Определение № 128 от 18.12.2020 г. на ВКС по н. д. № 962/2020 г.

Производство е образувано по реда на чл.44,ал.1 НПК. С протоколно определение, постановено от РС-София /СРС/, НО,12 състав по Н.О.Х.Д.10867/20 г., посоченото дело е прекратено и изпратено на ВКС за определяне на друг, равен по степен съд, в рамките на цитираната процедура. Прокурорът от ВКП застъпва становище, че не са налице условията на чл.44,ал.1 НПК, тъй като в случая не е налице спор за подсъдност. Посочва в допълнение, че делото е подсъдно именно на изпращащия съд. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, след като обсъди данните по делото, намери за установено следното: Процесуалната хронология на производството установява,че по внесен обвинителен акт от РП – Велико Търново срещу Л. Б. Д. за извършено от него престъпление по чл.209,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК е образувано Н.О.Х.Д.961/20 г. по описа на РС- Велико Търново. С протоколно определение № 260016/06.08.20 г.състав на този съд е прекратил съдебното производството по делото и го изпратил на СРС. В мотивите на определението е посочено, че тъй като последното деяние в рамките на инкриминираното продължавано престъпление е довършено в [населено място], то и вменената измама се води довършена на територията на същия град. Поради това на основание чл.36,ал.2 НПК делото е подсъдно на Софийския районен съд. В тази връзка е образувано Н.О.Х.Д.10867/20 г. по описа на същия съд, НО, 12 състав. Последният е приел, че продължаваното престъпление е довършено в [населено място] с оглед на това, че пострадалият се е разпоредил имуществено с определена сума в офис на „И. п.“, клон в посочения град. Затова е прекратил съдебното производство по делото и изпратил същото на ВКС по компетентност за определяне на местната подсъдност. Настоящият съдебен състав счита, че е сезиран с недопустимо искане за решаване на несъществуващ спор за подсъдност. И това е така, тъй като спорът за подсъдност възниква между две конкретни съдилища, всеки от които преценява, че не е компетентен да разгледа и реши делото, същевременно намирайки, че е компетентен другият съд. Именно между тях настъпва тази препирня. В случая, получаващият съд – СРС – е заключил, че делото не му е подсъдно. Обосновал е тезата си, че легитимиран да разгледа делото по същество е РС–Елин Пелин с оглед на това, че престъплението по чл.209 НК е резултатно. То приключва с настъпване на имотната вреда, т.е., изпълнителното деяние е довършено в момента, в който е извършено разпореждането с имущество от пострадалия. Не е оспорено становището на изпращащия съд – РС- Велико Търново, че делото не е подсъдно нему. Отказът да се приеме делото за разглеждане и да се повдигне процесният спор за подсъдност е обусловен от извод за компетентност на трети съд, а именно РС- Елин Пелин. Според разпоредбата на чл.42,ал.2 НПК, когато съответният съд намери, че делото е подсъдно на друг, равен по степен съд, следва да прекрати производството и да изпрати делото на този съд. С процедурата по чл.44,ал.1 НПК се прегражда възможността за взаимно препращане на делото между изпращащия и приемащия съдилища. В случая е замесен трети съд, който не е ангажиран с процесната препирня. Не може да се повдига спор за подсъдност между две съдилища, а в рамките на същата процедура-по чл.44,ал.1 НПК /за разлика от тези по чл.43 НПК/-да се иска изпращане на делото на трети съд извън този,с който се спори за подсъдността на делото. Поради това искането на съдебния състав по прекратеното Н.О.Х.Д. 10867/20 г. по описа на СРС следва да се остави без разглеждане, а делото – да му бъде върнато. Водим от изложените съображения и на основание чл.44,ал.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение,