Решение № 137 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 888/2009 г.

Решение № 137 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 888/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д., представлявана по закон от М. на регионалното развитие и благоустройство и по пълномощие от Областния управител на Област Русе, срещу решение № 263 от 2.07.2009 г. по гр. д. № 538/2009 г. на Русенски окръжен съд в частта, с която след отмяна на постановеното от Русенски районен съд решение № 58 от 28.04.2009 г. по гр. д. № 4386/2008 г. са отхвърлени предявените от Д. против А. В. П. в качеството на едноличен търговец "А" искове за заплащане на сумата 4 188.68 лв., от която 3 852 лв. - неплатена разлика в наемна цена за периода 1.10.2006 г. - 31.12.2006 г., и 336.68 лв. - мораторна лихва за периода от 29.01.2007 г. до 15.09.2007 г., и са присъдени разноски на ответницата за въззивното производство. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон като се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на исковете, ведно с присъждане на разноските за водене на делото. Касаторът твърди, че в противоречие с установения в чл. 9 от ЗЗД принцип за свобода на договарянето и в нарушение на чл. 20а от ЗЗД въззивният съд не е зачел подписания от страните № 3/4.01.2007 г., с който е постигнато взаимно съгласие за увеличение на уговорената в съществуващия помежду им договор за наем месечна наемна цена. Според касатора, с отричането на обвързващата сила на анекса съдът незаконосъобразно е освободил ответницата от отговорност за неизпълнение на основното й задължение като наемател, което тя доброволно е поела с изменението на договора. Ответницата по касация А. В. П. в качеството на едноличен търговец "А" - гр. Р. оспорва жалбата. Изразява становище, че въззивното решение е правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: За да отмени частично обжалваното пред него първоинстанционно решение и да отхвърли предявените от Д. против А. В. П. в качеството на Е. "А" обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумите 3 852 лв. - неплатена разлика в наемна цена, и 336.68 лв. - обезщетение за забава, Русенски окръжен съд е приел, че исковете са неоснователни поради отсъствие на валидно възникнало договорно задължение в тежест на ответницата за заплащане на претендираната наемна цена, а оттук - и на обезщетение за забава. Въз основа на неоспорените доказателства по делото съдът е приел за установено, че през исковия период 1.10.2006 г. - 31.12.2006 г. страните са били обвързани от договор за наем на недвижим имот, по силата на който ответницата - наемател се е задължила да заплаща на ищеца - наемодател месечен наем за ползване на имота в размер на 600 лв., подлежащ на изменение при условията на чл. 3 от договора - в случай на промяна в инфлационния индекс, обявен от НСИ. Отхвърлянето на исковете е аргументирано със съображения, че ответницата е заплатила в срок уговорения в договора и дължим за процесния период размер на наема, а претендираната с главния иск разлика в наемната цена не се дължи, тъй като е уговорена с анекс № 3/4.01.2007 г. към наемния договор, който не е породил правно действие. Според решаващата инстанция, уговорките в анекса за увеличение на месечния наем от 600 лв. на 1 884 лв. с включен ДДС, считано от 1.10.2006 г., не са могли да предизвикат промяна в съдържанието на наемния договор за периода преди 4.01.2007 г., предвид извършеното към този момент плащане на дължимия наем и несъответствието на уговореното изменение на наемната цена с инфлационния индекс на НСИ, съобразно договорна клауза на чл. 3. Отричането на правоизменящото действие на анекса е аргументирано и с разпоредбите на чл. 41 от ППЗДС във вр. с § 5 от ПЗРППЗДС, установяващи задължение за Д. да приведе съществуващите наемни правоотношения относно имоти - частна държавна собственост с изискванията на Закона за държавната собственост, които според въззивния съд допускат промяна на съдържанието на заварените наемни правоотношения само за в бъдеще, не и за минал период. С определение № 114 от 26.02.2010 г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в разглежданата част на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по поставените от касатора материалноправни въпроси за правното значение на анекса от 4.01.2007 г., с който е постигнато съгласие за изменение на наемната цена за минал период, обвързващата сила на анекса и правоизменящия му ефект спрямо съдържанието на наемното правоотношение. Решението е неправилно поради нарушение на материалния закон - чл. 9 от ЗЗД и чл. 20а от ЗЗД. Според легалната дефиниция на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, договорът е съглашение между правни субекти, насочено към създаване, уреждане или унищожаване на правна връзка между тях. В чл. 9 от ЗЗД е закрепен основният принцип на договорното право - принципът за свобода на договарянето, който признава на договарящите свободата сами да определят съдържанието на договорите помежду си и същевременно обявява повелителните норми на закона и добрите нрави като граница, до която е допустимо разпростирането на автономията на волите. Сключеният в границите на чл. 9 от ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон, съгл. чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД. Аналогична обвързаност произтича и от измененията на договора, за които страните са постигнали общо съгласие в съответствие с разпоредбата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД. Както първоначално сключеният договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл. 63, ал. 1 от ЗЗД - точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин, а виновното неизпълнение на произтичащите от договора и от измененията към него задължения съставлява основание за носене на договорна отговорност по чл. 79 и сл. от ЗЗД от неизправната страна. Посочените правила важат и за търговските сделки, предвид препращащата норма на чл. 288 от ТЗ. В конкретния случай между страните по делото е съществувало наемно правоотношение, породено от сключен на 27.05.2002 г. договор за наем на недвижим имот - частна държавна собственост, представляващ магазин от 37.69 кв. м. в гр. Р., на ул. "Р" № 2* изпълнение на договора Д. - ищец в качеството на наемодател е предоставила на ответницата "Е. М." като наемател ползването на описания имот срещу поето от последната задължение да заплаща месечен наем за ползването в уговорен размер. С подписания на 4.01.2007 г. анекс № 3 към наемния договор страните са постигнали съгласие за увеличение на заплащаната до момента от наемателя наемна цена - от 600 лв. на 1 884 лв. месечно, в т. ч. 1 570 лв. наем и 570.00 лв. ДДС, и то за период, предшестващ подписването на анекса, а именно от 1.10.2006 г. занапред. Анексът обективира общата воля на страните, т. е. взаимното им съгласие, за изменение на съдържанието на породеното от първоначално сключения договор за наем правоотношение и в съответствие с разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД ги обвързва със силата на закон. Уговарянето на промяна в размера на наемната цена за минал период, предхождащ момента на постигнатото съгласие за изменение на договорната връзка, не противоречи нито на повелителни разпоредби на закона, нито на добрите нрави. Противоречие с императивите на закона и с добрите нрави не е налице и по отношение на уговорката, възлагаща в тежест на наемателя задължение за плащане на месечен наем в размер на 1 884 лв. вместо предвидения в първоначалния договор наем от 600 лв. Следователно, доколкото отразява действителната обща воля на наемодателя и наемателя за изменение на съдържанието на съществуващата помежду им договорна връзка в обективен и темпорален аспект и не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, анексът е породил правни последици в момента на подписването му от страните и има правоизменящ ефект спрямо наемното правоотношение от избрания от тях момент - 1.10.2006 г. В изложения смисъл следва да бъде даден отговор и на поставените от касатора материалноправни въпроси, по повод на които въззивното решение е допуснато до касационен контрол. Положителният отговор на въпросите съответства на последователно поддържаното в константната практика на ВС и ВКС становище за обвързващата сила на договорите, прогласена в нормата на чл. 20а от ЗЗД. Това становище е застъпено и в цитираните от касатора - решения № 1* от 6.11.2001 г. по гр. д. № 395/2001 г. на V г. о., решение № 578 от 13.11.2008 г. по т. д. № 338/2008 г. на I т. о. и решение № 253 от 1.04.2004 г. по т. т. № 884/2003 г. на II т. о., практиката в които настоящият състав счита за правилна. Неоснователни са доводите на ответната страна, че уговореното с анекса увеличение на месечния наем не съответства на клаузата на чл. 3 от договора за наем, предвиждаща като основание за промяна на наемната цена изменението на инфлационния индекс, обявен от НСИ. С подписването на анекса ответницата - наемател се е съгласила с предложената от наемодателя по-висока наемна цена, поради което евентуалното несъответствие на изменението с първоначалните уговорки в наемния договор е ирелевантно за произтичащите от анекса правни последици. Аргумент в подкрепа на този извод може да бъде изведен и от клаузата на чл. 3 от наемния договор, възпроизведена в чл. 3 от анекса, в която отказът за подписване на споразумение за корекция на наемната цена е визиран от страните като основание за прекратяване на договора. След като наемателката е подписала анекс за коригиране на наема за минал период, а не се е възползвала от правото си на отказ, тя се е съгласила с изменението на договора и по този начин е поела задължение да заплаща месечен наем в размер на 1 884 лв. с включен ДДС от 1.10.2006 г. занапред. Като е отрекъл правното действие на анекс № 3/4.01.2007 г. и правоизменящото му значение за наемното правоотношение между страните, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част. Предвид обстоятелството, че не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, по аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция. С анекс № 3/4.01.2007 г. към договора за наем от 27.05.2002 г. ответницата е поела задължение да заплаща на Д. месечен наем в размер на 1 884 лв. с включен ДДС, считано от 1.10.2006 г. Общият размер на така уговорения наем за исковия период 1.10.2006 г. - 31.12.2006 г. е 5 652 лв. с ДДС /3 месеца по 1 884 лв./. От представените по делото писмени доказателства и от неоспореното заключение на назначената съдебно-икономическа експертиза се установява, че ответницата е заплатила на ищеца наем за същия период в размер общо на 1 800 лв. /по 600 лв. за всеки от трите месеца/, т. е. с 3 852 лв. по-малко от дължимата наемна цена. Не са релевирани и доказани основания за освобождаване на наемателката от отговорност за плащане на посочената разлика, поради което следва да се приеме, че е налице виновно неизпълнение на основното й задължение по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД като страна по договора за наем. Неизпълнението е основание за ангажиране на договорната отговорност на ответницата по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и с оглед на това същата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца дължимата сума от 3 852 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Предвид безспорно установената забава при изпълнението на основното задължение за наем, основателен се явява и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху сумата 3 852 лв. за периода от 29.01.2007 г. - датата поканата, до 13.09.2007 г. - посочената от ищеца дата, предхождаща предявяването на исковете, чийто размер възлиза на 336.68 лв. При този изход на делото въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК по повод на исковете по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата 307 лв. до присъдения размер от 1 200 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на уважените искове, в размер на 459.05 лв., в т. ч. 113.73 лв. държавна такса и 345.32 лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,