Определение № 2408 от 08.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2997/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна (неточно наименована „касационна“) жалба на ищеца по делото Р. Х. М. срещу определение № 239/16.05.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 433/2022 г. на Монтанския окръжен съд (МОС). Определението е обжалвано в частта, с която частично е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване и изменение по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските на постановеното по същото дело въззивно решение № 65/27.02.2023 г. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на обжалване от него част от определението на окръжния съд. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на обжалваната част. Поддържа се, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе както с решението си, така и с обжалваното определение относно разноските за адвокатско възнаграждение на ответника за първоинстанционното производство, като се излагат съображения, че тези разноски следва да бъдат намалени с 245.26 лв. – на сумата 751.74 лв. (с ДДС). Поддържа се и че въззвният съд както с решението си, така и с обжалваното определение неправилно е определил размера на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника за въззивното производство, като се излагат съображения, че тези разноски следва да бъдат намалени с 49.40 лв. – на сумата 615.60 лв. (с ДДС). Както вече беше посочено, подадената частна жалба е такава по чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, а не е частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС), поради което съдът не следва да обсъжда представеното с жалбата изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна – ответното „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД не е подало отговор на частната жалба. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. С постановеното по делото първоинстанционно решение от 30.09.2022 г. по гр. дело № 164/2021 г. на Берковския районен съд (БРС), предявеният от жалбоподателя срещу ответното дружество осъдителен паричен иск е уважен до размер 1 500 лв. и е отхвърлен в останалата част до пълния му заявен по делото размер от 13 500 лв. При така постановения резултат БРС е осъдил с решението си жалбоподателя-ищец да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер 997 лв. В мотивите към решението си районният съд е установил, че ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лв., уважил е възражението на ищеца за прекомерност на тези разноски, като ги е намалил до размер 1 122 лв. (с ДДС), и съобразно отхвърлената част от иска е приел, че дължимата сума е 997 лв. Срещу първоинстанционното решение въззивна жалба е подал само ищецът, който го е обжалвал в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 8 000 лв. С въззивното решение № 65/27.02.2023 г. МОС е уважил иска за още 3 000 лв., т.е. – до размер 4 500 лв., респ. – отхвърлил го е за разликата до сумата 8 000 лв. При така постановения резултат въззивният съд е присъдил възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. К. за въззивното производство; осъдил е ищеца да заплати на ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение в размер 665 лв. (с ДДС); не се е произнесъл относно разноските за първоинстанционното производство. В мотивите към решението си въззивният съд е установил, че ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 140 лв. (с ДДС), като е приел, че съобразно отхвърлената част от иска ищецът му дължи сумата 665 лв. (с ДДС). Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. С молбата си по чл. 248 от ГПК жалбоподателят-ищец своевременно е поискал въззивният съд да допълни и измени решението си в частта за разноските, като намали присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и за въззивното производство, като се произнесе и по възражението му за прекомерност на разноските за въззивното производство, както и да увеличи възнаграждението по чл. 38 от ЗАдв на неговия (на ищеца) пълномощник по делото. С необжалваната част от определение № 239/16.05.2023 г. въззивният съд е уважил само последното искане, като с обжалваната част от определението е оставил без уважение молбата на ищеца в останалата част. В мотивите към обжалваната част на определението МОС е приел, че съобразно обжалваемия интерес, минималното адвокатско възнаграждение съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ е 1 140 лв. (с ДДС), каквото е и претендираното от ответника възнаграждение, поради което е намерил за неоснователното възражението на ищеца за прекомерност. Съдът е посочил и че правилно е определил дължимия размер съобразно отхвърлената част от иска, както и че тя не е в сочения от ищеца процент. Относно разноските за първоинстанционното производство въззивният съд не е изложил съображения в мотивите към определение № 239/16.05.2023 г., макар с диспозитива му да е оставил без уважение и тази част от молбата по чл. 248 от ГПК на ищеца. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав на ВКС (който в настоящото частно производство действа като въззивна инстанция – също т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС) намира, че определение № 239/16.05.2023 г. на МОС е валидно, както и че е процесуално допустимо в обжалваната отхвърлителна част. Същото обаче е неправилно в тази част, като съображенията за този извод са следните: След като е изменил крайния резултат по материалноправния спор по делото (уважил е предявения иск за още 3 000 лв.), съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 81 от ГПК въззивният МОС е следвало още с въззивното решение да се произнесе както по претенциите на страните за въззивното производство, така и служебно да измени присъдените от районния съд разноски за първоинстанционното производство. Както стана ясно, с въззивното решение МОС не се е произнесъл относно разноските за първоинстанционното производство, поради което молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя-ищец – в частта `и за допълване на въззивното решение относно тези разноски, е основателна. Основателна е в тази част и частната жалба на ищеца, тъй като МОС напълно необосновано – без излагане на каквито и да било съображения в тази насока, е оставил без уважение тази част от молбата по чл. 248 от ГПК на ищеца. Искането на последния за намаляване на тези присъдени в полза на ответника разноски, до сумата 751.74 лв. е основателно и по размер, по следните съображения: Никоя от страните не е искала по реда на чл. 248 от ГПК изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение, поради което и настоящият съдебен състав приема, че намалени поради прекомерност по възражението на ищеца, направените от ответника разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение възлизат в размера, възприет от районния съд – 1 122 лв. Съобразно постановения и с въззивното решение краен резултат по делото, предявеният иск е уважен за сумата 4 500 лв., като е отхвърлен за разликата до заявения му пред първата инстанция размер от 13 500 лв., която разлика възлиза на сумата 9 000 лв. При това положение, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на ответника разноски съразмерно на отхвърлената част от иска, а именно – сумата 748 лв. (= 9 000/13 500 х 1 122). С настоящото определение обаче, присъдените в полза на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер 997 лв., следва да се намалят до претендирания с частната жалба размер от 751.74 лв. (в противен случай настоящият съдебен състав би се произнесъл свръх петитум). Основателна, включително относно размера, е частната жалба и по отношение на разноските за въззивното производство по делото. С въззивната жалба на ищеца правният спор е пренесен пред въззивната инстанция само за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 8 000 лв., т.е. във въззивното производство искът е бил висящ само за сумата 6 500 лв. При това положение, при направените изчисления настоящият съдебен състав възприема извода на МОС, че направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство – в размер 1 140 лв., съставляват минималният размер, определен съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Този извод се споделя и от жалбоподателя-ищец, предвид направените изчисления, обективирани в частната му жалба. Неправилно обаче – в нарушение на чл. 78, ал. 3 от ГПК, МОС е приел в мотивите към обжалваното определение, че присъдената в полза на ответника с въззивното решение сума 665 лв., била определена съразмерно на отхвърлената във въззивното производство част от иска. Тази отхвърлена част от иска във въззивното производство възлиза на 3 500 лв. (искът е уважен от въззивния съд за разликата над 1 500 лв. до 4 500 лв., т.е. за 3 000 лв., респ. – отхвърлен е за разликата над 4 500 лв. до 8 000 лв., т.е. за 3 500 лв.). При направените изчисления настоящият съдебен състав намира, че дължимата от ищеца на ответника сума за разноски за въззивното производство, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК възлиза на 613.85 лв. (= 3 500/6 500 х 1 140). С настоящото определение обаче, присъдените в полза на ответника разноски за въззивното производство в размер 665 лв., следва да се намалят до претендирания с частната жалба размер от 615.60 лв. (в противен случай настоящият съдебен състав би се произнесъл свръх петитум). В заключение, определение № 239/16.05.2023 г. на МОС, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната му от ищеца отхвърлителна част, като вместо това следва да бъде постановено допълване и изменение на въззивното решение № 65/27.02.2023 г. в частта относно разноските на ответника за първоинстанционното и въззивното производство, съобразно приетото по-горе. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение