Решение № 3793 от 03.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1357/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Н. Н. А. с [ЕГН], изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в [населено място], против Решение № 737 от 01.12.2023 г., постановено по адм. дело № 262 по описа на Административния съд – Пазарджик за 2023 г. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е отхвърлен предявеният от А. против Върховния административен съд, иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в размер на сумата от 30 000, 00 лв., причинени му в резултат на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при постановяване на Решение № 221/08.01.2020 г. по адм. дело № 2410 по описа за 2019 г. на Върховния административен съд, трето отделение, с което е оставено в сила Решение № 791/19.12.2018 г. по адм. дело № 806/2018 г. на Административния съд – Пазарджик, ведно със законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното му изплащане. Наред с това ищецът е осъден да заплати в полза на ответника по иска 350, 00 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател твърди неправилност на обжалвания съдебен акт. Навежда доводи за постановяването му при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Ответникът – Върховният административен съд, с адрес в София, бул. „Александър Стамболийски“ № 18, оспорва касационната жалба по съображения за неоснователността й, в писмен отговор от 31.01.2024 г. Иска отхвърлянето й. Претендира разноски за настоящото производство, за което представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Участващият по делото представител на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното решение, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като провери валидността, допустимостта и съответствието на обжалвания съдебен акт с приложимите материалноправни разпоредби, и обсъди наведените в касационната жалба пороци на решението, предмет на касационен контрол, приема, че обжалваното решение е недопустимо по следните съображения: Административният съд е приел, че е сезиран от А. с искова молба, вх. № 89312 от 23.12.2022 г. по описа на Софийски градски съд (л. 2 от гр. дело № 13597/2022 г. по описа на Софийски градски съд) и уточнение към нея с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ (от л. 37 до л. 41 от първоинстанционното дело) за осъждането на Върховния административен съд, да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки (унижение, отчаяние, стрес, загуба на доверие в българските съдебни институции, незачитане на личността и правата му) в размер на сумата от 30 000, 00 лв. за периода от 08.01.2020 г. – 08.01.2023 г., причинени му от правораздавателната дейност на Върховния административен съд – Решение № 221/08.01.2020 г. по адм. дело № 2410/2019 г. по описа на този съд, с постановяването на което е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), тъй като съдът е потвърдил несправедлив размер на присъдено му обезщетение за неимуществена обезвреда, с което е нарушил чл. 13 и чл. 41 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС/ Конвенция/ та), чл. 53 и чл. 54 от Харта на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС/Харта/та), както и принципа на лоялно сътрудничество, установен в чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане. Съдът е установил, от фактическа страна, че лишеният от свобода е подал на 29.08.2018 г. до Административния съд – Пазарджик искова молба против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), за осъждането й да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 10 000, 00 лв., за периода от 12.05.2017 г. до 27.08.2018 г., ведно със законна лихва, причинени му от действия и бездействия на служители на Затвора в [заличен текст], изразяващи се в недоставяне и унищожаване на негово писмо, подадено на 09.05.2016 г. и адресирано до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), съдържащо жалба, в резултат на което той е пропуснал 6-месечния срок за обжалване пред този съд и са му причинени емоционални страдания. По исковата молба е образувано адм. дело № 806/2018 г. по описа на Административния съд – Пазарджик, което е приключило с Решение № 791 от 19.12.2018 г., с което съдът е осъдил ГДИН да заплати на А. обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на сумата от 200, 00 лв. за исковия период от 12.05.2017 г. до 27.08.2018 г. и причинени му от Администрацията на Затвора в [заличен текст], която не е положила предвидената в закона дължима грижа, за да достави жалбата на лицето до ЕСПЧ, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 12.05.2017 г. до окончателното изплащане на главницата. Със същото решение, искът на А. за неимуществена обезвреда е отхвърлен за сумата над 200, 00 лв. до пълния предявен размер от 10 000, 00 лв. От А. е подадена касационна жалба против решението на Административния съд – Пазарджик. Образувано е адм. дело № 2410/2019 г. по описа на Върховния административен съд. С окончателно Решение № 221 от 08.01.2020 г. по това дело, касационната инстанция е оставила в сила Решение № 791/19.12.2018 г. по адм. дело № 806/2018г. на Административния съд – Пазарджик. Пред първата инстанция са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К. Д. И. и Д. П. Г., познати на ищеца. При така установеното от фактическа страна, съдът е формирал следните правни изводи: Преценил е иска с цена 30 000, 00 лв. за допустим, но неоснователен. Разгледал е предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при осъществяване на правораздавателна дейност от административните съдилища и Върховния административен съд. Преценил е, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест да установи, че твърдените емоционални страдания са следствие от неточното или неправилното прилагане от Върховния административен съд на правни норми от Общностното право, предоставящи му права. Счел е за неоснователно направеното от ищеца и касационен жалбоподател позоваване на разпоредби от ЕКЗПЧОС. Обосновал се е, че Конвенцията не e част от правото на ЕС, с оглед на което не би могла да бъде основание за иск по чл. 2в ЗОДОВ. Тълкувал е нормите на чл. 51, пар. 1 и пар. 2 от ХОПЕС, чл. 6, пар. 1 ДЕС вкл. и чрез съобразяване на практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), съгласно която, когато дадено правно положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, СЕС няма компетентност да го разгледа и евентуално посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха могли да учредят такава компетентност, административният съд е приел за неоснователно и твърдението на А. за допуснато нарушение на разпоредбите на ХОПЕС. Посочил е, че в производството пред Върховния административен съд е преценявана правилността на обжалваното първоинстанционно решение, като спорното правоотношение в това производство се урежда от националното право, поради което за касационната инстанция не е било налице задължение да приложи общностна норма с приоритет пред национална такава. Преценил е, че разгледаният в производството пред Върховния административен съд правен спор не попада в обхвата и приложното поле на правото на ЕС. Подчертал е, че в исково производство за ангажиране на отговорността на национална съдебна юрисдикция за достатъчно съществено нарушение на Общностното право не се извършва преразглеждане и пререшаване на спора, който вече е решен с влязлото в сила съдебно решение, от постановяването на което се претендират вредите. Приел е за правноирелевантни оплакванията на А. относно изхода на спора в касационното производство, вкл. относно размера на присъденото обезщетение. Мотивирал се е, че в производството по адм. дело № 2410/2019 г. на Върховния административен съд ищецът не е бил лишен от ефективни правни средства за защита, а е участвал активно, както и е представляван от процесуален представител Не е установил ограничаване в упражняването на правата и свободите на лицето, признати от ХОПЕС. Формирал е извод, че по казуса не се доказва първата от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Счел е за безпредметно обсъждането на другите предпоставки, а именно налице ли е претърпяна от ищеца вреда, която да е в пряка причинно-следствена връзка с твърдяното в производството по адм. дело № 2410/2019 г. на Върховния административен съд достатъчно съществено нарушение на норми от правото на ЕС. Отхвърлил е иска за неимуществена обезвреда, както и акцесорната претенция за лихви. Мотивиран така, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Присъдил е юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника по иска. Върховният административен съд преценява обжалваното решение като недопустимо. Съображеkията, мотивирали извода на касационната инстанция са следните|: Предявеният иск е квалифициран като такъв с правно основание по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Твърденията на ищеца са, че ответникът – Върховен административен съд го е увредил, тъй като с постановеното от този съд Решение № 221/08.01.2020 г. по адм. дело № 2410/2019 г. е нарушил правото на Европейския съюз (ЕС), а като такова се сочат разпоредби от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) във връзка с Хартата на основните права. Съгласно чл. 51 от Хартата, задължението на държавите-членки да зачитат основните права, регламентирани в нея, възниква тогава, когато те действат в приложното поле на правото на Съюза. Съгласно чл. 6, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Европейската конвенция за правата на човека в качеството й на международен договор, изготвен в рамките на Съвета на Европа не е част от правото на Европейския съюз. Административният съд не е имал фактическо основание да квалифицира предявения иск като такъв с пр. осн. чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Правната квалификация на иска е правомощие на съда и тя се определя според твърденията в исковата молба. От уточнението на исковата молба, направено с "искова молба", подадена от адвокат К. Петракова, в качеството й на процесуален представител на Н. Н. А. ( лист 37-41 от първоинстанционното дело) следва, че оплакванията са за нарушени права по ЕКПЧ в резултат на присъдения "занижен" размер на обезщетението. Действително, в тази молба се сочи и практика на Съда на Европейския съюз, както и разпоредби от ДЕС ( чл. 4 § 3 и чл. 19), установяващи принципи. От твърденията в молбата на процесуалният представител на ищеца следва, че се поддържа, че така посочените принципи са нарушени от Върховния административен съд, тъй като при определяне на размера на обезщетението, не е изпълнил задължението си да приложи пряко приложимото право на Съюза, а като нарушена, се сочи разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, както и насоките при определяне на обезщетенията, дадени в практиката на ЕСПЧ. Тези твърдения в исковата молба не дават основание за квалифициране на предявения иск, като такъв с пр. осн. чл. 2в, ал.1, т. 1 ЗОДОВ. Ищецът не сочи конкретни норми от правото на ЕС, предоставящи на частноправните субекти материални или процесуални права, които са нарушени в неговия случай от Върховния административен съд при определяне на размера на присъденото му обезщетение, а сочените конкретни обстоятелства са извън приложното поле на правото на Европейския съюз. От твърденията в исковата молба и последващата такава, подадена от процесуалния представител на ищеца следва, че ищецът е недоволен от размера на присъденото му обезщетение и счита, че при определянето му, не са спазени стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ. Според практиката на ЕСПЧ, оплакванията за твърди занижен размер на присъдено компенсаторно обезщетение, биха могли да бъдат отнесени към твърдяно нарушение на чл.13 ЕКПЧ относно ефективността на обезщетителната мярка. В ЗОДОВ като специален закон, регламентиращ отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани и юридически лица, не е предвиден иск за обезщетяване на вреди от нарушаване правата на правните субекти по чл. 13 ЕКПЧОС. Изискванията на Конвенцията и стандартите по прилагането й, въведени с практиката на ЕСПЧ са привеждани в правоприлагането на национално ниво, чрез изменения на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и по-конкретно чл. 2, ал.1, т.1 и т.2; чл. 2б. С изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр.84 от 2023 г. изрично е предвидена отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от съдебни актове по Закона за противодействие на корупцията. В ЗОДОВ не е предвидена изрично отговорността на държавата за причинени вреди от съдебни актове, постановени в нарушение на чл. 13 от Конвенцията, така както е разкрито съдържанието на нормата според тълкуването й от ЕСПЧ. По гореизложените съображения, Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав преценява предявения иск като недопустим, респективно като недопустимо проведеното съдебно производство по него в това число и постановеното съдебно решение. Обжалваното решение следва да се обезсили, а вместо това съдебното производство се прекрати като недопустимо. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 3 АПК, вр. с чл. 130 ГПК вр. с чл. 144 АПК, Върховният административен съд