Определение № 36 от 02.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 228/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Д. В. срещу определение № 60332/25.11.2021 г., постановено по гр. дело № 4594/2021 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІІІ-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателя за отмяна на влязло в сила решение № 295147/06.12.2019 г. по гр. дело № 38478/2019 г. на Софийския районен съд, потвърдено с решение № 261848/18.03.2021 г. по възз. гр. дело № 2040/2020 г. на Софийския градски съд. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на същото. Излагат се подробни съображения, че съдът в нарушение на чл. 305, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК е приел, че и в трите хипотези по чл. 303, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, на които основания е подадена молбата за отмяна, тримесечният преклузивен срок започва да тече от влизането в сила на решението, чиято отмяна е искал жалбоподателят. Това от своя страна е довело до неправилност и на решаващия извод, че молбата за отмяна е просрочена и недопустима. Ответницата по частната жалба Д. Г. П. в отговора на жалбата поддържа становище и съображения за неоснователност на последната. За да се произнесе, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Влязлото в сила съдебно решение, чиято отмяна е искал жалбоподателят на основание чл. 303, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, е постановено по реда на чл. 150 от СК като с него е изменен размерът на месечните издръжки на двете малолетни деца на страните, присъдени с влязло в сила бракоразводно решение, с което е утвърдено споразумение по чл. 51 от СК между страните относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата. Производството по чл. 150 от СК, по реда на което е дадена възможност при изменение на обстоятелствата да се иска изменение или прекратяване на присъдената издръжка, е по-тясна хипотеза на производството по чл. 59, ал. 9, във вр. с ал. 2 от СК, по реда на което – също при изменение на обстоятелствата – може да се иска изменение на всички по-рано постановени от съда мерки относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата. Тези производства (както и самите производства по чл. 59, ал. 2 от СК и по чл. 127, ал. 2 от СК, с които за първи път се постановяват такива мерки относно децата и упражняването на родителските права) са такива по спорна съдебна администрация. В рамките на тези производства съдът не разрешава със сила на пресъдено нещо спор относно съществуването на субективно материално гражданско право, а производството има за предмет промяна на граждански правоотношения, която обаче не произтича от упражняване на конкретно субективно право, регламентирано от закона, а от разрешението на сезирания съд, след преценка по целесъобразност (а не законосъобразност, каквато се извършва в рамките на исковото производство) на правнорелевантните факти. Поради това влезлите в сила съдебни решения, постановени като краен акт по такива производства по спорна съдебна администрация, не подлежат на отмяна по реда гл. ХХIV (чл.чл. 303-309) от ГПК, тъй като постановеният с тях правен резултат може да бъде отменен или изменен въз основа на нови (новонастъпили или новооткрити) релевантни обстоятелства, също преценявани от съда по целесъобразност – в рамките на същото или на ново такова производство. Такива са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 7/2014 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав, макар и по различни съображения, споделя крайния извод на състава на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановил обжалваното определение, че подадената от жалбоподателя молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, е процесуално недопустима и като такава не подлежи на разглеждане от ВКС. Тъй като тя е подадена срещу съдебен акт, изобщо неподлежащ на отмяна по реда на гл. ХХIV (чл.чл. 303-309) от ГПК, то без никакво значение е дали жалбоподателят е спазил преклузивния тримесечен срок по чл. 305, ал. 1 от ГПК. По изложените съображения, обжалваното определение е правилно като краен резултат, а при извършената служебна проверка се установи и че то е валидно и процесуално допустимо, поради което същото следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в настоящото частно гражданско производство, а именно – сумата 250 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение