хонорара. В разглеждания случай приобщените договори съдържат изрично изявление на страните, че уговорената сума е платена в брой и това вписване има характер на разписка съгласно задължителните постановки на т. 1 на Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Включването на клауза за събиране на неплатеното адвокатско възнаграждение по съдебен ред не може да опровергае този извод, след като е налице изявление на страните, че плащането е извършено авансово в брой. Несъстоятелно е искането за намаляване поради прекомерност на адвокатския хонорар на застрахователя предвид фактическата и правна сложност на делото, обжалваемия интерес по подадената от същия въззивна жалба, липсата на нови доказателства и извършените от адвоката действия. Ето защо, настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а определението на Апелативен съд – Варна в обжалваната част следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,