Определение № 50441 от 17.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2752/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Р. Р., в качеството му на процесуален представител на Б. В. П., срещу определение №1983/27.07.21г. по в.т.д.№3285/20г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №559/28.05.21г. с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата за производството пред въззивната инстанция и в частта за разноските пред първоинстанционния съд. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт по съображения, че съставът не е обсъдил наведените в молбата по чл.248 ГПК твърдения, като не е съобразил,че към момента на сключването на договора за безплатна правна защита присъденото обезщетение в необжалвания му размер не е било още изплатено, поради което към този момент са били налице основанията за ползване на безплатна адвокатска защита. Поддържа,че неправилно въззивният съд е отказал да му присъди адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция, изчислено на базата на допълнително присъдения от въззивния съд размер от 30 000 лв. и неправилно не е ревизирал извършената от СГС абсурдна компенсация на дължимия адвокатски хонорар по ч.38 ал.2 ЗА с разноските на ответното дружество. Прави се искане за отмяна на определението на апелативния съд и уважаване на направеното искане за изменение на решението в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА за двете инстанции, както и съразмерно на уважената част от иска – 150 лв. от платения в първата инстанция депозит за вещо лице от 300 лв. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество,е частично основателна. От данните по делото се установява,че исковата молба е подадена от името на ищеца Б. В. П. от адвокат Р. Р. с приложени пълномощно за процесуално представителство пред всички инстанции. Направено е искане за присъждане на възнаграждение на адвоката по реда на чл.38 ал.2 ЗА, като е представен сключен с ищеца договор за оказване на безплатна правна защита и съдействие. С първоинстанционното решение искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП срещу застрахователя е уважен за сумата 20 000 лв. /от предявения размер от 100 000 лв./, а този за неимуществени вреди – изцяло за сумата 1258 лв., като липсва произнасяне по искането по чл.38 ал.2 ЗА. Извършена е компенсация между дължими на ищеца разноски с такива, които се следват на ответника. Решението е обжалвано с въззивни жалби от ищеца, ответника и третото лице помагач, като общият обжалваем интерес е за разликата над 12 000 лв. до претендираните от ищеца 100 000 лв. В частта до 12 000 лв. решението е влязло в сила. С подадения на 15.06.2020г. отговор на въззивната жалба на ищеца ответникът е представил преводно нареждане за платени по сметката на ищеца на 10.03.2020г. 16 694,03 лв., която сума включва обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, последното - до признатия от ответника размер от 12 000 лв., ведно със законната лихва.Пред въззивната инстанция ищецът е представил сключен на 24.02.2020г. /ден преди подаването на въззивната му жалба/ договор за оказване на безплатна адвокатска защита и съдействие, като е поискал на процесуалния му представител адв.Р. да бъде присъдено възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА. С въззивното решение е потвърден първоинстанционният съдебен акт в частта по иска за разликата над 12 000 лв. до 20 000 лв. и след частична отмяна в отхвърлителната му част, ответникът е осъден да заплати на ищеца още 30 000 лв. В решението си апелативният съд е отказал да присъди в полза на процесуалния представител на въззиваемия-ищец възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА по мотиви,че не са налице предпоставките, визирани в разпоредбата за оказване на безплатна правна помощ, тъй като същият междувременно във въззивното производство е получил част от дължимото му обезщетение, съгласно необжалваната част от решението на СГС. Върху допълнително уважената част от иска /за 30 000 лв./ съставът е присъдил в полза на адв.Р. възнаграждение за представителството пред първата инстанция, изчислено в размер на 1412,05 лв. Подадената от адв.Р. молба по чл.248 ГПК - за изменение на така постановеното решение в частта за разноските е оставена без уважение с атакуваното пред настоящата инстанция определение. Въззивният съд е препратил към вече изложените в решението мотиви за неприсъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА за въззивната инстанция, а по отношение на разноските, направени пред първата инстанция, се е позовал на неупражнено от страната право по чл.248 ГПК да иска допълване /респ. изменение/ на първоинстанционното решение в частта за разноските, поради което е заключил, че не може да търси същите с молбата по чл.248 ГПК, подадена едва пред въззивния съд. Така постановеното определение е частично неправилно. Съгласно чл.38 ал.1 т.2 ЗА, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ на лица, които са материално затруднени. В този случай, ако в съответното производство насрещната страна дължи разноски, съобразно изхода на делото, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение по реда на ал.2 на същия член. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36 ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Според постоянно поддържаната практика на Върховен касационен съд предпоставките за уважаване на искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната по реда на чл.38 ал.2 ЗА са: да е уговорено между тях оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие на съответното основание по ал.1 на същия член /без значение дали това се установява с писмен договор или по друг начин/, да е оказана определената по съгласие на страните услуга, да липсват данни, опровергаващи заявлението на страните по договора,че тя е осъществена безплатно и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски /или да са налице предпоставките, пораждащи отговорността ѝ за заплащане на такива/.При наличието на тези условия съдът определя адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в чл. 36 ал. 2 ЗА вр. Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда загубилата делото страна да му го заплати. Практиката приема, че при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията на чл.38 ал.1 т.т.1-3 ЗА представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, доколкото съдът е задължен да зачете свободната им воля изразена в договор, подчиняващ се на разпоредбите на ЗЗД, а съгласието да окаже безплатна помощ, е въпрос на преценката на самия адвокат, който се поставя в риск да не получи възнаграждение при неблагоприятен за неговия клиент изход на спора. Проверка за наличието на предпоставките за оказване на безплатна правна помощ се извършва от съда само ако противната страна твърди, че това не е така и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили безплатна правна помощ без заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, в които случаи е в нейна тежест да докаже тези си твърдения и да опровергае наличието на посоченото в договора основание. В т.см. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г. на І т. о. на ВКС, определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г. на ІІІ г. о. на ВКС, определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г. на II т. о. на ВКС, определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г. на І т. о. на ВКС, определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г. на ІІ т. о. на ВКС, определение №289 от 27.08.20г. по ч.т.д.№992/20г. на І т. о. на ВКС, определение № 60488 от 22.12.2021 г. по ч. т. д. № 2391/2021 г. на II т. о. на ВКС, определение № 515 от 2.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС, определение № 60452 от 6.12.2021 г. по ч. т. д. № 2086/2021 г.на II т. о. на ВКС, определение № 60429 от 30.11.2021 г. по ч. т. д. № 308/2021 г. на I т. о. на ВКС, определение №163 от 13.06.2016г. по ч.гр.д.№2266/2016г. на І г. о. на ВКС и др. В случая пред въззивната инстанция е представен договор за правна защита и съдействие, в който при подаване на въззивната жалба между ищеца и неговия процесуален представител е уговорено защитата да бъде предоставена безплатно пред въззивната инстанция. Към този момент частта от присъденото обезщетение още не е била заплатена; няма данни в хода на делото пред САС този договор да е прекратен, нито за осъществяването на представителството пред въззивния съд адвокатът да е получил възнаграждение от упълномощителя, с което договорът да е бил трансформиран от безвъзмезден във възмезден такъв; постановеното въззивно решение е в полза на въззиваемия – ищец. Въззивникът – ответник не е оспорил безплатния характер на оказаната на ищеца адвокатска помощ в производството пред апелативния съд, нито е опровергал наличието на поддържаното в договора за правна защита и съдействие основание. При тези обстоятелства, противно на посочената по-горе практика на Върховния касационен съд, въззивната инстанция е отказала да измени решението си в частта за разноските.Този отказ, като неправилен, подлежи на отмяна. Вместо него следва да бъде постановено определение,с което молбата по чл.248 ГПК бъде уважена и в полза на адв. Р. Р. бъде присъдено на основание чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 1670 лв., определено по реда на чл.7 ал.2 т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху позитивния материален интерес от 38 000 лв. Неоснователно е оплакването, че на частния жалбоподател адв.Р. не е присъдено възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА за първоинстанционното производство, определени на базата на уважената част от въззивната му жалба. Видно от мотивите на решението, както и от обективираната в диспозитива му воля на въззивния състав, такова възнаграждение е присъдено в размер на 1412 лв. Неоснователна е частната жалба срещу определението в частта, с която съдът е отказал да присъди на страната част от платения от ищеца депозит за експертиза. Видно от данните по делото в първоинстанционното производство в определението си от 29.01.2019г. СГС е разпоредил от депозита за допуснатата комплексна експертиза да бъдат заплатени 300 лв. от бюджета на съда и 300 лв. от ответника.С последващо протоколно определение от 10.05.2019г. съдът е установил,че погрешно е разпоредил половината от тези разноски да са за сметка на бюджета и е указал на ищеца да внесе 300 лв. по сметката на съда. Ищецът е изпълнил тези указания, като с вносна бележка е заплатил депозит за вещо лице в размер на 300 лв. При приемането на заключението съдът не е отбелязал в протокола конкретния източник на изплатения на вещите лица депозит,а с решението си е осъдил ответника да заплати по сметка на съда разноски за вещо лице в размер на 300 лв.При тези обстоятелства за ищеца е възникнало правото да иска внесената от него сума за разноски за вещо лице да му бъде възстановена като недължимо платена или евентуално да иска съдът да тълкува или измени решението си в частта за разноските. Като не е сторил това същият не разполага с процесуална възможност да иска пред въззивната инстанция по реда на чл.248 ГПК ревизия на първоинстанционното решение в тази му част. Поради изложеното в тази му част определението на въззивния състав е правилно и следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение