Определение № 4624 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4393/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Б. А. чрез пълномощника им адвокат Н. Ф. против решение № 155 от 20.06.2023 г., постановено по гр. д. № 77 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е потвърдено решение 528 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 93/2022 г. на Районен съд - Монтана за отхвърляне на предявения от Л. Б. А. против Б. К. А., С. А. А., А. Я. А., И. К. А. и К. И. К. положителен установителен иск за собственост на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени 2006 г., номер по предходен план: 4550, квартал 184, с площ от 290 кв.м., начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м., с административен адрес: [населено място], ул. ,,Р.“ № 19. Б. К. А., С. А. А., А. Я. А. и И. К. А. са подали отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Ищцата Л. Б. А. е основала претендираните права на твърденията, че 1/3 идеална част от поземления имот с площ 290 кв.метра е придобила по наследство от праводателя си Б. А. А., починал 1995 г. (във въззивната жалба е посочено, че наследодателят е придобил собствеността чрез давностно владение, с което е отстранена нередовността на исковата молба, в която не е бил посочен придобивен способ за Б. А.). Позовава се и на давностно владение след смъртта на наследодателя си и навежда и твърдения, че е владяла реална част от терена, върху който се намира собствената й сграда, построена 1950 - 1960 г., складово помещение и външна тоалетна (застроена площ от 70.87 кв. м.) и площта между сградите, която е 26 кв. м., която площ възлиза на 1/3 от целия имот. Ответниците Б. К. А., С. А. А., А. Я. А., И. К. А. и К. И. К. са оспорили исковете с твърдения, че нито ищцата, нито наследодателят й са били владелци, като Б. А. А. построил сграда с разрешение на наследодателя на ответниците, негов брат и собственик на поземления имот. Техният наследодател построил външната тоалетна, а складовото помещение било построено от ищцата и нейната дъщеря с разрешение на ответниците, за да складират дърва и то само временно. Съдът е приел за установено, че процесният поземлен имот е застроен с две жилищни сгради, едната собственост на ответниците Б. К. А. и С. А. А., а другата съсобствена между А. Т. Г. (прехвърлена й от нейната майка Л. Б. А.) и И. К. А., като правата в съсобствеността от 70.87 ид. ч. за първата и 53.14 ид. ч. за втория са установени с влязло в сила решение по гр. д. № 540/2019 г. на Районен съд - Монтана. Ответниците Б. К. А. и С. А. А. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка върху 1/2 ид. ч. от поземления имот, а ответникът И. К. А. – за другата 1/2 ид. ч., която е прехвърлил на дъщеря си К. И. К.. Съдът е обсъдил писмените доказателства, приети по настоящото дело, включително и чрез прилагане на гр. д. № 2188/2019 г. на Районен съд – Монтана (прекратено поради недопустимост на предявения от Л. Б. А. против Б. К. А., С. А. А. и И. К. А. отрицателен установителен иска за собственост на процесния поземлен имот с твърдение, че същият е общинска собственост), събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелите К. С. Ц., А. Т. Г., Б. Р. Б. и Г. Д. К. и заключението на съдебно-техническата експертиза (според което част от жилищната сграда, целия двор, който ползва ищцата, цялата тоалетна и част от складовото помещение са извън границите на поземлен имот с идентификатор ***. Формирал е извод, че липсват доказателства, че наследодателят на ищцата Б. А. А. е притежавал право на собственост върху идеална част от процесния имот, а следователно и ищцата не е придобила претендираната идеална част по наследство. По евентуалното основание за придобиване правото на собственост върху 1/3 ид. ч. по давност чрез владение от 1995 г., съдът е приел, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху реална част от поземления имот, но както тя, така и нейния наследодател са имали качеството държатели. Посочил е, че в разписния лист към кадастралния план от 1991 г. имотът е записан на наследодателят на ответниците Б. и И. К. Арсови, а техните свидетели установяват, че същият е разрешил на брат си Б. А. (наследодател на ищцата) да си построи в имота му стая или стаи за живеене. Ищцата ползва тези стаи след неговата смърт, както и дворната тоалетна и част от дворното място. Това ползване е с оглед ползването на жилището, което баща й е изградил със съгласието на своя брат, за което е приложима нормата на чл. 64 ЗС. След като фактическата власт е установена като държане, то за да се превърне във владение ищцата е следвало да демонстрира на наследниците на К. А. намерението си да владее ползваното от нея дворно място като собствено, а доказателства за подобни факти липсват (единствената външна проява е изграждането на навес за складиране на дърва, но същият е направен със съгласието на И. К.). Липсата на намерение за своене се установява и от факта, че при снабдяването си с констативен нотариален акт за собственост на жилищната сграда през 2016 г. ищцата не се е позовала на придобивна давност по отношение на идеална част от дворното място, нито е твърдяла да е владелец на идеална част при предявяване на отрицателния установителен иск, по който е било образувано приложеното гр. д. № 2188/2019 г. на Районен съд - Монтана. Съдът е посочил, че дори и да е установено владение, то с оглед факта, че ползваната от ищцата част от дворното място, както и част от жилищната сграда и част от складовото помещение са извън границите на поземления имот, предмет на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Л. Б. А. поставя следните въпроси, по които счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване: 1) ако наследниците на определено лице твърдят, че наследодателят им е бил собственик на имота, в доказателство се дават свидетелските показания в тази насока и се представят разписни листове и скици от стари кадастрално-регулационни планове, в които наследниците на лицето са записани като собственици, но без доказателствен документ за собственост, може ли решаващият съд да приема, че посоченото лице (наследодателят) е упражнява владение върху имота без установена начална дата или трябва да приеме твърденията за правото на собственост на наследодателя за доказани; 2) ако наследниците твърдят, че наследодателят им е допуснал друго лице да строи в имота, допустими ли са и достатъчни ли са свидетелските показания, при положение, че свидетелите не са били родени и не са присъствали по времето когато този факт се е реализирал; 3) ако владелец допусне друго лице да строи сграда/сгради в имота с цел да стане техен собственик налице ли е отказ от владението или прекъсване на владението по отношение частта от имота, застроена от друго лице, заградена и ползвана от друго лице, при условие, че посоченото лице не допуска никой друг, включително и лицето, което му е позволило да строи, в застроената и заградената част; в посочената фактическа ситуация, кое от двете лица упражнява владението върху застроената част от имота; 4) може ли лицето, за което не са представени надлежни документи за собственост, но са наведени твърдения за съществуване на правото от заинтересованата страна, да учреди правото на строеж на друго лице и какви доказателствени средства са необходими да се докаже или да се обори факта на сключването на сделката при такава фактическа ситуация; 5) следва ли решаващият съд да направи извод за учредяване на правото на строеж или на отказ/изгубване/прекъсване на владението върху застроената при посочената фактическа ситуация част от имота от единия и установяване на владение от другия; 6) достатъчно ли е страна в производството да се позове на наследствено правоприемство, за да приеме решаващия съд, че владението като фактическо състояние е преминало от патримониума на наследодателя в патримониума на наследника и какви са критериите, по които решаващия съд преценява дали след приемането на наследството наследникът е длъжен да манифестира намерението си да свои имота чрез действия; достатъчно ли е наследникът да държи имота, за да се приеме, че продължава владението на своя наследодател; 7) длъжен ли е въззивния съд да приложи принципа на служебното начало км императивната правна норма на чл. 164, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и да изключи от доказателствата по делото показанията на доведен свидетел, дадени в условие на чл. 172 ГПК, на страна която се домогва да докаже, че техен наследодател е бил собственик на процесния имот чрез свидетелските показания и вписване в разписния лист; 8) длъжен ли е въззивния съд, ако насрещната страна не е направила такова искане, да приложи принципа на служебното начало и установяване на истината и по свой почин да укаже на страната да представи доказателствен документа, установяващ спорното право – нотариален или съдебен акт, договор или друг подобен документ; 9) представляват ли ново обстоятелства и/или ново писмено доказателство доказателства относно правото на собственост върху недвижим имот, годно основание да се иска отмяна на въззивно решение по чл. 303. ал. 1, т. 1 ГПК, ако те са били приети като доказателства от други съдилища, по други дела, висящи до приключване на въззивното производство, но решени преди подаване на касационната жалба; 10) ако по установителен иск за правото на собственост производството е било прекратено с определение и отново е бил предявен и разгледан същия иск, може ли решаващия съд да приеме за установени в условията на главно и пълно доказване всички обстоятелства и фактически твърдения по прекратеното дело и да обоснове изводите си с тези обстоятелства и твърдения; длъжен ли е решаващия съд служебно да поиска представяне на допълнителни писмени доказателства по съществото на спора или е достатъчно да се ползва с доказателствата от прекратеното дело; 11) може ли по установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС чрез мотивите от определение за прекратяване на друго производство презумпцията по чл. 69 ЗС да се счита оборена; 12) длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, да разгледа всички доводи и възражения на страните и да основе решението си на установените с тях обстоятелства; може ли съдът да основе доводите си само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля; 13) длъжен ли е съдът да приеме нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ако са дадени обяснения за обективна невъзможност страната да се сдобие с тях по-рано и са предложени доказателства за това. По поставените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е свързан с тезата на касаторката, че съдът е формирал извод за собствеността на ответниците върху поземления имот само от доказателството, че в разписния лист към плана от 1991 г. като собственик е вписан К. А. А. и скица на спорния имот от 2004 г., в което е отразено същото обстоятелство, както и от показанията на двама от свидетелите, че имотът е бил на стареца К.. Тази теза не съответства на данните по делото, доколкото игнорира факта, че част от ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, а според разясненията в Тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС при оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. По делото липсва документ за собственост на наследодателя на ищцата по отношение на процесния поземлен имот, а и ангажираните от нея гласни доказателства установяват само построяването на сградите и ползването на реална част от терена, но не и основанието, на което е установена фактическата власт. Вторият, четвъртият, седмият и осмият въпрос са свързани с доводите за недопустимост на свидетелските показания, доколкото съдът е приел, че на наследодателя на ищцата е учредено право на строеж, а извършването на правна сделка може да се установи само с писмени доказателства за сключването й в изискуемата от закона форма. В мотивите към въззивното решение не е формиран извод, че е налице учредено чрез правна сделка право на строеж. Изводът на съда е свързан с приетото за доказано от ответниците основание, на което наследодателят на ищцата е установил фактическата власт, като е построил жилището си и с оглед на което е ползвал и външната тоалетна, а впоследствие ищцата и дъщеря й са построили и складовото помещение със съгласието на общия праводател на ответниците и на ответника И. К.. Именно в този смисъл съдът се е позовал на нормата на чл. 64 ЗС, доколкото е безспорно, че ищцата е била собственик на 70.87 % ид. ч. от едната от построените в имота жилищни сгради, които е прехвърлила на дъщеря си, а съответно ползва принадлежностите и реална част от поземления имот, необходими за достъп и обслужване на сградата. Затова и при липса на данни по делото между наследодателят на ищцата и праводателят на ответниците да е имало уговорка за предаване владението на идеална част от поземления имот, когато на Б. А. А. е било позволено от неговия брат да си построи стаи за живеене, съдът е формирал извод, че фактическата власт е установена като държане. Неотносими са и третият и петият от поставените въпроси, защото в полза на Б. К. А. и съпругата му С. А. и в полза на И. К. А. са издадени констативни нотариални актове за собственост на по 1/2 ид. ч. от поземления имот по давност и по делото липсват данни техният праводател освен, че е разрешил на брат си (наследодател на ищцата) да построи стаи за живеене, да му е предал и владението върху идеална част от терена. В подобна хипотеза, когато владелец се съгласява друго лице да построи жилище върху терена не следва автоматично, че губи владението си върху застроената площ и площта необходима за обслужване на сградата, тъй като владението може да бъде осъществявано и чрез другиго. По шестия въпрос касаторката твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС в мотивите към т. 3 на което е разяснено, че имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния, като ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението, както и по решение № 33 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г., І г. о., даващо тълкуване, че при универсалното правоприемство владението на универсалния праводател се прибавя към владението на универсалния правоприемник, като ако универсалното правоприемство е основано на наследяване, наследникът по закон или завещание получава владението в деня на откриване на наследството, без да има действия по предаването му и продълженото от наследника владение винаги е еднородно с това на наследодателя. Соченото противоречие не е налице защото съдът не е формирал извод, че ищцата не е придобила владението върху спорната идеална част като наследник на Б. А. А., а изводът му е, че наследодателят Б. А. А. е бил държател на ползваната от него част от имота, както и че ищцата също има качеството държател. За деветия въпрос е неясно каква връзка има с изхода на делото, тъй като въпросът дали документи могат да послужат като основание за отмяна на влязло в сила решение в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК не може да бъде свързан с никое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Десетият и единадесетият въпрос са изцяло неотносими към данните по делото, тъй като съдът не е формирал изводите си въз основа на мотивите към прекратителното определение по приложеното гр. д. № 2188/2019 г. на Районен съд - Монтана, а при обсъждане на събраните по настоящото дело доказателства, вкл. и писмените доказателства по приложеното приключило гражданско дело. Дванадесетият въпрос е свързан с тезата на касаторката, че съдът не е обсъдил обстоятелствата, установени от документите по нотариалното дело, по което е издаден констативния нотариален акт за собственост на процесния поземлен имот – Б. и С. А. и И. А. не са се позовали на правото на собственост на своя праводател, нито са присъединили неговото владение към своето, а са заявили начална дата на владението от около 20 години, т. е. около 1997 г., през 1987 г. Б. и С. А. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност на суперфициарно право на жилищна едноетажна сграда без право на собственост върху имота и следователно от 1987 г. те са ползвали поземления имот в хипотезата на чл. 64 ЗС, а Б. А. е изградил своите строежи в имота през 1962 - 1972 г. и по делото липсват данни Б. и С. А. да са демонстрирали на Б. А. А. промяната в намерението си да владеят частта от процесния имот, застроена и заградена от Б. А. А., нито данни да са се противопоставили на владението на техния братовчед Б. А. А., упражнявано върху застроените и заградените от него идеални части от имота. От посочената теза е видна неотносимостта на поставения въпрос. От една страна позоваващият се на давността сам избира дали да се позове на давността, изтекла в полза на наследодателя му или на собственото си владение в изискуемия от закона срок след смъртта на наследодателя, поради което обстоятелството, че едно лице се е позовало на собственото си владение в нотариалното производство не преклудира възможността в съдебния спор да се позове и на владението на своя праводател. Същевременно фактът, че през 1987 г. е издаден констативен нотариален акт за суперфициарна сграда, не води до еднозначен извод, че Б. и С. А. са били държатели на поземления имот, доколкото доказателствата по настоящото дело установяват според въззивния съд, че владелец е бил общия праводател К. (К.) А. А. и Б. К. А. не е негов единствен наследник, а и общия праводател не е разполагал с документ за собственост. Именно затова посочените като необсъдени обстоятелства не обосновават различни от направените от въззивния съд изводи. Следва да се отбележи и че доводът, е Б. А. А. е упражнявал владението върху застроените и заградени от него идеални части (на което владение на реална част от поземления имот се позовава и ищцата като основание да е придобила по давност процесната 1/3 идеална част) противоречи на практиката на ВКС (например решение № 8 от 2.02.2021 г. по гр. д. № 1673/2020 г., І г. о.), че чрез владение на реална част от един поземлен имот не може да се придобие по давност идеална част от същия имот след 1.06.1973 г., доколкото нормата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ-отм. преурежда отношенията относно владението на реални части от парцел, като създава фикция, че е придобита идеална част само по отношение изтеклата до влизане в сила на ЗТСУ-отм. давност (по делото е представено удостоверение, че за процесния имот е имало дворищна регулация от поне 1956 г.), а ищцата не е установила точния момент на построяване на жилището и заграждането на реалната част от имота, за да може да бъде направен извод, че е приложим чл. 181, ал. 3 ЗТСУ-отм. Последният тринадесети въпрос е свързан с отказа на въззивния съд да приеме писмени доказателства и наново да изслуша вещото лице, тъй като исканията са преклудирани. Във въпроса се съдържа твърдението, че е била налице обективна невъзможност ищцата да се сдобие по-рано с тези доказателства. Това твърдение не отговаря на данните по делото, доколкото от протокола от съдебното заседание е видно, че несвоевременното представяне на доказателствата е обяснено с факта, че ищцата не е разполагала с парични средства за снабдяването с тях. Снабдяването с копия от документи, съхранявани в архив и заплащане на държавната такса за това не е единствения начин за установяване на съответните обстоятелства, доколкото изследването им е можело да бъде включено в задачата на вещото лице, като ищцата поиска освобождаване от разноски на основание чл. 83 ГПК. Ответниците по касационната жалба не са поискали присъждане на разноски за настоящата инстанция. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение