Решение № 57 от 21.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 98/2010 г.

Решение № 57 от 21.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 98/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. О. М., В. К. Г., К. О. А., М. Т. А., М. Б. Т., Н. В. Б., П. В. Т., Р. О. А., С. В. А. и Ц. Ж. Т. срещу въззивното решение на С. градски съд, постановено на 28.10.2009 г. по гр. д. № 1239/2007 г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от тях иск за признаване право на възстановяване на собствеността върху гори и земи по реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, находящи се в землището на [населено място] като неоснователен. С определение № 425/26.04.2010 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за доказателственото значение на записванията в емлячния регистър в производство по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон - неправилно въззивният съд е приел, че правото на собственост в производство по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ не може да бъде доказано с препис-извлечение от емлячен регистър, след като това изрично е предвидено в чл. 13, ал. 3 от същия закон. Поддържат, че в представените от тях доказателства ясно е посочен собственикът /общият им наследодател/, имотите, местността и тяхната площ, както и че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ следва да намери приложение и в производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Молят решението да бъде отменено и вместо това претенцията им бъде уважена. Ответниците по касационна жалба О. с. "З." - О. к., Д. Г. С. - С. и Р. Д. Г. - С. не изразяват становище. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: По реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ наследниците на Т. Д. Б. са предявили иск за признаване правото на възстановяване върху земи и гори. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че представените извлечения от емлячен регистър не са достатъчни доказателства за установяване правото на собственост. Прието е също така, че липсват доказателства процесните гори да са били отчуждени по някои от нормативните актове, визирани в чл. 2 ЗВСГЗГФ. По въпроса за доказателственото значение на препис-извлечението от емлячен регистър като писмено доказателство, съдържащо данни за принадлежността на правото на собственост върху земи и гори, включени в държавния горски фонд, в производството по чл. 288 ГПК е констатирано наличието на противоречива практика. В представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение на С. районен съд, 32 състав, постановено по гр. д. № 11823/2007 г., решение № 120/31.10.2007 г. на С. районен съд, 42 състав по гр. д. № 6497/2007 г. и решение от 28.12.2007 г. на С. районен съд, 43 състав по гр. д. № 11845/2007 г., в които е прието, че записванията в емлячните регистри са годни доказателства, удостоверяващи правото на собственост по аргумент от чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС, след преценка на застъпените становища в цитираните решения и в постановеното от С. градски съд по поставения въпрос, на основание чл. 291 ГПК приема за правилно становището, изразено в решение на С. районен съд, 32 състав, постановено по гр. д. № 11823/2007 г., решение № 120/31.10.2007 г. на С. районен съд, 42 състав по гр. д. № 6497/2007 г. и решение от 28.12.2007 г. на С. районен съд, 43 състав по гр. д. № 11845/2007 г. като съображенията за това са следните: Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСГЗГФ правото на собственост върху горите и земите от горския фонд се възстановява на български физически и юридически лица, от които те са били отнети или на техните наследници и правоприемници. Разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСЗГЗФ изрично предвижда, че принадлежността на правото на собственост към патримониума на определено лице се доказва не само с нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба и съдебни актове, но при липса на такива и с емлячни и данъчни регистри, протоколи от комисиите по Т., удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и други писмени доказателства, допустими от ГПК. Принадлежността на правото на собственост с оглед нуждите на ЗВЗСГЗФ следователно е допустимо да бъде установена на първо място чрез доказателства, удостоверяващи факта на придобиване на право на собственост посредством определен придобивен способ, извършено в предвидената в закона форма за действителност /нотариални актове, крепостни актове, делбени протоколи и съдебни актове/. На второ място изрично е предвидено, че принадлежността на правото на собственост може да бъде установена и посредством съставени по предвидения в закона ред документи /официални и частни/, удостоверяващи отбелязвания за принадлежността на правото на собственост върху имота, извършени преди отчуждаването му или съставени именно по този повод, както и по повод създаването на горските стопанства по отменените закони за горите /емлячни регистри, данъчни регистри, протоколи на комисиите по Т., стопански карти и списъци към тях/, които създават обосновано предположение за принадлежност на правото на собственост, което законодателят е счел за достатъчно с оглед характера на производството по възстановяване на собствеността. Законът допуска установяване правото на собственост и чрез извлечение от емлячен регистър, т. е. чрез отбелязване, удостоверяващо факта на деклариране на имота и записването му на името на определено лице независимо от момента на придобиване на собствеността и основанието за това, поради което следва да се приеме, че препис-извлечението от емлячен регистър е достатъчно доказателство за установяване принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на отчуждаването и включването му в Държавния горски фонд. В същия смисъл е и изразеното становище в решение № 473 от 26.05.2010 г. на ВКС, I ГО по гр. д. № 612/2009 г., решение № 521/23.12.2010 г. на ВКС, II ГО по гр. д. № 1419/2009 г. и решение № 245/2010 г. по гр. д. № 281/2009 г. на II ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 - 293 ГПК. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: За да се приеме, че предявената по реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ претенция е основателна, по делото следва да бъде установено, че лицето, в чиято полза се претендира признаване правото на възстановяване на собствеността, е притежавало правото на собственост върху имота към момента на включването му в Държавния горски фонд посредством отчуждаване, като принадлежността на правото на собственост се доказва чрез изброените в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ писмени доказателства. В случая по делото е представени два броя препис-извлечения от емлячен регистър за имотите в [населено място], издадени от С. община, район В., кметство В., че имотите, предмет на исковата претенция, са заведени в емлячен регистър стр. 314, партида № 230 на името на Т. Д. Емлячният регистър представлява писмено доказателство, годно да удостовери факта на притежаване на право на собственост по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. С оглед характера на това доказателство /официално удостоверяване факта на деклариране на имота/ и на обстоятелството, че в закона изрично е предвидено, че същото е достатъчно за установяване на релевантния факт на принадлежност на правото на собственост в производството по възстановяване на собствеността, неправилно въззивният съд е приел, че същото не е достатъчно, за да установи притежаване правото на собственост от наследодателя. Неправилно е прието също така, че заявилите претенцията за признаване правото на възстановяване лица следва да установят, че процесните имоти са били отчуждени по някои от нормативните актове, визирани в чл. 2 ЗВСГЗГФ. При липса на спор, че имотите са включени в държавния горски фонд, респ. при липса на твърдения да са били отчуждени по реда на други нормативни актове, различни от посочените в чл. 2 ЗВСГЗГФ, следва да се приеме, че отчуждаването е извършено по начин, даващ правото да се иска възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ. Още повече, че и представените препис-извлечения от емлячен регистър не сочат за наличие на проведено отчуждаване по реда на Закона за горите от 1922 г. или Закона за горите от 1925 г. Освен това в настоящия случай от показанията на разпитания по делото свидетел Й. Л. се установява, че към 1958 г. притежаваните от Т. Д. имоти били внесени в ТКЗС, а горите станали държавни, т. е. че одържавяването е извършено в посочения от ЗВСГЗГФ период. Описаните в исковата молба имоти не са заявявани за възстановяване по реда на чл. 13, ал. 1 ЗВЗСГЗГФ и принадлежността на правото на собственост е установена чрез изброените в чл. 13, ал. 2 от същия закон доказателства, поради което неправилно въззивният съд е приел, че предпоставките за признаване правото на възстановяване на собствеността не са налице. Така постановеното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон. По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това бъде признато правото на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ в полза на наследниците на Т. Д. Б. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение