Определение № 10679 от 30.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9339/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от А. Х. Я., чрез адв. К. Костов, против определение № 9674/08.11.2024 г., постановено по адм. дело № 786/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив (АС Пловдив), с което жалбата й срещу чл. 114, ал. 2, изречение второ и чл. 115 от Правилника за академичното развитие (Правилника) на Медицински университет (МУ) Пловдив е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател оспорва определението като неправилно и незаконосъобразно. По подробно изложени в жалбата доводи счита, че съдът неправилно е приел, че Правилникът за академичното развитие на МУ Пловдив не е нормативен акт. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане по съществото на спора. Ответната страна – ректорът на МУ Пловдив в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че определението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване с частна жалба съдебен акт. Разгледана по същество е частично основателна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от А. Х. Я. срещу разпоредбите на чл. 114, ал. 2 и чл. 115 от Правилника за академичното развитие на МУ Пловдив. Съдът след обстоен анализ на относимите норми е приел, че този Правилник на МУ Пловдив не е нормативен акт. Посочил е, че Правилникът и в частност оспорените разпоредби, е приет с решение от 28.01.2021 г. на Академичния съвет. Същият е израз на академичната автономност на университета на основание чл. 21, ал. 1, т. 2 от Закона за висшето образование (ЗВО). Правилникът обаче не отговаря на критериите за нормативен акт по чл. 75 от АПК и чл. 1а от Закона за нормативните актове (ЗНА), на тези за нормативен административен акт по чл. 75, ал. 1 от АПК или на индивидуален административен акт по чл. 21 от АПК, а попада в хипотезата на чл. 2, ал. 2, т. 3, предл. първо от АПК, тъй като касае въпроси, свързани само с кариерното развитие на преподаватели от МУ Пловдив и не съдържа правила за поведение, които да рефлектират извън този кръг. От друга страна съдът е посочил, че наличието на трудов договор за длъжността "главен асистент" във Факултет по обществено здраве, притежаваната образователна и научна степен „доктор“ и твърдяното водене на други дела срещу МУ Пловдив не сочи на пряко и непосредствено засягане на субективни права или законни интереси на оспорващия. С оглед изложеното съдът е приел, че оспорените разпоредби от Правилника за академично развитие на МУ Пловдив, попадащ в хипотезата на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, не засягат пряко и непосредствено права, свободи и законни интереси на жалбоподателката, а имат само вътрешно-организационен, изцяло служебен характер и същите не подлежат на самостоятелен съдебен контрол, а подадената жалба е недопустима на основание чл. 159, т. 1 от АПК. Определението е частично неправилно като мотиви и изцяло неправилно като краен резултат. Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният Правилник не е нормативен акт. Висшите училища се ползват с академична автономия (чл. 19, ал. 1, изр. 1-во от ЗВО), която включва академични свободи, академично самоуправление и неприкосновеност на територията на висшето училище (чл. 19, ал. 3 от ЗВО). Академичното самоуправление се изразява в изброените в чл. 21, ал. 1 от ЗВО права и свободи, част от които са правото на висшето училище да урежда устройството и дейността си в собствени правилници в съответствие с този закон и право за обявяване на конкурси и избор на преподаватели при условия и по ред, установени в Закона за развитието на академичния състав в Република България (чл. 21, ал. 1, т. 2 и 6 от ЗВО). За реалното осъществяване на академичното самоуправление чл. 37 от ЗВО предоставя на всяко висше училище правото да регламентира с Правилника за дейността на висшето училище и други негови правилници всички въпроси на неговото устройство и дейност, които не са уредени в закона, а редица разпоредби в Закона за развитието на академичния състав в Република България предоставят на висшите училища със свои правилници да определят: реда и условията за обучение на докторанти (чл. 8), за откриване на академични длъжности (чл. 15, ал. 1, изр. 1-во), за определяне на допълнителни изисквания за заемане на академичните длъжности "доцент" и "професор", отразяващи спецификата на отделните професионални направления (чл. 15, ал. 1, изр. 2-ро), както и за избор на "доцент" и "професор" (чл. 27, ал. 2, изр. 2-ро и чл. 29в). В случая с оглед предоставените в закона правомощия Академичният съвет на МУ Пловдив е приел правилник по въпросите за развитието на академичния състав в това висше училище. Този Правилник има някои белези на нормативен акт – съдържа общи (абстрактни) правила за поведение, които се прилагат нееднократно, както по отношение на академичната общност, така и по отношение на всеки гражданин извън нея, който би искал да се присъедини към тази общност като придобие научна степен или като заеме академична длъжност. Според чл. 75, ал. 1 и 2 от АПК нормативните административни актове са подзаконови административни актове (защото се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен), които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие, а според чл. 1а от ЗНА нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Следователно подзаконов нормативен акт е такъв акт, който съдържа административноправни норми като общи правила за поведение, отнася се за неопределен и неограничен брой адресати и има не еднократно, а многократно правно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Конституционният съд в мотивите на решение № 11 от 05.10.2010 г. по к. д. № 13/2010 г. е изразил становище, че "правилниците на висшите училища и на научните организации са особени вътрешни актове, които са задължителни за колективите им, като целта им е да организират различни аспекти на тяхната учебна и научна дейност". Но след това Конституционният съд продължава така: "Няма пречка законодателят да даде право на висшите училища и на научните организации да въвеждат в своите вътрешни правилници допълнителни изисквания, след като той е създал първична правна уредба, съдържаща се в закона. На основата на законовите норми могат да бъдат създавани други специфични изисквания по отношение на вътрешната организация и дейността на съответните образователни и научни институции." Тези допълнителни, специфични изисквания по отношение на вътрешната организация и развитието на академичния състав на висшето училище са основани на дадената със закона първична правна уредба и я допълват, като регламентират въпросите, които не са обхванати от закона, т.е. те доразвиват дадената от закона първична правна уредба или с други думи те представляват санкционирана от държавата воля на Академичния съвет на МУ Пловдив който е недържавен орган за ръководство на учебната и научната дейност на това висше училище. А когато една формално обективирана воля съдържа правила за поведение, скрепени с държавна санкция, които се прилагат трайно (нееднократно) във времето и в неограничен брой случай, тя (тази воля) представлява източник на право. Ако е изразена от държавен орган или от орган на местното самоуправление, посочен в ЗНА, тази воля е нормативен акт – държавен източник на право. Ако основаната на държавна санкция, регламентираща задължителни правила за поведение воля, е изразена от частноправен субект, тя представлява недържавен източник на право, който не е нормативен акт, защото не се обхваща от дефиницията на чл. 1а от ЗНА. Следователно Правилникът за академичното развитие на МУ Пловдив е ненормативен източник на право – особен вътрешен акт, който съдържа правила за поведение, задължителни за това висше училище, за неговите органи, за неговия академичен състав, както и за всеки гражданин, който иска да стане част от този академичен състав. Този правилник няма белезите на подзаконов нормативен акт. Той не се прилага към индивидуално неопределен кръг правни субекти, не е приет от държавен орган, предвиден в Конституцията или в закон. Оспореният правилник е приет от Академичния съвет на висшето училище, който е орган на управление и ръководство на учебната и научната дейност по чл. 24, ал. 1 и чл. 30 от ЗВО, изразител на принципите на академична автономия и самоуправление на висшето училище, предвидени и конкретно разписани в разпоредбите на чл. 19, ал. 1, чл. 20 и чл. 21 от ЗВО. Принципът на академичната автономия е доразвит в разпоредбата на чл. 37 от ЗВО чрез предоставяне възможността регламентацията на неуредените в закона въпроси относно устройството и дейността на висшето училище да бъде детайлизирана с правилника за дейността и други правилници, приемани от органите на управление на съответното училище. Следователно, законосъобразно и обосновано е заключението на АС Пловдив, че в случая са оспорени разпоредби от ненормативен, вътрешно-служебен административен акт. Настоящата инстанция обаче категорично не споделя изводите на първоинстанционния съд, че за жалбоподателката не е налице правен интерес от оспорване на Правилника, респективно на конкретно посочените правни разпоредби. С оглед на решение № 21 от 26.10.1995 г. по к.д. № 18/1995 г. на Конституционния съд съдържанието на понятието "засягане" се изяснява в контекста на чл. 56 от Конституцията като нарушаване или застрашаване на права или законни интереси. Засягането трябва да е: 1 правно, т. е. на установени в правото субективни права и законни интереси; 2. лично, т. е. обектите на закрила са лични за носителя на правото на оспорване; 3. пряко, т. е. засягането (и в двете му форми – нарушава или застрашава) трябва да е пряк резултат на действието на административния акт. Правният интерес е функция на засягането, като същият е налице при кумулативното изпълнение на трите условия. Отсъствието на което и да е от тях изключва наличието на правен интерес от търсената съдебна защита. В настоящия случай съдът намира, че по отношение на частната жалбоподателка тези условия са налице. Оспорените разпоредби от Правилника гласят: Чл. 114, ал. 2 - Факултетният съвет (ФС) може с мотивирано решение да отхвърли направеното от Научното жури (НЖ) решение, въз основа на направени изказвания. Решението на ФС в случай, когато не потвърждава предложението на НЖ се разглежда от АС и се провежда окончателен избор с тайно гласуване и обикновено мнозинство. Чл. 115, ал. 1 - Трудовото правоотношение между МУ – Пловдив и лицето спечелило конкурса, възниква от деня на сключване на трудовия договор или допълнителното споразумение към трудовия договор за заемане на академичната длъжност „Доцент“ на избора от Ректора. ал. 2 - В едномесечен срок от утвърждаването на избора Ректорът на МУ Пловдив сключва трудовия договор. От текста на посочените разпоредби е видно, че те касаят етап от провеждане на конкурсна процедура, както и сключването на трудовото правоотношение с лицето, спечелило конкурса. В настоящия случай за частната жалбоподателка е налице правен интерес да оспори цитираните разпоредби, тъй като със същите се засягат нейни субективни права и законни интереси. Жалбоподателката е действащ преподавател, член на Академичния съвет и заемащ длъжността „главен асистент“ в МУ Пловдив, както и участник в прекратения конкурс за заемане на длъжността „доцент“. Следователно като краен резултат обжалваното определение е неправилно, предвид мотивите в тази му част за отсъствие на правен интерес. Затова следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на подадената жалба по съществото й.