Решение № 406 от 26.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 560/2026 г.

Настоящото, второ по ред, производство пред ВКС е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по постъпили касационен протест и касационни жалби срещу въззивна присъда № 6 от 16.02.2026 г. на Апелативен съд – София, постановена по ВНОХД № 1504/2025 г. по описа на същия съд, както следва:

-по касационен протест на прокурор в Апелативна прокуратура – София;

-по касационна жалба на повереника на гражданските ищци и частни обвинители К. Ч., А. Ч. и Н. Ч. адв. И. Н.;

• по касационна жалба на назначения особен представител на малолетния граждански ищец и частен обвинител М. О. В. адв. Т. Р.;

• по отделни касационни жалби на защитниците на подсъдимия О. П. В. – адв. Д. М. и адв. К. М..

Касационният протест е насочен срещу въззивната присъда в частта й, с която подсъдимият П. Д. В. е признат за невинен в извършването на престъпление по чл. 116, ал.1, т.6 и т.9, вр. чл. 115, вр. чл.20, ал.4 от НК; в частта й, с която подсъдимият О. П. В. е оправдан частично за това при извършване на престъплението по чл. 116, ал.1, т.6 и т.9, вр. чл. 115 от НК да е действал в съучастие и да е бил умишлено улеснен от помагача П. Д. В.; както и в частта й, с която определеното на подсъдимия О. П. В. наказание доживотен затвор е намалено и му е определено наказание лишаване от свобода за срок от 20 години. В протеста и в допълнението към него са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 от НПК, в подкрепа на които са развити подробни съображения. В тях е формулирано предложение ВКС да отмени присъда № 6 от 16.02.2026 г. на САС по ВНОХД № 1504/2025 г. в атакуваните части и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Касационната жалба на повереника на гражданските ищци и частни обвинители К. Ч., А. Ч. и Н. Ч. адв. И. Н. е насочена срещу въззивната присъда в частите й, с които:

• подсъдимият П. Д. В. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 116, ал. 1 ,т.6 и т.9, вр. чл. 115 от НК;

• са отхвърлени изцяло предявените граждански искове от К. В. Ч., А. Н. Ч. и Н. А. Ч. срещу подсъдимия П. Д. В. в размер на по 300 000 лв. за всеки;

• подсъдимият О. П. В. е признат за невиновен за това, че при извършване на престъплението по чл. 116, ал.1,т.6 и т.9, вр. чл. 115 от НК е действал в съучастие и е бил умишлено улеснен от помагача подсъдимият П. Д. В.;

• е намалено наложеното на подсъдимия О. П. В. наказание доживотен затвор на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 20 години.

В тази касационна жалба са заявени основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 от НПК, като в допълнението към нея са изложени аргументи в тяхна подкрепа. Към ВКС е отправено искане да отмени присъдата на САС в обжалваните части и да върне делото за ново разглеждане.

Касационната жалба на назначения особен представител на малолетния граждански ищец и частен обвинител М. О. В. адв. Т. Р. е насочена срещу въззивната присъда в частите й, с които:

• подсъдимият О. П. В. е оправдан да е извършил престъплението в съучастие като извършител с П. Д. В. - помагач и наказанието за престъплението, за което е признат за виновен по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9, вр. чл. 115 от НК, е намалено от доживотен затвор на лишаване от свобода за срок от двадесет години;

• подсъдимият П. Д. В. е изцяло оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК и е отхвърлен предявеният срещу него от малолетния М. В. граждански иск за сумата от 300 000 лв.

В жалбата на адв. Р. също са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и е отправена молба да се отмени обжалваната присъда и да се върне делото на САС за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения и за правилно приложение на материалния закон.

Касационната жалба на защитника на подсъдимия О. П. В. адв. Д. М. е насочена срещу осъдителната част на въззивната присъда спрямо този подсъдим. В нея и в представеното допълнение се претендират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и се излагат подробни аргументи в тяхна подкрепа. Към ВКС се отправя молба да отмени атакуваната присъда в обжалваната част и да върне делото на въззивния съд за ново разглеждане с конкретни указания за правилното прилагане на закона. Алтернативно се отправя молба за преквалифициране на деянието на подс. О. В. като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и бъде оправдан за това престъплението да е извършено предумишлено и по особено мъчителен начин. Прави се искане да се измени присъдата и в частта относно наложеното наказание, като същото се намали в минималния предвиден от закона размер.

Касационната жалба на защитника адв. К. М. също е насочена против присъдата на САС в частта, с която е потвърдена присъда от 20.10.2023 г. на СГС по н.о.х.д. № 4620/22 г., по силата на която подсъдимият О. П. В. е признат за виновен по повдигнатото обвинение по чл.116, ал.1, т.6 и т.9, вр. чл.115 от НК и са уважени гражданските искове. И в тази жалба са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК, като в депозираното първо допълнение са развити аргументи за обосноваването им. В жалбата са формулирани искания към ВКС: - да отмени присъдата в обжалваната част и да върне делото за ново разглеждане на друг състав на САС; - да измени присъдата в обжалваната част като преквалифицира деянието на подсъдимия О. В. по чл.115 от НК и да определи срок за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ под минимума от 10 години; - да измени присъдата в обжалваната част като намали срока на изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от 20 години на по-кратък - под минимума от 15 години.

В срока по чл.351 ал.4 от НПК е постъпило лично изготвено от подсъдимия О. П. В. допълнение към касационните жалби на неговите защитници.

В срока по чл.351 ал.4 от НПК от защитника на подсъдимия О. В. адв. К. М. е постъпило и второ допълнение към подадената от него касационна жалба, в което наред с изявлението за поддържане на касационната жалба и на първото допълнение се излагат още аргументи в аспект мотивиране на заявените касационни оплаквания.

В срока по чл.351 ал.4 от НПК е постъпило допълнение към касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци К. Ч., А. Ч. и Н. Ч. и от нововстъпилия им повереник адв.П. Ш., в което се поддържат вече заявените касационни основания и направеното искане, като се излагат и доводи в тези насоки.

В проведеното съдебно заседание представителят на ВКП поддържа касационния протест срещу атакуваната присъда, както и изложените в него аргументи в подкрепа на заявените касационни основания. Акцентира на съгласието си с изложените в протеста съображения, че последната въззивна инстанция не е дала убедителен отговор на въпроса защо показанията на поемните лица Б. Б. и И. В. следва да бъдат изключени. В тази връзка пледира, че сведенията, споделени от подсъдимия П. В. и възприети от поемните лица Б. Б. и И. В., не са дадени в хода на разпит от полицията или от друг правоохранителен орган. Сочи, че сведенията са възприети от поемните лица по време на провеждане на следствен експеримент и че въззивният съд неправилно е разтълкувал разширително разпоредбата на чл.2, т. 3 от Директива 2013/48/ЕС, излизайки извън обема на защитата, която се цели да се постигне с нея. Счита, че тълкуванието на САС надхвърля разумния замисъл, вложен в разпоредбите на тази директива и гарантиращ право на достъп до адвокат. Поддържа оплакването в протеста, че определеното от САС по-леко наказание - 20 години лишаване от свобода - не съответства на тежестта на престъплението, начина на извършването му и на другите тежки последствия, настъпили от него. Твърди, че за да определи срочна санкция лишаване от свобода, вместо безсрочното лишаване от свобода, САС е наблегнал на чистото съдебно минало на О. В., но че неговата относителна тежест избледнява от множеството утежняващи отговорността обстоятелства. Като неправилно оценен от ревизирания съд намира и мотива за престъплението. Сочи, че САС е посочил наличието на мотив, но че изглежда да го е тълкувал в положителен за подсъдимия смисъл, сякаш наличието на мотив може да се тълкува в полза на подсъдимия. Твърди, че мотивът на подсъдимият О. В. не е легитимен, не е оправдателен или смекчаващ — мотивът е бил наранено самолюбие и ревност. Счита, че подобен мотив не може да бъде в полза на подсъдимия, тъй като той не е базиран на обществено признати ценности. В тази връзка изтъква, че разкритите по делото и констатирани и от втория съд самолюбие, ревност, краен нарцисизъм са заслепили О. В., включително да съобрази, че осакатява емоционално и интелектуално развитието на собственото си дете. Предвид тези доводи и споделените аргументи, изложени в протеста, прокурорът от ВКП счита, че следва да се отмени новата присъда на САС и делото да се върне на друг състав на въззивния съд за отстраняване на съществените процесуални нарушения, за нова преценка за вината на подсъдимия П. В., както и за определяне на по-справедливо наказание за подсъдимия О. В., което с оглед изложените обстоятелства следва да се тълкува като по-тежко.

Предвид изложените доводи в подкрепа на протеста и на развитите в него съображения прокурорът от ВКП намира, че изтъкнатите в касационните жалби от защитниците на подсъдимия О. В. аргументи не са основателни. По същите съображения не намира за основателни и затова не споделя и доводите на защитника на подсъдимия П. В., с които се иска потвърждаване на оправдаването му. Същевременно изразява съгласие със застъпеното в жалбата на повереника адв. Н., както и в допълнението на адв. Ш., тъй като счита, че то в много части съвпада с доводите в протеста. С оглед на това ги намира за основателни и моли да бъдат уважени.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци К. Ч., А. Ч. и Н. Ч. адв. Н. поддържа подадената касационна жалба срещу въззивната присъда по изложените в нея подробни аргументи, които в същината им отново биват поставени на вниманието на ВКС. Повереникът напълно поддържа и формулираните в жалбата искания как да бъде финализирано настоящото касационно производство.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци Ч. адв. Ш. поддържа подадената от адв. Н. от тяхно име касационна жалба, както и допълнението, което тя е изготвила и представила към тази жалба. Възпроизвежда изложените вече в представеното допълнение съображения в подкрепа на релевираните оплаквания. Поддържа и заявеното искане за отмяна на присъдата на САС в обжалваните части и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Особеният представител на малолетния граждански ищец и частен обвинител М. В. адв. Р. поддържа подадената от нея касационна жалба, както и всички изложени съображения в подкрепа на заявените касационни основания. Счита, че решаващият съд неубедително е изключил от доказателствения материал по делото показанията на свидетелите Б. Б. и И. В., позовавайки се на Директива 2013/48, като е абсолютизирал правото на защита и същевременно е засегнал правото на защита на пострадалите лица чрез непоследователните си и вътрешно противоречиви мотиви относно годността на тези доказателствени средства да обосноват изводите по фактите, включени в предмета на доказване. Намира също, че липсва какъвто и да било анализ на всички косвени доказателства, въз основа на които да се изведе извод за конкретната съпричастност на подсъдимия П. В. в престъплението, за което му е повдигнато обвинение, вкл. и на приетите за безспорно установени доказателства относно участието на подсъдимия П. В. в следенето на жертвата, както и саморъчните му бележки, в които е отбелязвал своите конкретни наставления, давани по отношение действията, които да се предприемат в хода и след извършване на умишленото престъпление. Твърди още, че изводът на въззивния съд за несъставомерност на деянието на П. В. е базиран и на неправилна интерпретация на материалния закон - че доказването на интелектуалното помагачество изисква да се установи, че той е оказал помощ за осъществяване на умъртвяването и че не е достатъчно да се установи предварително дадено обещание за помощ към прикриване на престъплението след извършването му. Категорично счита, че намаленото наказание на подсъдимия О. В. е явно несправедливо, като поддържа изцяло изложените в касационната жалба съображения по този въпрос. В тази връзка подчертава, че е необоснован изводът на въззивния съд, че случаят не е изключителен, тъй като изобщо липсват мотиви за фактическата обстановка, при която е извършено конкретното престъпление; не е обсъдена нито личността на подсъдимия, нито установените характеристични данни за него, особената жестокост, с която е извършено конкретното престъпление, не е отчетено отношението му към умъртвеното вече тяло, изключително жестокия начин, нечовешки и нехуманен, по който се е отнесъл с тялото на жертвата след умъртвяването й, както и личността на жертвата и тежките последици за пострадалите близки на жертвата, особено за малолетно лице. Поддържа касационната си жалба и в частта за допуснато нарушение при произнасяне в гражданската част. Моли за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд. Счита жалбите на защитниците на подсъдимия О. В. за неоснователни.

Частните обвинители и граждански ищци К. Ч., А. Ч. и Н. Ч., съгласявайки се с изложеното от поверениците им, не приемат решението на предходната инстанция, която е оневинила П. В. и е намалила присъдата на О. В. на 20 години. Молят за справедливост, която, според тях, на този етап от производството се изразява (измерва) във връщане на делото на САС за ново разглеждане.

Участвалият в съдебното заседание защитник на подсъдимия О. В. адв. Г. И. поддържа подадените от името на този подсъдим касационни жалби, изложените в тях подробни аргументи в подкрепа на релевираните касационни основания, като в обобщен вид отново ги огласява. Поддържа и заявените в жалбите искания за начина на приключване на делото пред настоящата инстанция.

Подсъдимият О. В. в лична защита заявява, че поддържа казаното от участващия в заседанието негов защитник. Моли ВКС да упражни правомощието си за изменение на присъдата. В последната си дума изказва съжаление, но въпреки това заявява, че държи на своята защитна теза.

Защитникът на подс. П. В. адв. Ж. Ж. намира подадените касационен протест и касационни жалби на частните обвинители и граждански ищци и допълненията към тях за неоснователни. Счита, че при новото разглеждане на делото въззивната инстанция се е съобразила със задължителните за нея указания, дадени при предходното разглеждане на делото от друг състав на ВКС, които до голяма степен касаят именно кредитирането на показанията на поемните лица Б. и В., участвали в действието следствен експеримент. Изразява категоричното си несъгласие с доводите на прокуратурата, че цитираната директива намирала приложение само и единствено по отношение на процесуално-следственото действие разпит. Счита, че тук разпитът следва да бъде разбиран като всяко едно процесуално изявление, независимо в каква форма е направено, което съдържа данни за обяснения, респективно показания. Сочи, че в конкретния случай не говорим за добронамерено общуване в непринудена среда, а за действия по разследването, извършени в предвидената от закона форма, но спрямо лице, което се е намирало в условия на фактическо обвинение.Изтъква също, че към онзи момент П. В. е бил задържан повече от 20 часа, като не му е осигурена възможността да ангажира защитник, като тези изявления са направени от него пред участници в това процесуално следствено действие именно в качеството му на лице, намиращо се във фактическо обвинение. По отношение на другите доказателствени източници – така наречените „бележки“ на П. В. – моли да се има предвид, че в тях се съдържат данни за събития, които са се случили след датата, на която съгласно обвинителния акт е осъществено деянието, поради което счита, че те не биха могли да служат за доказателство на наличие на някаква предварителна подготовка, сговор, респективно на помагачество. Отделно от това счита, че дори същите да бъдат кредитирани, те не съдържат никакви данни, които да са свързани с каквото и да е поведение на неговия подзащитен преди момента, в който синът му се обажда по телефона, за да го повика и който момент е последващ настъпването на смъртта. Моли да се потвърди присъдата в частта, в която П. В. е оправдан, в това число и по отношение на гражданските искове.

В лична защита подсъдимият П. В. заявява, че поддържа казаното от защитника си. В последната си дума моли да се потвърди оправдателната присъда спрямо него.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди изложените в протеста, в жалбите и в допълненията към тях доводи в подкрепа на релевираните оплаквания, както и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

Касационният протест и касационните жалби, по които е образувано настоящото производство, са допустими от формална гледна точка - подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 2 и ал.3, вр. ал. 1, вр. чл. 253 от НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок; срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

I. Процесуално развитие на делото до момента.

1.С присъда на Софийски градски съд № 164/20.10.2023 г., постановена по НОХД № 4620/2022 г. по описа на съда, подсъдимият О. П. В. е признат за виновен в това, че на 13.10.2021 г. в [населено място] като извършител в съучастие с подсъдимия П. Д. В. – помагач - умишлено е умъртвил Е. А. В., като деянието е извършено предумишлено и по особено мъчителен за жертвата начин, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК е осъден на наказание доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален специален режим.

Със същата присъда подсъдимият П. Д. В. е признат за виновен в това, че на 13.10.2021 г. в съучастие с О. В. (извършител), като помагач чрез съвети и разяснения за начина на извършване на деянието и мястото, където да бъде укрит трупа и обещание да даде помощ след деянието за транспортирането на трупа, умишлено улеснил О. В. да умъртви Е. А. В., като деянието е предумишлено и по особено мъчителен за жертвата начин, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК е осъден на наказание доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален специален режим.

С присъдата е ангажирана и гражданската отговорност на двамата подсъдими, както следва: всеки един от подсъдимите е осъден поотделно да заплати на К. Ч., А. Ч. и Н. Ч. сумите от по 300 000 лв. за всеки от тях, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат на престъплението ведно със законната лихва считано от извършване на деянието до окончателното изплащане на сумата; подсъдимите са осъдени солидарно да заплатят на М. О. В. сумата 500 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на престъплението ведно със законната лихва считано от извършване на деянието до окончателното й изплащане.

Със същата присъда СГС е приложил разпоредбата на чл. 59 от НК по отношение на двамата подсъдими и се е произнесъл по въпросите какво да стане с веществените доказателства, на кого да се възложат сторените разноски по делото и относно заплащането на дължимата държавна такса върху уважените размери на гражданските искове.

2.По въззивни жалби на подсъдимия О. П. В., на неговия защитник адв. К. М., на защитника на подсъдимите О. П. В. и П. Д. В. адв. М., на защитника на подсъдимия П. Д. В. адв. Ж., както и на повереника на гражданските ищци и частни обвинители К. В. Ч., А. Н. Ч. и Н. А. Ч. адв. Н. пред Апелативен съд-София е образувано ВНОХД № 238/2024 г. по описа на съда, приключило с въззивно решение № 78/19.02.2025 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.

3.По жалби на защитниците на подсъдимите О. П. В. и П. Д. В., по лична жалба на подсъдимия О. В., по жалба на частните обвинители К. В. Ч., А. Н. Ч. и Н. А. Ч. чрез техния повереник срещу въззивно решение № 78/19.02.2025 г. на Апелативен съд – София, постановено по ВНОХД № 238/2024 г. по описа на съда, е образувано касационно производство по н.д. № 393/2025 г. по описа на ВКС, първо н.о. С постановеното по това дело решение .№ 517/28.11.2025 г. е отменено изцяло въззивно решение № 78/19.02.2025 г., постановено по ВНОХД № 238/2024 г. от Софийски апелативен съд, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

4.След връщане на делото от ВКС пред Апелативен съд-София е образувано ВНОХД № 1504/2025 г. Същото е приключило с постановяването на сега атакуваната пред ВКС нова въззивна присъда № 6 от 16.02.2026 г., с която:

• на основание чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК е отменена присъда № 164/20.10.2023 г. по НОХД № 4620/22 г. на СГС в частта с която подс. П. Д. В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, т.6 и т.9, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.4 от НК, като е признат за невинен в това на 13.10.2021 г. в [населено място], в съучастие - като помагач, умишлено да е улеснил извършителя О. П. В. в [населено място] на 13.10.2021 г. да умъртви предумишлено и по особено мъчителен за жертвата начин Е. А. В., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 116, ал.1, т.6 и т.9, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.4 от НК.

• изцяло са отхвърлени предявените срещу подс. П. Д. В. граждански искове от М. О. В., К. В. Ч., А. Н. Ч. и Н. А. Ч. в размер на по 300 000 лева за всеки.

• е отменена присъдата на Софийски градски съд и в частта й относно осъждането на подс. П. Д. В. да заплати разноските по делото в размер на 31383,04 лв., както и за присъдената държавната такса върху уважените размери на предявените срещу него граждански искове.

• е изменена присъдата на Софийски градски съд, като: - на основание чл. 337, ал.1, т.2 от НПК е оправдан частично подс. О. П. В. за това при извършване на престъплението по чл. 116, ал.1, т.6 и т.9, вр. чл. 115 от НК да е действал в съучастие и да е бил умишлено улеснен от помагача подс. П. Д. В.; - на основание чл. 337, ал.1, т.1 от НПК е намалено наложеното на подс. О. П. В. наказание доживотен затвор и му е определено наказание лишаване от свобода за срок от 20 години, което на основание чл.57, т.2 от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.

• подс. О. П. В. е осъден да заплати направените разноските в това въззивно производство в размер на 1399.50 лв.

• е потвърдена присъдата на Софийски градски съд в останалата й част.

ІI. По касационния протест и касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци срещу въззивния съдебен акт в частта му относно подсъдимия П. В..

1.По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Очертаното по-горе процесуално развитие на делото сочи, че то за втори път е поставено на вниманието на касационния съд. Това предпоставя извършването най-напред на проверка за изпълнение на дадените при първото разглеждане на делото от ВКС задължителни указания по смисъла на чл. 355, ал. 1 НПК, доколкото неизпълнението им винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, за което касационната инстанция следи служебно.

Мотивите на предходното отменително решение на ВКС безспорно разкриват наличието на адресирани към въззивния съд задължителни указания по смисъла на чл. 355, ал. 1, т. 3 от НПК, които са били в следната ясно очертана насока: съдът да извърши прецизен анализ и оценка, съобразявайки всички предпоставки за допустимост, достатъчност, достоверност на доказателствените материали, въз основа на които да изгради фактическите си констатации със степен на убедителност по изискванията на чл. 303 от НПК, отговаряйки и на възраженията на страните, като при необходимост да проведе и допълнително съдебно следствие. Дадените в отменителното решение указания да се извърши прецизен анализ и оценка на доказателствените материали при съобразяване на всички предпоставки за допустимост логически са продиктувани и обусловени от изразеното в това решение критично и неодобрително становище по предложената от САС теза за допустимостта на показанията на поемните лица И. В. и Б. Б. относно установяването на изявления (самопризнания) на подсъдимите и в частност на подсъдимия П. В..

В това становище е заявена ясна и категорична позиция, че предложената от предходния въззивен състав теза за допустимост на показанията на тези поемни лица в посочения аспект е „неубедително защитена и неприемлива в няколко насоки“, подробно анализирани и аргументирани на стр.10-11 от решението. И доколкото в отменителното решение отсъстват коментари и забележки спрямо преценката на въззивния съд на предпоставките за допустимост на други доказателствени материали, то логично следва, че дадените указания за съобразяване на всички предпоставки за допустимост се отнасят именно за показанията на поемните лица, респ. най-вече за тях.

В тази връзка следва да се подчертае, че ВКС неведнъж е имал повод да заяви, че „задължителни указания на касационната инстанция са всички нейни становища по въпросите, предвидени в закона, независимо дали те са израз на съгласие или несъгласие с проверяваното решение“. Съобразно нормата на чл. 413, ал. 1 от НПК влязлото в сила решение, постановено при извършената предходна касационна проверка, е задължително не само за съда, на който делото е върнато за ново разглеждане, но и за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани, поради което то е задължително и за настоящия касационен състав. Затова той не може да преразглежда и пререшава даденото с това решение становище по въпроса относно допустимостта на показанията на поемните лица В. и Б. за установяване на самоуличаващи изявления (самопризнания) на подсъдимите. При това положение, след като въпросът за допустимостта на показанията на тези поемни лица в обсъждания аспект вече е бил разискван от предходния касационен състав в рамките на заявено от защитата оплакване за съществени нарушения на процесуалните правила, то при настоящото разглеждане на делото от ВКС същият този въпрос, макар и да е поставен като възражение за съществени нарушения на процесуалните правила от други страни (от държавното и частното обвинение) и с друг, обратен знак, няма как да получи различен отговор (в този смисъл е решение № 69 от 28.04.2014 г. по н.д. № 1392/2013 г., І н.о. на ВКС). Т.е., след като предходният касационен състав (в мнозинството си) е намерил за основателно възражението на защитата срещу процесуалната дейност на САС по утвърждаване допустимостта на показанията на поемните лица В. и Б. относно установяването на уличаващи изявления на подсъдимия П. В., приемайки в тази насока, че предложената от въззивния съд теза е неприемлива и неубедително защитена, по аргумент от чл. 355 ал.1 т.3 и чл. 413 ал.1 от НПК е изключена възможността при настоящото разглеждане на делото ВКС да даде друго разрешение на идентичния въпрос за допустимостта на същите тези показания на поемните лица В. и Б. и с оглед съдържанието на сега отправеното възражение (че незаконосъобразно са били изключени от доказателствената съвкупност като недопустими, респ. че са напълно допустими доказателствени източници) да приеме, че то е основателно. Във връзка със задължителния характер на изразеното в предходното отменително решение становище за недопустимостта на показанията на поемните лица се поставя въпросът какъв би бил процесуалният смисъл ВКС изобщо да изразява несъгласие, да не одобрява и да не споделя тезата на въззивния съд за допустимостта на показанията на поемните лица, ако това негово становище не е задължително както за въззивния съд, така и за следващите състави на ВКС.

При новото разглеждане на делото въззивната инстанция реално се е съобразила с дадените й задължителни указания относно приложението на процесуалния закон от гледна точка съобразяването на предпоставките за допустимост на доказателствените материали и в частност на показанията на поемните лица В. и Б.. Така, изпълнявайки тези указания на ВКС, въззивният съд, макар да е обсъдил и по същество свидетелстването на поемните лица В. и Б., на практика е изключил от доказателствената съвкупност показанията им, в които се възпроизвеждат изявления на подсъдимия П. В..

Обвързаността на ВКС с изразеното в предходното отменително решение становище по въпроса за допустимостта/недопустимостта на показанията на поемните лица В. и Б. предопределя и становището на настоящия състав за неоснователност на заявените в протеста и в жалбите на частните обвинители оплаквания за допуснато от САС съществено нарушение на процесуалните правила, изключвайки от доказателствената маса показанията на поемните лица Б. Б. и И. В., приемайки, че не следва да бъде ценено изложеното от тях в разпитите им като свидетели по делото в частта относно самоуличаващите факти в поведението и изявленията на подсъдимия П. В. при извършване на следствените експерименти с негово участие.

Извън гореизложеното неоснователността на заявените от държавното и частното обвинение оплаквания срещу изключването от доказателствената съвкупност на показанията на поемните лица Б. Б. и И. В. произтича и от следното:

Установено е по делото, че с подсъдимите О. В. и П. В. са били проведени т.нар. „оперативни беседи“, в хода на които пред полицейските служители – оперативни работници П. Д. и И. И. в рамките на вече образувано наказателно производство те за първи път са направили самоуличаващи изявления. Това се е случило в нарушение на т.21 на съображенията от уводната част на Директива 2013/48/ЕС, относима към чл. 2 т.3 от същата, в която е регламентирано, че когато лице, което не е заподозрян или обвиняем, например свидетел, по време на разпит от полицията или от друг правоохранителен орган в рамките на наказателното производство, се превръща в заподозрян или обвиняем, то следва да бъде защитено срещу това да дава показания срещу себе си и следва да има право да запази мълчание. В същия текст е предвидено още, че в тези случаи, когато в хода на такъв разпит лицето се превръща в заподозрян или обвиняем, разпитът следва да бъде прекратен незабавно, като може да бъде продължен, ако съответното лице бъде уведомено за това, че е заподозрян или обвиняем, и има възможност да упражни напълно правата си, предвидени в директивата. В случая макар с факта на задържането им на 12.11.2021 г. и провеждането на разговор с тях от полицейските служители в рамките на беседата подсъдимите да са били вече третирани като заподозрени, те въобще не са били уведомени в тази насока, като не им е била предоставена и възможност да упражнят правата си по директивата. В частност не са били уведомени, че имат право да запазят мълчание и че имат правото на адвокат, който да присъства по време на това действие с тях. Впоследствие при проведения с участието на П. В. следствен експеримент на 13.11.2021 г., предхождащ формалното му привличане в качеството на обвиняем, е продължило предоставянето на самоуличаваща информация от негова страна, макар и в по-малък обем откъм сведения. Това действие по разследването отново е протекло, без да му бъдат разяснени правата и в отсъствието на адвокат. От държавното и частното обвинение се настоява именно тази самоуличаваща подсъдимия П. В. информация, произхождаща от негови изявления, дадени при същите условия (в качеството на заподозрян, без адвокат и без да бъде уведомен за правата му), да бъде въведена в процеса на доказване чрез показанията на поемните лица Б. и В. и съответно да бъде ценена като допустима. В случая самоуличаващата информация е предоставена от заподозрения П. В. в хода на извършено с негово участие действие по разследването в нарушение на въведените с Директива 2013/48 ЕС стандарти - при липсата на реално уведомяване на това лице за неговите права и за достъпа му до адвокатска защита и в частност в нарушение на правото му на защита от даване на сведения срещу самия себе си, както и на правото му да запази мълчание. В качеството на заподозрян П. В. безспорно е имал правото да запази мълчание и правото да не се самоуличава, които се явяват важен аспект от презумпцията за невиновност и гаранция за реализиране на правото на справедлив съдебен процес. Превърнал се в заподозрян, той без съмнение е разполагал с тези права, които са му били предоставени и съобразно разпоредбата на член 7 от Директива (EС) 2016/343, която изрично предвижда, че държавите-членки гарантират правото на обвиняемите да запазят мълчание и да не се самоуличават. От своя страна в практиката си ЕСПЧ неизменно е разглеждал и тълкувал забраната за самоуличаване като елемент от правото на справедлив съдебен процес. По този повод по делото S. с/у О. кралство Съдът е приел, че „правото да запазиш мълчание и правото да не се самоуличаваш са общопризнати международни стандарти, които стоят в основата на идеята за справедлив процес по член 6 от конвенцията“ и че забраната за самоуличаване следва и от принципа, че обвинението трябва да докаже тезата си без помощта на обвиняемия. В конкретния казус ВКС споделя извода на САС, че при извършеното действие с участието на П. В., обективирано в протокола за следствен експеримент, без съмнение е било нарушено правото му да запази мълчание и правото му да не се самоуличава в извършването на престъплението, което е било предмет на разследване по ДП, доколкото в нарушение на забраната за самоуличаване и в нарушение на член 6 § 1 от ЕКПЧ същият в качеството на заподозрян/обвиняем не е бил информиран от разследващия орган за правото му да запази мълчание. Забраната за самоуличаване включва както очевидно уличаващи изявления, така и такива, които съдържат информация по фактически въпроси (доколкото тази информация по-късно в наказателното производство може да бъде използвана в подкрепа на тезата на обвинението). В случая П. В. освен, че е направил откровено уличаващи го изявления той е предоставил и информация за факти (относно начина и мястото на изхвърляне на куфара с тялото на Е. В.), които впоследствие са използвани в подкрепа на обвинителната теза. Тези съображения сами по себе си са напълно достатъчно основание да бъдат изключени от доказателствените източници в процеса показанията на поемните лица Б. и В., участвали при извършването на въпросното опорочено действие по разследването. Противното би означавало чрез тези свидетелски показания да се легитимира една изначало опорочена и незаконосъобразна дейност по разследването, проведена в нарушение на правата на П. В. да запази мълчание и да не се самоуличава.

Предвид гореизложеното несъстоятелен е доводът на прокурора в допълнението на протеста, че подсъдимите към момента на провеждане на следствените експерименти не са имали качеството на обвиняеми/заподозрени. Напротив, с провеждането на разпитите им от полицията (от служителите на МВР Д. и И.), в хода на които те са започнали да дават показания срещу себе си и по този начин да се самоуличават, те са се превърнали от свидетели в заподозрени (т.21 от Директива 2013/48/ЕС), поради което и към момента на впоследствие извършените следствени експерименти те логично са продължили да имат същото това качество.

По аргумент от изложените съображения не може да бъде споделен и доводът на прокурора, че в случая не се касае до провеждането на разпити, в хода на които двамата (О. и П. В.) да са придобили тези качества, и че поради това при проведените следствени експерименти спрямо тях не са били приложими защитните механизми на правото да запазят мълчание и да не се самоуличават. Така застъпената теза намира своята явна неоснователност в постановките и на двете цитирани директиви. На първо място, по силата на чл. 2 т.3 от Директива 2013/48/ЕС същата се прилага по отношение на „лица, които не са заподозрени или обвиняеми и които в хода на разпита от полицията или от друг правоохранителен орган се превръщат в заподозрени или обвиняеми“. В случая с О. и П. В. са били проведени именно такива разпити (от служителите на МВР Д. и И.), в хода на които те са се превърнали в заподозрени/обвиняеми, като към момента на извършването на следствения експеримент не са били загубили тези свои качества. По аргумент от т.21 от уводната част на посочената директива в тази ситуация продължаването не само на разпита им, а и извършването на каквито и да било други последващи действия с тях, целящи установяване участието им в престъплението, е могло да стане само, ако те са били уведомени, че са заподозрени или обвиняеми и че като такива имат възможност да упражнят напълно правата си по директивата. На второ място, съгласно чл. 2 от цитираната Директива при всички случаи същата се прилага изцяло, когато заподозреният или обвиняемият са задържани, независимо от фазата на наказателното производство. И тъй като към момента на провеждане на следствените експерименти двамата (вече имащи качеството на заподозрени) са били задържани, без съмнение директивата е намирала приложение спрямо тях, поради което е следвало да им бъдат разяснени и гарантирани правата по нея. На трето място, съгласно постановките на т.12 от Директива (EС) 2016/343 същата следва да се прилага по отношение на физически лица, които са заподозрени или обвиняеми, в рамките на наказателното производство от момента, в който лицето бъде заподозряно или обвинено в извършването на престъпление или на предполагаемо престъпление, и дори преди заподозреният или обвиняемият да бъде информиран от компетентните органи на държавата членка посредством официално уведомление или по друг начин, че е заподозрян или обвиняем; както и че следва да се прилага на всички етапи от наказателното производство до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали заподозреният или обвиняемият е извършил съответното престъпление. В случая всички тези условия на въпросната директива са били налице по отношение на П. В. при извършването на следствения експеримент, поради което не е съществувало никакво основание той да бъде лишен от възможността да упражни правата си по нея, а именно - правото да запази мълчание във връзка с престъплението, в чието извършване е бил заподозрян, и правото да не се самоуличава в извършването на това престъпление.

ВКС не намира резон и в аргументите на прокурора, че преди да участват в следствените експерименти двамата подсъдими са били разпитани като свидетели и още тогава са били уведомени за правата по чл. 121, ал. 1 от НПК да не дават показания, които биха уличили тях или техни близки в извършването на престъпление, както и за тези по чл. 122, ал. 2 от НПК да се консултират с адвокат, ако сметнат, че с отговор на поставен въпрос се засягат правата им да не се самоуличават в престъпление; и че с разясняването на тези права изискванията на директивата са били спазени и съответно няма процесуална пречка за извършените от тях действия или за казаните думи да бъдат разпитани участвалите в следствените експерименти поемни лица. В случая очевидно се визират разпитите на П. и О. В. в качеството им на свидетели по протоколите от 15.10.2021 г. (О. В.), от 18.10.2021 г. (О. В.) и от 19.10.2021 г. (на П. В.). В бланките на протоколите от тези разпити в действителност фигурира разясняване на правата на свидетеля по чл. 121 ал.1 и чл.122 ал.2 от НПК, под което разпитваните О. и П. В. са се разписали. Но доколкото във всички тези разпити (по отношение на П. В. той е само един) никой от тях двамата не е давал показания срещу себе си и не е правил самоуличиващи изявления, което да го превърне в заподозрян, по време на тези следствени действия не са се активирали защитните механизми по Директива 2013/48/ЕС (правото да запазят мълчание и правото на достъп до адвокат в срок и по начин, които позволяват реално и ефективно да упражнят правата си на защита) и по Директива (EС) 2016/343 (правото на лицата да запазят мълчание и да не се самоуличават). Изнасянето на самоуличаваща информация и от двамата е станало по време на други последващи разпити, извършени им от полицейските служители П. Д. и И. И., като именно по време на тези разпити те са се превърнали в заподозрени, поради което от този момент следва да се прилага правото да се запази мълчание и правото да не се самоуличават по отношение на въпроси, свързани с престъплението, в чието извършване са заподозрени. Но компетентните органи, извършили, първо разпитите им в рамките на т.нар. беседи, а след това и следствените експерименти, не са ги уведомили за тези права и не са обезпечили упражняването им, като по този начин са допуснали нарушения на двете цитирани директиви. Не е изпълнено в частност предписанието на Директива 2013/48/ЕС и полицейските им разпити под формата на беседа не са били прекратени веднага, въпреки изнасянето от тяхна страна на безспорно самоуличаващи сведения за собственото им участие в извършването на престъплението. При това положение след като самоуличаващите изявления (в случая на П. В.) са направени в нарушение на гарантираните права по двете директиви, то всички добити на основата на тези самопризнания доказателства, каквито са и обсъжданите показания на поемните лица, не следва да се използват като доказателства срещу заподозрените.

Отделно от изложеното следва да се посочи, че изписването с по-дребен шрифт в протоколите за разпити, касаещи правата на свидетеля по чл. 121 ал.1 и чл. 122 ал.2 от НПК, както и удостоверяването в тези протоколи с подписа на съответния свидетел, че същият е запознат с тези права, категорично не удовлетворява горните изисквания на директивите за осигуряване и гарантиране на разпитваните лица правото на достъп до адвокат в срок и по начин, които да им позволяват реално и ефективно да упражнят правото си на защита, както и правото си да запазят мълчание и да не се самоуличават в извършването на престъпление. Очевидно е, че разяснените в протоколите за разпит права се отнасят само за свидетелите, а не за заподозрените, и на практика не покриват заложените стандарти за реалното гарантиране правата на обвинените лица. Така например, отнесено към правото на обвиняемите и заподозрените на достъп до адвокат без неоправдано забавяне, правото на свидетеля по чл. 122 ал. 2 от НПК (да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговора на поставения въпрос се засягат правата му по чл. 121 от НПК) е твърде ограничено по съдържание и по време относно началния момент на възникването му, доколкото въпросната разпоредба предвижда правото да се консултира с адвокат само в хипотези на възможно собствено и на свои близки уличаване, като включва единствено възможността за обсъждане с адвокат даването на отговор на конкретен въпрос, поради което и реализирането на това право във времето е възможно едва след задаването на въпроса. За сметка на това правото на обвиняемите и заподозрените на достъп до адвокат освен, че е доста по-широко и обхватно като съдържание (съгласно чл. 3 т. 3 букви а), б) и в) от Директива 2013/48/ЕС), е и със значително по-разширен времеви диапазон относно началния момент на реализирането на това право (съгласно чл. 3 т.2 букви а),б),в) и г) от Директива 2013/48/ЕС). А, от друга страна, разпоредбата на чл. 121 ал.1 от НПК не дава реална и ефективна защита срещу самоуличаването, защото не гарантира на самоуличаващия се правото на достъп до адвокат без неоправдано забавяне в пълните измерения на това право съгласно разпоредбите на чл. 3 т. 3 букви а), б) и в) от Директивата, от които в настоящия казус от съществено значение се явяват правата по букви а) и б), а именно - правото да се среща насаме и да осъществява връзка с представляващия го адвокат, включително преди разпита от полицията или от друг правоохранителен орган или от съдебен орган; както и правото неговият адвокат да присъства и да участва ефективно по време на разпитите му.

Допустимостта на показанията на поемните лица Б. и В., съдържащи изявления на П. В., следва да се обсъди и от гледна точка на това дали в случая са налице предпоставките за използване на производни доказателства, каквито без съмнение се явяват данните в тези техни показания. В действителност НПК не отрича и не забранява събирането и използването на производни доказателства, а наказателнопроцесуалната теория и съдебната практика ги приемат за напълно допустими. Това са случаите, когато те служат като средство за разкриване на първични доказателства или за проверка на такива, както и в определени хипотези, когато те могат да заменят първичните доказателства, ако последните са недостъпни. Доктрината и съдебната практика на ВКС приемат, че в последната категория хипотези е напълно допустимо, когато обвиняемият/подсъдимият отрича съпричастността си към дадено престъпление или отказва да дава обяснения по фактите, чрез разпит на свидетел да бъде доказвано направено пред него извънсъдебно признание, но само ако това признание е направено пред избрано от подсъдимия лице, напълно свободно, доброволно и спонтанно (решение № 242 от 16.04.2020 г. по н.д. № 1018/2019 г., ІІІ н.о. на ВКС). Конкретният казус не разкрива обаче такива обстоятелства относно изявлението на П. В., възпроизведено от поемните лица Б. и В.. Първо, категорично не се касае за извънпроцесуални изявления на П. В., доколкото е безспорно, че същите са направени в хода на извършено действие по разследването – следствен експеримент, пряко свързан с образуваното вече наказателно производство, по което към този момент той вече е заподозрян като съпричастен към извършено престъпление. Второ, признанието не е сторено пред избрано от самия подсъдим П. В. лице, а пред поемни лица, избрани от разследващия орган. И, трето, признанието не е направено напълно свободно, доброволно и спонтанно, доколкото в този момент е бил арестуван (с поставени белезници) и заставен от разследващия орган да участва в провеждания следствен експеримент, за да посочи маршрута до мястото, където е бил изхвърлен куфарът с тялото на Е. В., като по този начин не по собствена воля преднамерено е бил поставен в ситуация без присъствието на защитник и без да са му разяснени правата да разкрие информация за предходни свои действия.

В принципен план разпитът на поемни лица в процесуалното им качество на свидетели не е недопустим (чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК). Същите могат да бъдат разпитвани за обстоятелствата, свързани с функцията на поемните лица - да наблюдават действията на разследващия орган, лично да възприемат действията и техните резултати, което е изводимо от установените в чл. 137, ал. 4 от НПК техни права. Могат да бъдат разпитвани и за факти, станали им известни при извършване на съответното действие по разследването и имащи отношение към самото действие. Ролята им да осъществяват граждански контрол чрез присъствие и наблюдение на действията на разследващите, както и последващата възможност да свидетелстват за начина на извършването им и резултатите от тях, са признати от закона и съдебната практика. Но същевременно възможността да бъдат разпитвани като свидетели не следва да бъде разширявана до степен, че поемните лица да се използват за резервен източник на производни доказателства. В настоящото дело, противно на същността на процесуалната им функция (да са гарант за правилното и достоверно отразяване в съставения протокол на извършеното действие и резултатите от него), държавното и частното обвинение настояват показанията на поемните лица Б. и В. да бъдат ползвани не за обстоятелствата относно проведените експериментални действия с участието на подсъдимия П. В., а за да бъдат приобщени чрез тях негови изявления, интерпретирани като значими за установяване участието му в инкриминираното престъпление като помагач, макар да не са налице предпоставките за допустимото използване на производни доказателства. Аргумент в този смисъл е изложен и в отменителното решение на ВКС.

Посочените от прокурора в допълнението към протеста решения на ВКС, в които се приема възможността да бъдат ценени като допустими доказателствени средства показания на поемни лица, участвали в опорочен следствен експеримент, относно установяването на възприети от тях уличаващи факти, изводими от изявления и действия на обвиняемия, не могат да послужат като аргумент в подкрепа на тезата, че в случая показанията на поемните лица Б. и В. са годни доказателствени източници, неправилно изключени от доказателствената маса. На първо място, всички тези решения са постановени по един казус. На второ място, застъпеното в тях становище влиза в съществена колизия със задължителните предписания на Директива 2013/48/ЕС и на Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета, произвеждащи директно действие и поради това намиращи пряко приложение и в сега разглеждания казус. И, на трето място, продиктувана от въведените с тези директиви стандарти, последващата практика на ВКС е в насока изоставяне възприетото в тях разбиране за допустимост на показанията на поемните лица в обсъждания аспект.

По изложените съображения настоящият състав намира за неоснователни оплакванията в протеста и в жалбите на частните обвинители, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, изключвайки от доказателствената маса показанията на поемните лица Б. Б. и И. В., приемайки, че не следва да бъде ценено изложеното от тях в разпитите им като свидетели в частта относно самоуличаващите факти в поведението и изявленията на подсъдимия П. В. при извършване на следствения експеримент с негово участие.

Недопустимостта на показанията на поемните лица Б. и В. в частта им, възпроизвеждаща самоуличаващи изявления на подсъдимия П. В., и законосъобразното им изключване от доказателствената маса изначално обуславя липсата на резон в оплакванията на частните обвинители Ч., че в мотивите на въззивната инстанция липсва аргументиран и задълбочен анализ на заявеното от тези поемни лица относно изявленията и поведението на подсъдимия П. В. по време на следствения експеримент; че така изнесената от тях информация за изявленията и поведението на този подсъдим не е обсъдена и че тя не се явява изолирана данна в подкрепа на обвинението срещу него. След като коментираните показания на поемните лица Б. и В. законосъобразно са признати за недопустими доказателствени материали и изключени от доказателствената маса въпросът за тяхното обсъждане/необсъждане по същество се явява ирелевантен от гледна точка процесуалната изрядност на доказателствената дейност.

Неоснователно е и оплакването в протеста, застъпено и в жалбата на частните обвинители К. Ч., А. Ч. и Н. Ч., за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради това, че мотивите към атакуваната присъда са противоречиви и неясни по въпроса дали показанията на поемните лица (Б. Б. и И. В.) са годен доказателствен източник, въз основа на който е взето решение по правно релевантните въпроси, или те са изключени от докателствената съвкупност и фактическите и правни изводи са направени без отчитане на тяхното съдържание. В действителност на стр.19, 20 и 21 от мотивите си САС е обсъдил по същество съдържанието на показанията на поемните лица Б. и В. от гледна точка на тяхната информативност за факти и обстоятелства, имащи отношение към предмета на делото и в частност към установяването на съпричастността на подсъдимия П. В. към деянието. Видно от изложеното на стр.10 от мотивите този анализ е извършен в изпълнение на задължителните указания в отменителното решение – да се даде отговор във въззивното решение на доводите по същината на свидетелстването на Б. и В.. Вярно е също така и твърдението на прокурора, че на стр.23 от мотивите САС е намерил, че „от доказателствените средства по делото следва да бъдат изключени показанията на поемните лица Б. П. Б. и И. К. В. в разпитите им като свидетели по делото в частта им относно самоуличаващите факти в поведението и изявленията на подс. П. В. при извършване на следствените експерименти с негово участие... “. Този анализ също е извършен в изпълнение на задължителните указания, дадени в отменителното решение. Така, макар подходът на апелативния съд по анализа на въпросните доказателствени източници от гледна точка на предпоставките за тяхната допустимост и оценката на съдържанието им по същество да не е процесуално издържан и логически последователен (доколкото първо е преценявана същината на свидетелстването на поемните лица, а едва след това и предпоставките за допустимостта на техните показания), той не разкрива съществено противоречие и неясна воля в мотивите относно значението на тези показания за разкриването на обективната истина по делото. От една страна, в случая не са налице противоречиви взаимно изключващи се становища, тъй като на практика двете преценки са в различен аспект – допустимост и информативност (годност и достатъчност на информацията). От друга страна, не е неясна волята на САС относно значението на тези доказателствени източници. Напротив, ясно е заявено, че те не могат да бъдат ползвани в частта, с която възпроизвеждат самоуличаващи факти в изявленията и в поведението на подс. П. В. по време на извършване на следствения експеримент с негово участие, и че в тази част следва да бъдат изключени от доказателствените средства. Ясна е същото така и позицията на САС, че дори и след преценка по същество от съдържанието на показанията на поемните лица като свидетели не може да бъде изведено фактическото положение, че подсъдимият П. В. е давал съвети и напътствия на О. В. относно начина на извършване на убийството и за укриване на следите от деянието. В заключение, извършените преценки на показанията на поемните лица в двата аспекта не е довело до противоречие в мотивите относно значението на тези доказателствени източници за установяването на релевантните факти и за крайните решаващи изводи, поради което не са налице претендираните от държавното и частното обвинение липса на мотиви и съответно съществено процесуално нарушение.

ВКС намира, че без процесуални последствия следва да остане и оплакването в протеста за вътрешно противоречие в мотивите на атакуваната присъда поради това, че, от една страна, САС аргументира извод за изключване от доказателствената съвкупност на показанията на поемните лица Б. и В.; че, от друга, при описване на приетата различна фактическа обстановка се позовава именно на техните показания относно телефонното обаждане на подс. О. В. до баща му непосредствено след убийството, вземането на ръкавици от подс. П. В. и незабавното му потегляне от [населено място] за [населено място], „съмненията му“, че било станало нещо лошо, както и изхвърлянето на куфара с тялото на жертвата в хвостохранилището посредством отваряне на багажната врата на автомобила, потегляне рязко, при което куфарът изпаднал; както и че, от трета, въз основа на тези приети за установени факти изгражда и правните изводи, че подс. П. В. с извършеното е осъществил състава на престъпление по чл. 294, ал.1 от НК, което в съответствие с ал. 3 от същия текст е ненаказуемо. Касационният състав се съгласява с възражението на прокурора за формалното наличие в мотивите на въззивния съдебен акт на соченото несъответствие. Но същото реално не може да бъде определено като противоречие, тъй като не съдържа несъвместими и взаимно изключващи се твърдения, които да не могат да бъдат верни едновременно, поради което не обосновава претендирания съществен процесуален порок – противоречие в мотивите. Това несъответствие не е от фактологическо или от правно естество, а е изцяло логическо и е допуснато при осъществяването на доказателствената дейност, поради което в принципен план би могло да доведе до процесуално нарушение по чл. 348 ал.3 т.1 от НПК. В случая то се отнася за деянието на подсъдимия П. В., който е изцяло оправдан. Но доколкото с факта на оправдаването му той е получил най-пълната и ефективна защита на процесуалните си права, горното несъответствие по никакъв начин не се отразява в негативен аспект на правната му сфера. Това несъответствие по никакъв начин не засяга и процесуалните права на прокурора, като такова дори и не се твърди от държавното обвинение.

Неоснователно е и заявеното на стр.6 в допълнението на протеста възражение, залегнало в различни нюанси и в жалбите на частните обвинители, че аналитичната дейност на САС по отношение на доказателствата, свързани с обвинението на подс. П. В. за участието му в убийството като помагач, не кореспондира с правилата на формалната логика и с процесуалните изисквания за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства. Но тъй като това възражение е формулирано твърде общо и декларативно, същото следва да бъде разгледано във взаимовръзка с последвалата на стр. 6, 7 и 8 в допълнението на протеста аргументация.

Първото конкретно оплакване в това последващо изложение е, че въззивната инстанция е възприела избирателен подход при оценката на доказателствения материал, свързан с обвинението на П. В.. От изтъкнатите в допълнението към протеста аргументи не става обаче ясно как точно е обективиран претендирания избирателен подход – спрямо кои доказателства е подходено избирателно при оценката им, респ. кои доказателства са игнорирани и пропуснати за сметка на други. В тази насока се твърди в протеста, че САС е пропуснал да съпостави доказателствата за обстоятелствата, въз основа на които е приел за доказано, че О. В. е извършил убийството с пряк умисъл и предумишлено. Но тук не става ясно с какво е следвало да ги съпостави (доколкото съпоставянето предполага сравняване и анализ на общи черти и белези). Настоява се, че в случая се следва положителен отговор на въпроса уведомил ли е подс. О. В. баща си като негов най-близък и доверен човек за замисленото убийство и получил ли е неговата помощ за планирането, осъществяването и прикриването му. В този смисъл като най-категорични доказателства за това се сочат тези, от които ставало ясно, че след като е получил телефонното обаждане от сина си подс. П. В. е взел ръкавици и незабавно е тръгнал към жилището на сина си в [населено място]. В действителност САС е възприел такива факти в мотивите си, но доколкото те се установяват единствено от показанията на поемните лица Б. и В., които в тази им част законосъобразно са изключени от доказателствената съвкупност, то въз основа на тези факти не могат да се градят никакви изводи, вкл. и в претендираната от прокурора насока. По тази причина несъстоятелен е и доводът, че изводът на САС, че подс. П. В. е разбрал за убийството едва след извършването му, не кореспондирал с кредитираното от съда доказателство за вземане на ръкавиците. В случая отсъства такова кредитирано от САС доказателство.

Несъстоятелно е и твърдението, че в непълноценния доказателствен анализ на САС отсъстват отговори на въпросите кога точно подс. П. В. е разбрал за убийството и как. На първо място, и тук не се сочи в какво точно се изразява заявения непълноценен доказателствен анализ. На второ място, самата формулировка на твърдението е в противоречие с гореизложената констатация относно извода на САС, че подс. П. В. е разбрал за убийството едва след извършването му, което априори означава, че САС е дал отговор на този въпрос. А това, че този отговор (който по съществото си се изпълва с конкретен факт) не се одобрява от прокурора, сочи на претенция за необоснованост, която не е касационно основание.

Във връзка с горното оплакване в протеста се излагат доводи, че въззивният съд не е релевирал сериозни аргументи срещу развитата в първоинстанционната присъда теза, че подс. П. В. е извършил всички действия без да проведе със сина си какъвто и да е състоятелен разговор за случилото се; че тази теза е изградена от първостепенния съд на базата на извод, че подс. П. В. не е получил обяснение от подс. О. В. какво се е случило, за да трябва да отиде спешно в /населено мсто/, какво има в куфара, защо трябва да го натоварят в автомобила, какво се очаква от бащата да направи с него; както и че аргументирано СГС е приел, че причината за липсата на такива разговори между двамата е, че подс. П. В. е знаел отговорите на тези въпроси, тъй като те са били съгласувани и обсъдени преди осъществяването на убийството и действията му са били част от общия им план.

Тези доводи нямат резон, тъй като апелативният съд на стр.21 от мотивите е изложил конкретни съображения защо счита за несъстоятелна решаващата теза на СГС, че „подс. П.В. е знаел отговорите на всички посочени въпроси, тъй като те са били съгласувани и обсъдени преди осъществяването на убийството и действията му са били част от общия им план“. За да обоснове тази си позиция, САС е приел, че „Изводите на първоинстанционния съд за предварителното знаене и помагачество в убийството от страна на подс. П. В., намиращи опора в показанията на поемните лица Б. и В., ….. са необективни и тенденциозни с оглед съдържанието на показанията на тези поемни лица“. Приел е също, че съгласно необорените обяснения на подсъдимия О. В. той е бил в близки отношения с баща си, често го посещавал в /населено място/, както и че баща му често е идвал при него в София, когато му е бил необходим, и че при така установените отношения между баща и син напълно е естествено и обяснимо поведението на П. В. да отиде при сина си бързо, когато му се обадил след убийството на Е.. Прокурорът мотивира основателността на застъпваната от първия съд теза, поддържана и в протеста, че подс. В. е знаел отговорите на всички посочени въпроси, тъй като те са били съгласувани и обсъдени преди осъществяването на убийството и действията му са били част от общия им план, с доказателствата: - за оставянето на мобилния телефон от подс. П. В. в дома му в [населено място], така че да не може да бъде проследено движението му до [населено място] и до хвостохранилището, където е имал намерение да изхвърли трупа на Е.; - с установеното чрез компютърно-техническите експертизи изтриване от страна на подс. П. В. на цялата комуникация през мобилния му телефон и компютър със сина му около процесната дата; - с намерените в дома му записки; - и с обстоятелството, че той също е участвал в следенето на Е.. На стр.24 и 25 в мотивите въззивният съд е изложил подробни и убедително аргументирани съображения защо само тези данни не са годни да обосноват предварително знание и интелектуално подпомагане от страна П. В. за планирано убийство на Е. В. и в частност конкретно знание и воля да подпомогне извършителя в умъртвяването и в прикриването чрез даването на съвети и разяснения именно в тази насока, с които ВКС изразява пълно съгласие.

ВКС споделя и заключението на контролирания съд (на стр.25), че високият стандарт на доказване при косвени доказателства изисква веригата от такива да води до единствен възможен извод, което, отнесено към настоящия казус, означава, че веригата трябва да изключва всяко друго разумно алтернативно обяснение за конкретното поведение на П. В.. В тази връзка САС е намерил, че алтернативното обяснение на поведението на този подсъдим се изразява в осведоменост, следене, последваща помощ при укриване на следите от деянието, без да има сигурни данни за доказано предварително интелектуално подпомагане на убийството. Тук следва да се добави, че за да е изпълнен стандартът на доказване само с косвени доказателства, е необходимо при съпоставяне на отделните факти и обсъждането им в съвкупност да се изключи всяка хипотетична възможност за друго обяснение на наличната фактическа връзка между (поведението на) подсъдимия П. В. и смъртта на пострадалата. По мнение на касационния състав в случая това условие не е изпълнено и не е налице.

Предвид гореизложеното неоснователно е възражението в протеста, че като е направил извод, че доказателствата за следене не са такива за помагачество в убийство, САС е разкъсал изкуствено веригата от косвени доказателства, налагаща извод за съставомерност в поведението на подс. П. В. като помагач. По този повод въззивният съд на стр.24-25 в мотивите с основание е приел, че „Индициите за „следене“ не установяват нито „как“, нито „кога“, нито „каква“ конкретна помощ към убийството е дал подс. П. В., тъй като липсва обезпечена с доказателства свързаност от наблюдение към плана за убийство (като тук следва да се добави - и към прикриването му). Необходими са доказателства за междинни факти, а такива няма; липсата им не може да се запълни с предположение, както е сторено в мотивите на атакуваната присъда“. В домогването на прокурора да обори тези изводи не става обаче ясно как и на базата на какви фактически и логически връзки от фактите на „осведоменост“ и „следене на пострадалата“ той прави заключение за наличието на конкретен интелектуален принос на подсъдимия П. В. било към извършването на самото убийство, било към последващото му прикриване. В този смисъл не се установява никаква причинно-следствена закономерност между двете категории обстоятелства (наличието на първите да обуславя настъпването на вторите). Същото в пълна степен е важимо и за иззетите писмени бележки (записки) от дома на подсъдимия П. В., в които били отбелязани имена и дати, както и конкретни задачи, като „Г. Д. - Г. да се провери“, „Топи ме Н.“- срещу името на частния обвинител Н. Ч., „да се изтрие всичко“, за които в жалбата на частните обвинители Ч. се претендира, че могат да бъдат приети за доказателство за наличието на предварително знание у подс. П. В., респективно за помагаческата роля на същия.

Гореизложеното определя като неоснователни и декларативно формулираните оплаквания в жалбата на адв. Р., че в нарушение на принципите на чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК фактическите изводи на въззивния съд не се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички релевантни обстоятелства по делото, нито на подробно обсъждане на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е допуснато избирателно разграничаване на събраните доказателства, сочещо на едностранчивост и непълнота на доказателствения анализ и на игнориране доказателствата, от които се установява съпричастността на подс. П. В. към извършеното престъпление.

Настоящият касационен състав напълно споделя преценката на САС, че след изключването от доказателствената маса, по отношение на която следва да се формира вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави, на показанията на свидетелите П. Д. и И. И. – оперативни работници по криминална линия, на протоколите за проведените следствени експерименти с участието на двамата подсъдими, както и на показанията на поемните лица Б. и В. относно самоуличаващите изявления и действия на П. В., се е стигнало до сериозен дефицит на доказателства относно уличаващите подс. П. В. факти, респ. че не са налице достатъчно доказателства този подсъдим да е осъществил интелектуално помагачество към убийството на Е. В., което не позволява осъждането му за престъплението, за което му е повдигнато обвинение. По този начин при провеждането на новото въззивно производство САС е изпълнил и указанията в отменителното решение на ВКС да извърши прецизен анализ за достатъчност на доказателствените материали от гледна точка покриване изискванията на чл. 303 от НПК.

Неоснователно е и оплакването в жалбата на частните обвинители Ч., че при постановяване на въззивната присъда САС е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като е признал П. В. единствено за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл. 116 от НК, но приемайки, че той е осъществил от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.294, ал. 1 от НК, е следвало да го признае за виновен по чл. 294, ал.1 от НК и прилагайки разпоредбата на ал.3 на същия член да не го накаже. Тук, на първо място, следва да се отбележи, че въззивният съд не е формирал извод, че подсъдимият П. В. е осъществил от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.294, ал. 1 от НК. Констатациите на САС се свеждат само до това, че действията на този подсъдим съответстват на състава на лично укривателство по чл. 294 ал.1 от НК; че действията му следва да бъдат разглеждани в рамките на чл. 294 от НК; и че поведението му по правната си същност съставлява лично укривателство по посочения текст. Но тези констатации съвсем не са равнозначни на извод за осъществен състав на престъпление по чл.294, ал. 1 от НК, като в този смисъл волята на съда е пределно ясно – че такъв не е осъществен. На следващо място, обстоятелството по ал.3 на чл.294 от НК, на което се е позовал САС, за да не ангажира наказателната отговорност на подсъдимия П. В. за престъпление по чл. 294 ал.1 от НК, а именно родствената му връзка с извършителя, спрямо когото той е възходящ, в случая не е изключващо наказуемостта (както е приел САС), а изключващо изобщо възможността П. В. да бъде субект на престъплението лично укривателство спрямо сина си (в този смисъл проф. К.Л., Наказателно право на НРБ, особена част, т.1, стр.315). Последното следва от самото съдържание на нормата на чл. 294 ал.3 от НК - че горните разпоредби не се прилагат спрямо съпрузите, низходящите, възходящите, братята и сестрите на укриваното лице и техните съпрузи, което отнесено към настоящия казус означава, че разпоредбата на ал.1 изначално е неприложима спрямо П. В.. Следователно в тези хипотези материалният закон е обявил укривателските действия на посочената категория лица не за ненаказуеми, а за изначално несъставомерни. Поради това след като деянието не е съставомерно, не е съществувало и законово основание П. В. да бъде признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 294, ал.1 от НК и с прилагане на разпоредбата на ал.3 на същия член да не бъде наказван.

2. По оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон.

При проверката на атакуваната въззивна присъда ВКС не констатира и релевираното в протеста и в жалбите на частните обвинители основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК относно оправдаването на подсъдимия П. В.. Това възражение на практика се претендира като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието, наличието на каквито нарушения обаче не се установи при касационната проверка. В резултат на процесуално издържана доказателствена дейност, в хода на която са събрани всички възможни допустими относими доказателствени източници и материали и е извършен изискуемия им анализ, въззивната инстанция е достигнала до единствено верния извод - че обвинението срещу подсъдимия П. В. за престъплението по чл. 116 от НК не е доказано по безсъмнен начин, така както изисква нормата на чл. 303 ал.2 от НПК. В тази връзка САС е изложил подробни, ясни и убедителни съображения поради какви причини е намерил обвинителната теза спрямо П. В. за недоказана, като при констатираната липса на достатъчна доказателствена основа за осъждането на този подсъдим в съгласие с чл. 304 от НПК законосъобразно го е оправдал по повдигнатото му обвинение за посоченото престъпление. Затова в рамките на правилно установените релевантни факти, които, от една страна, не свързват този подсъдим с твърдяното интелектуално подпомагане на О. В. за убийството на съпругата му, и, от друга, не се подвеждат под признаците на друг престъпен състав, материалният закон е приложен правилно спрямо него.

По повод обсъжданата проблематика ВКС намира известна основателност в довода на адв. Р. за неправилна интерпретация на материалния закон от страна на САС при обосноваването на извода му, че „за да бъде налице помагачество, трябва да се докаже, че помощта на П. В. е била насочена към умъртвяването, не само към прикриването след него“. Този извод на въззивния съд не е съвсем прецизен, защото не държи сметка, че обвинението срещу П. В. е за две форми на интелектуално помагачество – за даване съвети и разяснения за начина на извършване на деянието и мястото, където да бъде укрит трупа; и за даване на обещание да даде помощ след деянието за транспортирането на трупа, поради което в случая доказването на която и да е от тях обосновава наличието на помагачество.

Но както правилно е акцентирано от САС, решаващото в случая е, че безспорно доказаните факти за поведението на П. В. се отнасят за времето след довършването на убийството от сина му и затова не обосновават нито една от инкриминираните му форми на интелектуално помагачество – нито на даване съвети и разяснения за начина на извършване на деянието и мястото, където да бъде укрит трупа, нито на даване на обещание да даде помощ след деянието за транспортирането на трупа. За да са съставомерни като помагачество, тези действия без съмнение трябва да предшестват или поне да съпътстват изпълнителното деяние на извършителя (в случая убийството на Е. В.), но такива факти по делото не са установени.

В заключение, като е признал подсъдимия П. В. за невинен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение за интелектуално помагачество на сина му в убийството на Е. В. въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон.

Неоснователно е и възражението на частното обвинение за неправилно приложение на материалния закон поради признаването на подсъдимия О. В. за невинен в това да е извършил престъплението по чл.116 от НК в съучастие с П. В. като да е бил умишлено улеснен от него. На практика и това възражение се претендира като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието на подсъдимия П. В.. Но доколкото при касационната проверка не се установи наличието на такива нарушения, претендирането му е неоснователно. То е неоснователно и поради факта на правилното признаване на подсъдимия П. В. за невиновен да е осъществил интелектуално подпомагане на сина си О. В. за извършеното от последния убийство.

Неоснователно е и възражението на повереника адвокат Ш. в представеното от нея допълнение към касационната жалба на частните обвинители Ч., че САС неправилно е приложил нормата на чл.294 ал.4 от НК спрямо П. В., без да анализира връзката с ал.1 на същия текст. В случая въззивният съд изобщо не е прилагал разпоредбата на ал.4 на чл.294 от НК. Отделно от това тя е неотносима към казуса, доколкото визира като субекти на престъплението съдия, прокурор, следовател или полицейски орган, разследващ полицай, а по делото липсват данни П. В. да е имал и да е действал в някое от тези качества.

3. Относно предявените граждански искове срещу П. В..

Несъстоятелна е тезата на адв. Ш., че в случая е осъществен състава на престъпление по чл. 294 ал.1 от НК и че това е основание за уважаване на предявените срещу подсъдимия П. В. граждански искове. Както бе вече отбелязано по-горе, обстоятелството на родствената връзка на П. В. с извършителя, спрямо когото той е възходящ, изначало изключва възможността този подсъдим да бъде субект на престъплението лично укривателство по отношение на сина си, а с това и изобщо съставомерността на поведението му като такова престъпление. Затова верен е изводът, че П. В. не е осъществил състава на престъпление по чл. 294 ал.1 от НК. Но в случая не това е същностното основание той да не понесе гражданска отговорност. В принципен план гражданска деликтна отговорност на дееца може да бъде ангажирана дори и при липсата на основание за ангажиране на наказателната му такава, стига да е установено и доказано той да е извършил деликт – да са налице всички елементи от общия фактически състав на деликта (чл.45 от ЗЗД). Основанието на предявените граждански искове срещу П. В. е деянието, предмет на обвинението, а именно - убийството (умъртвяването) на Е. В., за което той е обвинен да е допринесъл в качеството си на съучастник – интелектуален помагач. По делото не е установена, респ. не се установява претендираната съпричастност на П. В. към убийството на Е. В. под формата на интелектуално помогачество на извършителя. Прието е за доказано извършването от негова страна единствено на укривателски действия по отношение на сина му, започнали и осъществени едва след довършването на убийството. В същността си тези укривателски действия са били насочени към затрудняване на правосъдието при разкриването на престъплението и на дееца, а не към причиняването на смъртта на жертвата, поради което обективно те не са увреждащи спрямо нея. Затова тези действия на П. В. не се явяват вредоносни и като такива не обосновават извършването на деликт от него, а с това и основание за ангажиране на гражданската му деликтна отговорност. Т.е., укривателските му действия не създават деликтно правоотношение, по което гражданските ищци да са увредени лица и като такива да са носители на субективното право на обезвреда от негова страна като причинител на вреда.

Възражението на адв. Р. за неправилност на обжалваната присъда по отношение на предявения от името на М. О. В. гражданския иск поради това, че искът е за солидарно осъждане на двамата подсъдими да заплатят на малолетното дете на жертвата обезщетение за причинените му с престъплението неимуществени вреди в размер на 500 000 лв., но че въззивният съд е отхвърлил иск в размер на 300 000 лв. срещу подс. П. В., като не се е произнесъл за горницата до пълния предявен размер от 500 000 лв., следва да бъде отнесено към касационното основание, обхващащо съществени процесуални нарушения, доколкото визира порок в процесуалната дейност на САС при произнасянето по гражданския иск. Същото обаче е неоснователно. В действителност по предявения срещу тях иск за солидарна деликтна отговорност подсъдимите О. В. и П. В. са осъдени от СГС солидарно да заплатят на малолетния М. В. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 500 000 лв. Видно от диспозитива на сега проверяваната въззивна присъда предявеният срещу подс. П. В. от М. О. В. граждански иск е отхвърлен изцяло за сумата от 300 000 лв. Волята на въззивния съд обаче е да отхвърли не частично, а изцяло предявените срещу П. В. граждански искове, вкл. и предявеният от името на малолетния М. В. такъв. Тази воля е напълно ясна и неоспорима и е надлежно аргументирана и обективирана с мотивите, че след като по отношение на П. В. е прието, че обвинението за участие в убийството не е доказано по несъмнен начин и поради това не е установено той да е извършил гражданскоправният деликт, предявените срещу този подсъдим граждански искове следва да бъдат отхвърлени изцяло, тъй като спрямо него не са налице предпоставките на чл. 45 от ЗЗД. С оглед на това очевидно се касае за техническа грешка при изписването в диспозитива на присъдата, че изцяло отхвърленият срещу П. В. граждански иск на М. В. е за сумата в размер на 300 000 лв., която грешка, поради посочените причини, не се отразява на процесуалната й законосъобразност. И още повече, че тази техническа грешка по никакъв начин не е довела до ограничаване на процесуалните права на оспорващата страна – в случая на гражданския ищец М. В., тъй като очевидно не е в негов ущърб.

III. По жалбите и допълненията към тях на защитниците на подсъдимия О. В. относно касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК.

1.По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Под формата на възражения за извършени нарушения на процесуалните правила в съдържанието на жалбите и допълненията, изготвени от защитниците на О. В. и от самия него, са залегнали и доводи срещу обосноваността на атакувания съдебен акт и в частност срещу верността и правилността на възприетите от въззивния съд фактически констатации относно деятелността на О. В..

От такова естество (за необоснованост) са възраженията, с които се оспорват изводите за механизма на деянието: - че за установяване произхода на кръвта по шкафа в хола на жилището САС се е задоволил с данните от приетата пред въззивния съд СМЕ и че в тази връзка не е дал вяра на обясненията на подс. О. В. (адв. М.); - че описаният в обвинителния акт механизъм за осъществяване на изпълнителното деяние и обстоятелствата, при които е извършено престъплението, възприети от САС, не отговарят на действителното положение и на обективната истина (адв. М.); - че приетата от САС фактическа обстановка по причиняването на смъртта противоречи на установените по делото обстоятелства и на приетата от предходния въззивен състав, както и от втория състав на САС медицинска експертиза (адв. М.).

Оплаквания за необоснованост се съдържат и в лично изготвеното от подсъдимия О. В. допълнение към касационните жалби на неговите защитници в частите, в които: - се интерпретира случилото се в емоционален план за него в процесния ден и в конкретния момент чрез излагането на подробно описани факти, вкл. и преобладаващо нови такива, и чрез даването на собствена оценка на същите, както и на ситуацията, в която е бил попаднал заради твърдяно поведение на съпругата му Е. В.; - се оспорва фактическия извод за наличието на план за извършване на убийството и за „предварително взето решение“ за това, като се представя собствена интерпретация на фактите в тази насока, както и на показанията на свидетелите М. С. и К. И. и на установените от тях факти; - се оспорва приетото в мотивите на САС „следене“ на Е. от негова страна, оценявайки го като превратно, като в тази връзка се представя собствена интерпретация на показанията на свидетелите Г. Д. и Я. С., на веществени доказателства и на техническите експертизи, които са ги изследвали; - се излага личното му разбиране за възприетото от САС обстоятелство, че „е узнал, че на 13.10.2021 г. вечерта Е. е имала уговорена в общ чат късна среща с приятелки в столичен ресторант“, придружено от несъгласие с преценката на въззивния съд, че то добре се вписвало във вече замислената заблуждаваща версия за „изчезването“ ѝ, като и с оспорване на констатацията „узнаването“ да е било плод на действия по наблюдение (следене) от негова страна; - се интерпретира и тълкува СМЕ относно начина на причиняване на смъртта на жертвата от гледна точка бързината на настъпването й, възможността да се определи дали жертвата е била в съзнание, липсата на физиологични реакции и следи от борба, наличие на морфологични белези на удължен агонален процес.

В горните възражения се излага собствена на защитниците и на подсъдимия О. В. интерпретация на събраните доказателства, която е в насока установяването на съвсем друг механизъм (начин) на причиняване смъртта на Е. В. и на други обстоятелства относно настъпилия летален изход. Така предложената интерпретация е в подкрепа на лансираната и поддържана от подсъдимия О.В. и в предходните инстанции версия, че смъртта на Е. е нещастен случай, настъпила от висока шийна травма, получена от страничен камшичен удар при падането на пода, респ. че е настъпила като „рефлекторна смърт“, вследствие от стисване на шията в опасната област, там където са нервните възли. С отричането и оспорването на възприетия от САС механизъм на умъртвяване на пострадалата и с поддържането на версия за друг възможен начин на причиняване на смъртта й на практика се настоява касационният съд да кредитира именно дадените в този смисъл обяснения на подсъдимия О. В. за случилото се и да възприеме нова, различна фактическа обстановка относно механизма на деянието. Същото се отнася и до установените от САС и оспорвани от подс. О. В. фактически положения за извършеното от него системно следене на съпругата му. С оспорването им и с изразяването на несъгласие с тях се настоява настоящият съд да възприеме друга фактическа обстановка относно поведението му, предшестващо умъртвяването на жертвата, която да е в унисон с неговите твърдения и възражения.

От същото естество е и оплакването, че САС е приел за доказани факти, за които се претендира, че липсват доказателства, а именно - че „пострадалата се опитала да се измъкне от хватката“ и че пострадалата „успяла да извика преди подс. О. В. отново да сключи ръце около шията й“. То на практика е обвързано и мотивирано с предложена от защитата собствена различна интерпретация на показанията на свидетелите-съседи от долния етаж и на обясненията на подсъдимия О. В., което предполага извършването на нова оценка на тези доказателствени източници.

Оплаквания срещу обосноваността на въззивния съдебен акт са залегнали и в част от възраженията в допълнение №1 към жалбата на адв. М. – тези, с които като противоречаща на формалната логика се оспорва верността и правилността на приетата за установена фактология относно начина на извършването на удушаването, наличието на съпротива от страна на пострадалата и възможността тя да е оказала такава. В тях се представя собствена на защитника интерпретация на тези обстоятелства и на доказателствата, имащи отношение към установяването им.

Изложените в допълнение № 2 към жалбата на адв. М. доводи изцяло са в насока необоснованост. Под формата на оплакване за неправилно приложение на материалния закон относно съставомерните квалифициращи признаци деянието да е извършено „предумишлено“ и „по особено мъчителен за жертвата начин“ в тези доводи чрез представен собствен доказателствен анализ на веществени доказателства, на технически експертизи и свидетелски показания се оспорва възприетата от САС фактическа обстановка относно извършеното от подсъдимия О. В. проследяване на съпругата му и оказаната съпротива от страна на Е. В. в процеса на умъртвяването й.

Всички изброени възражения и оплаквания ще бъдат оставени без обсъждане. Те не касаят годността и законосъобразността на доказателствената преценка, а достоверността на доказателствените източници, като в тях се изразява несъгласие с преценката на въззивната инстанция (да не кредитира обясненията на подсъдимия О. В. в някои части, респ. да кредитира заключенията на СМЕ и техническите експертизи на веществени доказателства), макар тя да е суверенна в упражняването на това си правомощие. В крайна сметка те целят преоценка на събраната доказателствена съвкупност и препроизнасяне по нея, което ВКС не може да стори. Фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Не разполага и с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността както на обясненията на подсъдимия, така и на всички останали доказателствени източници – свидетелски показания, заключения на експертизи, веществени доказателства. Предвид изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт, ВКС не дължи отговор на описаните възражения на защитниците и на подс. О. В., с които се оспорва възприетата от САС фактическа обстановка относно механизма на деянието и обстоятелства при които е извършено, вкл. и извеждащите квалифициращите признаци на деянието.

По останалите доводи в подкрепа на оплакванията на защитата и на подс. О. В. за допуснати процесуални нарушения ВКС намира следното:

Неоснователно е недоволството, че САС е нарушил изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК като не е посочил въз основа на кое доказателствено средство/а извлича съществуването на обстоятелствата, обосноваващи наличието на квалифициращите белези „особено мъчителен начин“ и „предумисъл“. В случая позоваването на чл. 305, ал. 3 от НПК е неуместно, тъй като в настоящия казус характерът на въззивния съдебен акт по отношение на обвинението срещу О. В. е решение, поради което приложими за неговото съдържание се явяват правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК, а не тези на чл. 339, ал. 3 във вр. с чл.305 ал.3 от НПК.

Неоснователен е и отправеният към САС упрек защо е изключил само и единствено показанията на поемните лица Б. Б. и И. В., доколкото основанието за тяхното изключване е относимо и към свидетелските показания на П. Т. и Ю. Ч., присъствали като поемни лица на проведения с участието на О. В. следствен експеримент, поради което и техните показания е следвало да се изключат. Внимателният прочит на приобщените показания на поемните лица П. Т. и Ю. Ч. показва, че в тях не се съдържат и възпроизвеждат самоуличаващи изявления на подсъдимия О. В., които да са били въведени в процеса на доказване именно чрез техните показания. Поради тази причина за показанията на поемните лица П. Т. и Ю. Ч. не са били налице основанията за изключване от доказателствените източници, които се констатират при показанията на поемните лица Б. Б. и И. В.. В показанията на П. Т. и Ю. Ч. се съдържа информация единствено за обстоятелствата на проведения следствен експеримент и конкретно за маршрута, по който са се движили.

Известна основателност има в отправената към САС критика, че не става ясно след като изключва показанията на св. Б. и св. В., по какъв начин е достигнал до извод, че П. В. „лично е предположил, че може да се е случило нещо лошо“, че П.В. „взел ръкавици“, както и относно участието му в изхвърлянето на куфара, доколкото това са думи на самите поемни лица, чиито показания не са част от доказателствената маса. В действителност доказателства за посочените факти се откриват единствено в изключените показания на поемните лица Б. и В., възпроизвеждащи изявления на подс. П. В.. Но доколкото тези факти са относими единствено към повдигнатото на П. В. обвинение и доколкото последният е изцяло оправдан по това обвинение, визираният процесуален недостатък по никакъв начин не е довел до ограничаване на процесуалните му права, поради което не обосновава съществено процесуално нарушение.

Неоснователно е оплакването, че в отклонение от изискванията на чл. 14, ал. 1 от НПК САС е приел, че „изневярата на Е. отприщила гняв в О. В.... и той започнал да замисля убийството й“ и че в кориците на делото липсва доказателство за наличие на „гняв“ у подс. О.В., който да е довел до предварително формирано желание за умъртвяване на неговата съпруга. Формулирано по тази начин, на твърдението, обосноваващо това оплакване, е придаден смисъл, че изневярата на Е. е отприщила гняв в О. В., който го е мотивирал да започне да замисля убийството й. В мотивите на въззивната присъда не присъства обаче такава констатация, доколкото никъде не е прието замислянето на убийството да е продиктувано от отприщен гняв в резултат на узнаването на изневярата.

Оплакванията, че органите на ДП, след като съзнателно са нарушили редица процесуални норми, са белязали отрицателно и изготвянето на първоначалния оглед на трупа, който впоследствие от своя страна е послужил за изготвяне на заключенията по СМЕ и че САС не допуска, че при извършването на аутопсията има съществени пропуски (умишлени или не), които впоследствие бележат и неубедителността на вещите лица по СМЕ, са декларативни и лишени от всякаква конкретика. В тях не е ясно посочено с какво и в каква насока органите на ДП са повлияли отрицателно на първоначалния оглед на труп и на аутопсията, и то по такъв начин, че да опорочат СМЕ, респ. кои са съществените пропуски при извършването на аутопсията, които впоследствие да са повлияли на заключението на СМЕ и на неговата достоверност и убедителност. Това води до обективна невъзможност ВКС да им даде ясни и мотивирани отговори, поради което същите ще бъдат оставени без разглеждане.

Твърденията в жалбата на адв. М. „за нежелание на САС да събере доказателства, които имат пряко и непосредствено значение за разкриване на обективната истина и за проверка на обясненията на подс. О. В. и че въпреки продължителните опити на защитата и на подс. О. В. да бъдат положени усилия за установяване произхода на кръвта по шкафа в хола на жилището, САС се е задоволил в тази насока с данните от приетата пред въззивния съд СМЕ“ са поставени в основата на оплакване за игнориране на преки доказателства и следва да бъдат преценявани във връзка с оплакването в жалбата на адв. М., че вторият състав на САС е преградил възможността подсъдимият да докаже, че не е налице „особено мъчителен начин за убития“ или че е налице нещастен случай (случайно деяние), като е оставил без уважение доказателственото искане за назначаване на повторна СМЕ, при което аргументите за това искане не били обсъдени и не е бил даден отговор защо то е неоснователно. Това оплакване, разгледано в своята цялост, е неоснователно. При първото въззивно разглеждане на делото защитата в лицето на адв. М. е направила доказателствени искания за назначаване на допълнителна СМЕ, за приобщаване на снимки от мебели в жилището, за оглед в жилището, за оглед на шкафа и евентуално за назначаване на експертизи по отношение на установените находки, които са били разгледани в проведеното на 02.04.2024 г. съдебно заседание. От тези доказателствени искания за основателно е било счетено само искането за назначаване на допълнителна СМЕ, а останалите мотивирано са били оставени без уважение. При извършената касационна проверка на постановения при първото въззивно разглеждане на делото съдебен акт ВКС не е констатирал допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения поради неудовлетворяването на доказателствените искания за приобщаване на снимки от мебели в жилището, за оглед в жилището, за оглед на шкафа и евентуално за назначаване на експертизи по отношение на установените находки, като с оглед на това в отменителното решение логично не е дал указания в тази насока. При повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция в проведеното на 12.02.2026 г. съдебно заседание съставът на САС надлежно и мотивирано отново се е произнесъл по необходимостта от събирането на доказателствата, поискани с жалбите срещу първоинстанционната присъда, както и по доказателственото искане, направено в допълнението към въззивната жалба от адв. М. (от 11.02.2026 г.) – да бъде допусната повторна СМЕ с вещи лица от чужбина. САС е приел за основателно искането да бъде назначена допълнителна СМЕ, касаеща механизма на извършване на престъпното деяние - начина, по който е станало задушаването на пострадалото лице. От друга страна, е намерил за неоснователни искането за допълнителен оглед - предвид изтеклото време от датата на деянието, изключващо възможността към процесния момент да бъдат проверени фактите, които се претендират в жалбите на защитниците, както и искането за назначаване на повторна СМЕ с вещи лица от чужбина. Предвид гореизложеното не може да бъде споделен довода за нарушение на принципа за разкриване на обективната истина поради отказа на САС да уважи всички доказателствени искания на защитата и в частност за оглед в жилището, за оглед на шкафа и евентуално за назначаване на експертизи по отношение на установените находки, както и повторна СМЕ с вещи лица от чужбина. Съдът преценява необходимостта от събиране на поискани от страните доказателства като се съобразява с принципа на чл. 13 от НПК, поради което не всеки отказ да бъдат събрани нови доказателства обуславя съществено нарушение на процесуалните правила, а само такъв, попречил за разкриване на обективната истина по делото. В настоящия казус това не се е случило. САС е преценил, че претендираното действие оглед и свързаните с него други действия поради изтеклото време няма да способстват за установяване по достоверен начин на релевантни факти, както и че в хода на делото вече са изяснени обстоятелствата, за които адв. М. отново е отправил доказатествено искане към съда. Тази позиция на САС е формирана в съответствие с изискванията на чл. 14 от НПК, поради което като е отхвърлил исканията за събиране на допълнителни доказателства не е допуснал претендираното процесуално нарушение.

Предвид изложеното в предходния абзац несъстоятелни са й доводите на адв. М. в допълнение № 1 към жалбата, че в резултат на процесуалния пропуск да бъдат събрани горните доказателства, относно които не са били уважени направените от защитата искания за събирането им, се е допуснало и процесуално нарушение, което е довело до неизясняване на механизма на смъртта на Е. В., защото съдебните състави по същество са преградили възможността на подсъдимия О. В. да докаже, че смъртта й е нещастен случай, настъпила от висока шийна травма, получена от страничен камшичен удар при падането на пода, респ. да докаже, че смъртта й е нещастен случай, настъпила като „рефлекторна смърт“ следствие от стисване на шията в опасната област, там където са нервните възли.

Така, изводимо от предходните два абзаца, несъстоятелни са възраженията, че въззивният съдебен акт е постановен при незаконосъобразен отказ за събиране и проверка на съществени за доказаността на обвинението доказателства, които са в полза на подсъдимия О. В..

И в настоящото касационно производство (допълнение № 1 към своята жалба) адв. М. продължава да поддържа оплакване срещу отказа на въззивния съд да уважи искането за назначаване на вещи лица от чужбина по допуснатата допълнителна СМЕ. Това оплакване в същия си вид е било вече поставяно на вниманието и на предходния касационен състав, който с решението си го е намерил за неоснователно. Това решение на ВКС е влязло в сила и е задължително за настоящия касационен състав, вкл. и за указанията относно така претендираното съществено нарушение на процесуалните правила. Затова, след като то веднъж е обсъдено от предходния касационен състав и е отхвърлено като неоснователно, при последващото разглеждане на делото същото това възражение няма как да получи различен отговор (решение № 69 от 28.04.2014 г. по н.д. № 1392/2013 г., І н.о. на ВКС). Е. и сега то е неоснователно.

Без разглеждане следва да бъдат оставени оплакванията в допълнение № 1 към жалбата на адв. М., че предходният състав на САС не е допуснал многобройни различни въпроси на защитата към вещите лица при изслушване на СМЕ. Предмет на настоящата касационна проверка е процесуалната дейност на въззивния съд при повторното разглеждане на делото, респ. въззивният съдебен акт, постановен от въззивната инстанция в хода на това разглеждане. Затова при текущата проверка ВКС дължи произнасяне само по процесуалните действия на въззивния съд в това производство, а не и по такива, извършени в предходното, които са били предмет на осъществения първи касационен контрол. Освен това при повторното разглеждане на делото от САС по съгласие на страните, вкл. и на защитата, не е бил провеждан разпит на вещите лица по допуснатата допълнителна тройна СМЕ, поради което обективно въобще не се е стигнало до преценки дали да бъдат допускани или не въпроси към вещите лица. Тази непрецизност очевидно се дължи на факта, че в частта относно тези възражения допълнението към касационната жалба на адв. М. е буквално възпроизвеждане на възраженията му от допълнението към въззивната жалба от 11.02.2026 г., адресирано до състава на САС, без да се държи сметка за съществените различия между касационното и въззивното производство и за действително случилото се в хода на последното (че изобщо не е провеждан разпит на вещите лица).

Възражението в жалбата на адв. М., че анализът на обясненията на подс. О. В. е извършен в отклонение от процесуалните стандарти, е общо и декларативно, поради което също не следва да бъде разглеждано.

Оплакването, че вещите лица по първоначалната и допълнителната СМЕ, приети пред СГС, са боравили с недопустими доказателства, които впоследствие са изключени от съда, е обвързано, от една страна, с оспорване на възприетата причина за смъртта – асфикция, а, от друга, с оспорване установяването на особено тежки и интензивни болки и страдания, обосноваващи квалифициращия признак особено мъчителен начин. ВКС намира и това оплакване за неоснователно. В първоначалната СМЕ (тази на труп, на л.л. 51-56 в т.8 от ДП)) липсва позоваване на други доказателствени източници извън трупните находки, установени при аутопсията. В допълнителната СМЕ по писмени данни (л.л.147-149 в т.8 от ДП) е посочено, че освен обективните находки при цялостното съдебно-медицинско изследване на трупа са ползвани и самопризнанията, които О. В. е направил по време на проведената с него беседа от св.П. Д.. От съдържанието на допълнителната СМЕ е видно обаче, че на практика експертните изводи по поставените въпроси се основават изключително на обективните находки от съдебно-медицинското изследване на трупа, като цитираните самопризнания на О. В. са отразени единствено като кореспондиращи (а не като определящи) на установената от експертите динамика на настъпила смърт вследствие на механична асфикция с елементи на притискане на шията по типа на удушаване в комбинация със запушване и едновременно притискане на дихателните отвори. С оглед на това ВКС счита, че след като отразеният от вещите лица негоден и недопустим доказателствен източник, каквито са самопризнанията на О. В. пред св. Д., реално не е поставен в основата на експертните изводи на допълнителната СМЕ, самото формално позоваване на този източник не е довело до опорочаване на заключението на експертизата.

Възражението, че на стр. 29 от мотивите кредитирайки данните от повторната СМЕ, САС отхвърля участието на стреч фолиото в генезата на настъпване на смъртта на пострадалата и приема, че същото е поставено послесмъртно, но че същевременно на стр. 30 и следващите приема от правна страна, че О. В. е „пристъпил към допълнително запушване на външните й дихателни отвори чрез намотаване на стреч фолио около главата и продължаване на натиска върху носа и устата до прекратяване на видимите признаци за живот“, на пръв поглед сочи на противоречие в мотивите на проверявания съдебен акт. Но на практика това противоречие е само формално и привидно, тъй като е изведено от отделни фрагменти, без да бъде отчетено цялостното смислово съдържание на съдебния акт, което ясно и недвусмислено показва каква е действителната воля на въззивния съд по въпроса за танатогенезата (механизмът, по който е настъпила смъртта на пострадалата и последователността от нарушенията в жизнените й функции), а именно – механична асфикция чрез удушаване с ръце. С оглед на това, противно на претенцията на защитата, коментираното несъответствие не обосновава съществено процесуално нарушение.

Мотивиран от изложените съображения, ВКС намира, че не е налице претендираното от защитата на О. В. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в нито едно от заявените му проявления.

2.По оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон.

Неоснователни са релевираните от защитата и от подсъдимия О. В. възражения относно приложението на квалифициращите признаци по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр.2 и т.9 от НК - „по особено мъчителен начин“ и „извършено предумишлено“. Тези възражения преимуществено се основават на собствени на защитниците и на подсъдимия интерпретации на доказателствените материали относно обстоятелствата, при които е извършено умъртвяването на жертвата, и обстоятелствата, послужили за обосноваването на предумисъл; на оспорване на заключенията на СМЕ, че до момента на загубата на съзнание жертвата е изпитвала болки и страдания и е усещала ужаса от изживяването; на оспорване на заключенията на техническите експертизи на веществените доказателства; на предложени от защитата интерпретации в научен план относно същността на асфикцията, нейните стадии и относимостта им към настоящия казус.

По начина, по който са мотивирани, оплакванията за нарушение на материалния закон са неоснователни защото не държат сметка, че основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е самостоятелно и проверката по него се свежда само до съответствието между приетите фактически констатации и направените въз основа на тях правни изводи. В случая нарушението на материалния закон в посочените аспекти преимуществено е заявено и поддържано не със самостоятелното му съдържание и процесуално значение, а единствено като последица от недоказаността на обвинението относно фактите, имащи отношение към приложените квалифициращи признаци, и от несъгласието с установяването на тези факти.

Квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК деянието да е извършено по „особено мъчителен“ за жертвата начин правилно е изведена от възприетия механизъм на умъртвяване на пострадалото лице чрез насилствено причинена механична асфиксия, при която смъртта не настъпва веднага, а в рамките на минути, по време на които лицето търпи значителни болки и страдания от упражненото насилие и липсата на въздух. Механизмът на умъртвяването, осъзнаването от жертвата на случващото се спрямо нея, съпроводено от изпитването на значителни болки и страдания и ужас от настъпващата смърт, са безспорно установени по делото. В тази връзка приетите за установени по делото факти сочат, че жертвата не е била умъртвена мигновено в резултат на бързо протичащо еднократно въздействие или внезапен инцидент, тъй като при душенето насилственото причиняване на смъртта й е продължило известно време (в порядъка на неуточнен брой минути според заключенията на СМЕ). При така продължилото във времето въздействие спрямо нея без съмнение тя е изпаднала в осъзнато агонизиращо състояние, тъй като губейки приток на кислород при механична асфикция като посочената (удушаване - притискане в областта на шията с приблизително еднаква контактуваща повърхност и сила на притискането от двете страни на шията) жертвата се мъчи неимоверно, съзнава случващото се и очаква с ужас наближаването на края на живота си. Това причинява не само сериозни физически болки, но и тежки продължителни морални страдания. В този именно смисъл е и заключението на СМЕ по писмени данни (л.л.147-149 в т.8 от ДП), възприето от САС в тази му част, че основаната част от времето, в което е била удушавана, пострадалата е била в състояние да възприема, осъзнава и преработва емоционално случващото се, вкл. и като такова, водещо към фатален за нея край, като е усещала различни по интензивност болкови стимули и крайно мъчително, както физически, така и емоционално, затруднение в дишането, причинено от действията на извършителя. С оглед на това убийството на Е. В. правилно е квалифицирано като извършено по особено мъчителен за нея начин.

Въззивният съд законосъобразно е приел, че е налице и квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. В резултат от надлежна оценъчна дейност на наличната доказателствена информация и на добитите от нея факти предходната инстанция подробно е мотивирала становището си защо приема, че деянието на О. В. съдържа и всички елементи, характеризиращи го като предумишлено по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Обсъдените доказателства и установените с тях факти, очертаващи хронологично поведението на подсъдимия О. В., са обусловили извод за проявена обмисленост, целенасоченост и предварителна подготовка, нетипични за убийство, извършено при възникнал внезапен умисъл в резултат на предизвикан от жертвата случаен семеен скандал (в каквото насока е виждането на този подсъдим за случилото се).

Убийството е предумишлено, когато е извършено по предварително решение, взето при сравнително спокойно и хладнокръвно състояние, след обсъждане на мотивите за и против осъществяването му. Следователно решаващо значение за наличието на предумисъл имат данните за формиране в съзнанието на дееца на решение за извършване на деянието, които не винаги изискват детайлен план за действие и за прикриване на извършеното, като самата реализация на престъпното намерение може да включва различна по степен спонтанност съобразно обстоятелствата, при които е получил възможност да го реализира, без тя да изключва предумисъла (решение № 472 от 06.01.2008 г. по н.д. № 449/2008 г., ІІ н.о. на ВКС).

Основана на тези принципни положения, преценката на САС, че поведението на О. В. разкрива такива белези, е напълно правилна. Приетите от въззивния съд обстоятелства, че след като е узнал за извънбрачната връзка на съпругата си О. В. не е реагирал непосредствено и стихийно, а е започнал системно да я следи, да установява срещите й, местоработата на св. Г. Д., местата и часовете на техните контакти, да изгражда представа за ежедневния й режим; че е избрал и конкретен ден, в който малолетното дете да отсъства от дома, а самата пострадала да има вечерна уговорка с приятелки, така че последващото й „изчезване“ да изглежда естествено на фона на очакващите я нейни приятелки и по този начин да не изглежда като предварително планувано; че веднага след умъртвяването на пострадалата О. В. е пристъпил към поставянето на тялото й в куфар, към изпращане на съобщения от профила й в /социална мрежа/, публикуване на съобщение, че тя „отивала да тренира“, изхвърляне на мобилния й телефон и поддържане на заблуждаваща версия пред близки, приятели и полицейски органи, обосновават квалификацията на деянието като предумишлено убийство, защото сочат, че решението за осъществяването му не е възникнало внезапно, а е плод на предварително обмисляне и внимателно планиране. В този смисъл настоящият касационен състав напълно споделя аргументите на САС, че описаният комплекс от предварителни действия разкрива „не внезапно решение“, а „обмислен и подготвен умисъл за убийство“ и че предумисълът се потвърждава и от поведението на подсъдимия О. В. след деянието, което очевидно е било част от предварително изработена стратегия за прикриване, доколкото подобно поведение не е спонтанна реакция на лице, попаднало в неочаквана ситуация, а последователно реализиране на предварително обмислен и добре организиран план, включващ както самото умъртвяване, така и неговото прикриване. В този смисъл поведението на О. В. след деянието категорично не се е отличавало с хаотичност, смутеност и обърканост, каквито несъмнено биха налице при човек, случайно озовал се в такава ситуация и неподготвен за нея.

Затова на фона на така изложените убедителни съображения напълно несъстоятелни са твърденията и възраженията на подсъдимия О. В., че той не е имал предварително намерение да убива съпругата си, че всичко се е случило спонтанно заради нейно поведение и реакция – първо под формата на мръсни снимки от телефона й – буквално хвърлен в лицето му, продължило с обиди, че явно не е мъж, а „педал“ и с въпросът „Сигурен ли си, че М. е от теб?“; че когато ѝ казал, че иска да се разведат, тя счупила стъклена купа в главата му, като след това продължила да чупи. Такива факти, извън собствените му твърдения (изложени в допълнението към жалбата), няма, а и всички посочени по-горе обстоятелства категорично ги оборват.

По изложените по-горе съображения не могат да бъдат приети за състоятелни и твърденията (застъпени в допълненията към жалбите, изготвени от адв. М. и от самия подсъдим, както и в обясненията на последния), че последващите смъртта на Е. В. действия на О. В. са били продиктувани от желание за опазването на общото им дете от травмата от смъртта на майка му, причинена от баща му, а не са плод на внимателно обмисляне. Тези твърдения не намират опора както в доказателствата по делото, така и в характеристиките на установеното поведение на подсъдимия, като чрез тях се представя една неубедителна защитна теза.

Предвид гореизложеното не може да бъде споделено и разбирането на адв. М., че отпадането (недоказването) на интелектуалното помагачество от страна на П. В. води автоматично и до липса на предумисъл за извършването на убийството у подс. О. В.. В действителност инкриминираните факти, обуславящи интелектуалното помагачество на П. В., поради своето естество закономерно и логически са предполагали наличието на предварително взето решение от двамата подсъдими, а с това и на предумисъл у О. В. за извършване на убийството. Но в случая изключването поради недоказаност на съвместна дейност на двамата подсъдими по планиране на престъплението категорично не се отразява на доказването и установяването на фактите, обуславящи извода за предварително решение на О. В. за убийството на съпругата му, взето при сравнително спокойно и хладнокръвно състояние, след обсъждане на мотивите за и против извършването му, доколкото по делото са установени и достатъчно други факти (описани по-горе) за самостоятелната деятелност на О. В. в тази насока.

В тази връзка като контрааргумент за наличието на предумисъл неоснователно от адв. М. се изтъква доводът на САС, че „Събраните факти за „следене" доказват мотив за извършване на деянието – ревност, но не доказват умисъл за убийство.“ ВКС счита, че в случая този довод е изваден от контекста, доколкото видно от ситуирането му в съдържанието на въззивния съдебен акт той е изложен конкретно по повод обсъждането на деятелността на П. В. и е бил преценяван във връзка именно с обстоятелствата на неговото собствено поведение, които имат съвсем различно фактическо измерение в сравнение с тези на поведението на О. В.. Поради тази причина този довод неоснователно е отнесен като изключващ наличието на предумисъл у О. В. за извършване на деянието.

Неоснователността на оплакването на защитата и на самия подс. О. В. за неправилно приложение на материалния закон в обсъдените аспекти предопределя и извода на касационната инстанция, че не са налице основанията за упражняване на правомощията й за преквалификация на деянието на този подсъдим в по-леко наказуемо престъпление - по чл. 115 от НК.

IV.По оплакванията в протеста и в жалбите на частните обвинители за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия О. В. наказание.

Настоящата касационна проверка не намира основателност в претенциите на държавното и частното обвинение за явна несправедливост на определеното от въззивния съд наказание на подсъдимия О. В. поради необоснованото му смекчаване.

За да достигне до решаващия си извод, че в казуса съответстващо на закона и на практиката на ВКС е определянето по отношение на подсъдимия О. В. на срочно наказание „лишаване от свобода“, но не и безсрочното наказание „доживотен затвор“, наложено му с присъдата на СГС, въззивният съд е приел, че определеното на този подсъдим от първата инстанция наказание „доживотен затвор“ не кореспондира с конкретно изброени решения на ВКС по сродни казуси, доколкото по делото са установени два квалифициращи признака и последващи действия по прикриване, но не и такива изключителни, ненадминати за тази квалификация особености, които да извеждат случая радикално над типичните случаи на убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9 от НК. Посочените обстоятелства, макар да не са били изрично отнесени към преценка за наличието на визираната в чл. 38а ал. 2 от НК предпоставка, насочват на извод, че именно чрез тях е било обосновано нейното отсъствие в казуса.

За да се определи наказание „доживотен затвор“, разпоредбата на чл. 38а ал. 2 от НК изисква изключителна тежест на извършеното престъпление, като това е единствената законоустановена предпоставка за налагането му, за разлика от предпоставките за налагането на наказание „доживотен затвор без замяна“, при което следва да бъде направена и съдебна преценка дали целите по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание.

Изключителната тежест по чл. 38а ал. 2 от НК е характеристика на престъплението. Съобразно утвърдената съдебна практика, на първо място, тя се извежда от обстоятелства, свързани с конкретното престъпление и личността на извършителя, като: наличието на множество (многобройни) квалифициращи признаци; начина на извършването му; специфики на обстановката, в която е извършено; специфики на непосредствения обект на посегателство (убийство на няколко лица или на малолетно лице); мотивът за престъплението; характера и многобройността на засегнатите с престъплението блага; личността на дееца (предходна негова съдимост, психологически и психиатричен негов профил, или ако е лице, заемащо определено обществено или служебно положение); личността на жертвата и др. Но във всички случаи тези обстоятелства трябва да сочат: - на многобройност или изключителност, а не просто на превес на отегчаващите отговорността такива над смекчаващите, и да обосновават изключително висока обществена опасност на извършеното; - на пълна липса на смекчаващи деянието обстоятелства, както и на отсъствието на смекчаващи личността на дееца обстоятелства, заради които той да е характеризиран отрицателно по принцип, а не само във връзка с конкретното деяние (решение № 213 от 19.12.2018 г. по н.д. № 852/2018 г., ІІ н.о. на ВКС; решение № 161 от 17.12.2019 г. по н.д. № 483/2019 г., ІІІ н.о. на ВКС; решение № 111 от 25.06.2018 г. по н.д. № 160/2018 г., ІІ н.о. на ВКС). На второ място, тя се извежда от преценката дали съчетаното действие на горните индивидуализиращи деянието и дееца обстоятелства е способно да мотивира извод, че случаят радикално и съществено се отклонява от обичайния с тази правна квалификация. Т.е., че степента на обществената му опасност и укоримост значително надхвърлят тази на обикновените случаи на същото престъпление и затова го определят като необичайно опасно, нетипичен случай.

Данните по делото не подкрепят подобна характеристика на извършеното от О. В. престъпление.

Изключителната тежест на престъплението е изведена в протеста, на първо място, от наличието на два негови квалифициращи признака и със съображения, че практиката по налагане на наказания доживотен затвор и доживотен затвор без замяна показва, че те нерядко се налагат и при наличието само на едно или две квалифициращи обстоятелства. Това разбиране на прокурора излиза извън посочените по-горе критерии за определяне на изключителност на деянието, доколкото не държи сметка, че за да е налице изключителност количеството на квалифициращите признаци трябва да обуслови извод, че именно поради тях случаят радикално се отклонява от обичайния с тази правна квалификация. Горната претенция обаче не е защитена с конкретни аргументи защо се счита, че именно заради двата квалифициращи признака настоящият случай радикално надхвърля обичайния с тази квалификация. С оглед на това, макар без съмнение двете квалифициращи обстоятелства да завишават обществената опасност на деянието, те правилно не са оценени като достатъчни, за да бъде определено престъплението като изключително тежко.

Като обстоятелство, определящо изключителната тежест на извършеното от О. В. престъпление, а с това и като предпоставка за налагане на наказание доживотен затвор, в протеста и в жалбите на частните обвинители е посочен и способът за причиняване на смъртта – чрез удушаване, респ. особено мъчителният за жертвата начин, по който това е сторено. Тези обстоятелства обаче са приети от предходните съдилища като част от механизма на изпълнение на престъплението и като такива обосноваващи извършването му по особено мъчителен за жертвата начин. Т.е., касае се за съставомерно обстоятелство. Повторното му третиране като отегчаващ фактор е в нарушение на забраната по чл. 56 от НК за възприемане на едни и същи обстоятелства едновременно като съставомерни, т.е. като определящи съответното престъпление и същевременно като отегчаващи или смекчаващи. Казаното важи и за квалифициращото обстоятелство „извършено предумишлено“ и за фактите, които го обосновават, изрично изтъкнати в протеста и в жалбата на адв. Р. като аргументиращи изключителната тежест на убийството – упоритата предварителна подготовка и планирането на убийството; усилията и упоритостта в заблуждаването на близките и приятелите на убитата, на разследващите органи и на обществеността, че тя е безследно изчезнала, които на практика са били част от предварителния план. Но тъй като изключителната тежест на престъплението е характеристика, която има отношение към индивидуализацията на наказанието, тя не може да бъде преценявана от гледна точка и на съставомерни обстоятелства, каквито се явяват обсъжданите (решение № 67 от 14.02.2023 г. по н.д. № 787/2022 г., ІІ н.о. на ВКС).

Изключителна тежест на престъплението не би могла да бъде изведена и от твърдените в протеста и в жалбата на адв. Р. обстоятелства, касаещи личността на извършителя – че е проявил хладнокръвие и коравосърдечност, пълна безучастност към мъките и страданията на жертвата, което е признак на жестокост; че е отмъстителен, циничен и ожесточен, демонстриращ желанието си да унижи и накаже жертвата и в смъртта й посредством действията след извършване на убийството - това, че тялото на жертвата е било натъпкано в куфар, който е бил изхвърлен в хвостохранилище. В действителност това поведение и отношение на О. В. спрямо жертвата драстично надхвърля мярата за нормално, общоприето и очаквано човешко поведение, но това поначало е характерно за всяко едно посегателство над живота, извършено по особено мъчителен за жертвата начин. Затова проявената от него липса на ценностни задръжки и поругаването на моралните норми в заявените аспекти, макар и силно укорими, като характерни за случаите на умишлено причиняване на смърт със същата правна квалификация не надхвърлят радикално обичайното и типичното за тези случаи.

Не може да бъде споделена и тезата в протеста (поддържана и от поверениците), че при преценката относно изключителната тежест на престъпното деяние в настоящия случай САС е подценил личността на жертвата - че става дума за млада жена, образована, интегрирана, установила дълбоки и удовлетворителни отношения с родителите и с детето си, което на практика е останало напълно лишено от родителска грижа и обич. Реално всички тези обстоятелства, свързани с личността на жертвата, вкл. и в контекста на отношенията й с родителите й и с детето й, както и трагичните последици за тези нейни близки след смъртта й, имат характера на отегчаващи. Но те не са достатъчни, за да надхвърлят обичайното за случаите на умишлено причиняване на смърт, поради което, разгледани в контекста на предпоставките за налагане на доживотен затвор, не обуславят изключителна тежест на извършеното. Насилственото отнемане на човешки живот, без значение възрастта, пола, социалното и семейното положение на жертвата, всякога е трагично за близките на загиналия, за социалното му обкръжение, за обществото като цяло (именно заради което човешкият живот е защитена от НК висша ценност), защото всеки човешки живот е уникален и безкрайно ценен по своему. Затова от гледна точка на заявените аспекти съпоставянето и сравняването на стореното с обичайния случай на такова престъпление не би могло да обоснове извод в претендираната от прокурора и частното обвинение насока за изключителност.

Извън така изложеното следва да се отбележи, че в протеста и в жалбите на частните обвинители отсъства изложение на каквито и да са конкретни съображения, които биха могли да откроят предумишленото убийство на жертвата по особено мъчителен за нея начин от обичайните случаи на престъпления с квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т.9 от НК. А както бе посочено, преценка в този смисъл е условието, без което не може да бъде направен извод за изключителна тежест на престъплението. Отделен е въпросът, че в случая такива съображения не би и могло да бъдат изтъкнати, защото по делото липсват установени от съдилищата факти за прекомерна и изключителна интензивност на обстоятелствата и факторите, обосноваващи приложената квалификация.

Направената от прокурора интерпретация на доводите на САС относно мотива за престъплението по никакъв начин не предлага аргумент в подкрепа на тезата за изключителност на престъплението. Установеното наличие на мотив за извършване на деянието в случая не е оценено от въззивния съд като смекчаващо обстоятелство, а е използвано единствено като контрапункт на изразеното му принципно виждане, че безмотивното убийство се характеризира с по-висока степен на обществена опасност и би могло да обуслови по-тежко наказание. Същественото в случая е, че приетите причини и мотив за деянието не отличават същото от обичайните случаи на предумишлено убийство, извършено по особено мъчителен за жертвата начин, и още по-малко са способни да обосноват, било то сами по себе си или в съчетание с останалите отегчаващи обстоятелства, онова радикално, значително по-високо ниво на обществена опасност на извършеното, което да сочи на изключителна тежест на престъплението.

Предвид изложеното липсват основания извършеното от подсъдимия О. В. престъпление да бъде определено като изключително тежко. И макар тази констатация да е достатъчна за изключване възможността по отношение на него да се наложи доживотен затвор, следва да се отбележи, че определянето на срочно наказание в случая е оправдано и от гледна точка постигане целите на наказанието за поправянето и превъзпитанието на дееца.

В искането на родителите и брата на жертвата за налагането на безсрочно наказание доживотен затвор без замяна, мотивирано и белязано от огромната им болка и мъка от сполетялата ги загуба на тяхната близка родственица, се поставя акцент за постигане най-вече на репресивната цел на наказанието – да е суровото житейско възмездие за стореното зло. Но желанието и очакването на близките и приятелите на жертвата за най-строго наказване на дееца, не е и не може да бъде водеща легитимна цел на наказанието и затова не може да обоснове справедливост на същото. Това искане не държи сметка за поправителната и превъзпитателната цел на наказанието, която не само, че е залегнала в закона и като такава без съмнение подлежи на съобразяване при определянето на наказанието, но има и приоритетно значение, защото това е главната и основната цел на наказанието (виж проф. А.С., Наказателно право, Обща част, Сиела Н. АД, София 2019 г., стр.457).

В този аспект следва да се подчертае, че по делото са установени липсата на предходни осъждания на подсъдимия О. В., младата му възраст, трудовата му ангажираност и социалната му интегрираност. На фона на тези обстоятелства не може априори напълно да бъде изключен ресурсът, който те носят по отношение на възможно негово поправяне. На тази плоскост не може да бъде игнориран и фактът, че извън обсъжданото престъпление, колкото и тежко и морално укоримо да е то, на практика до момента на неговото извършване в поведението на подсъдимия не е имало индикации за формирани противоправни и противообществени възгледи и нагласи, респ. за криминални прояви като утвърден модел на социално поведение. В тази връзка липсват и доказателства у него да е изграден стереотип на социално поведение, доминиран от използване на насилие и агресия в начина му на живот и в общуването му с другите членове на обществото. Напротив, за него са налице данни, че е бил добър, грижовен баща, нормален, неагресивен. Така изложените обстоятелства налагат като очевидна преценката, че заложените в чл. 36 от НК цели на наказанието е възможно да бъдат реализирани по отношение на подсъдимия О. В. в рамките на срочното наказание лишаване от свобода.

Предвид гореизложеното правилно и законосъобразно е решението на САС на този подсъдим да бъде определено наказание лишаване от свобода.

V. По оплакванията в жалбите на защитниците за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия О. В. наказание.

Касационната проверка не установява основателност и на претенцията за явна несправедливост на определеното от въззивната инстанция на подсъдимия О. В. наказание поради негова прекомерна завишеност.

Липсват основания, изводими от материалите по делото, да бъде направен претендираният от защитата извод за прекомерна строгост към подсъдимия О. В.. С оглед броя и естеството на квалифициращите обстоятелства, имащи отношения към начина на извършване на убийството (след предварително обмислен план и по особено мъчителен за жертвата начин); хладнокръвието и упоритостта в постигането и прикриването на престъпния резултат конкретното деяние разкрива висока степен на обществена опасност, макар, както вече беше посочено, тя да не е изключителна по смисъла на чл. 38а ал.2 от НК. Независимо от липсата на предходни осъждания на подсъдимия О. В., от трудовата и социална му ангажираност преди задържането му, както и от наличието на положителни личностни характеристични данни, заради доминацията в личностния му облик на крайно негативните проявления на личността му в отношението му спрямо жертвата по време на деянието и след това, след настъпването на смъртта й, ВКС не намира никакво основание за намаляване на наказанието му. В тази насока са посочените от обвинението данни за проявени от него хладнокръвие и коравосърдечност, пълна безучастност към мъките и страданията на жертвата; отмъстителност, циничност и ожесточеност - обективирани в желанието му да унижи и накаже жертвата и в смъртта й посредством действията след извършване на убийството – намотаване на четири слоя стреч фолио около главата й и натъпкване на тялото й в куфар, който впоследствие е бил изхвърлен в хвостохранилище.

Освен това при текущата касационна проверка не се установиха неотчетени смекчаващи обстоятелства за О. В..

С оглед данните по делото ВКС не счита, че дадените от този подсъдим обяснения пред съда могат да бъдат ценени като форма на съдействие при установяване на обективната истина и на това основание да се третират като смекчаващо обстоятелство. В принципен план самопризнанието би могло да се отчита като такова обстоятелство, само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство. Но доколкото с изфабрикуването и продължителното поддържане на заблуждаващата версия за изчезването на съпругата си подсъдимият О.В. неимоверно е затруднил дейността на компетентните органи, последващите му спорадични действия в хода на ДП по предоставяне на дрехи и обувки за сравнителни анализ и на техника и пароли за изследване от експертизи, както и дадените частични обяснения в съдебната фаза не са имали съществено значение за разкриването на обективната истина относно неговото участие в престъплението. Затова несъстоятелна е претенцията му, че е съдействал максимално на разследващите и че обясненията му пред съда са спомогнали за доказването и че поради тази причина те не могат да бъдат игнорирани като смекчаващо обстоятелство.

Не може да бъде споделен и доводът, че предвид безупречното процесуално поведение на О.В. пред всички инстанции периодът на разглеждане на делото, определен от него като не малък, следва да бъде отчетен като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Въпросът за общата продължителност на наказателното производство подлежи на обсъждане от гледна точка правото на обвиняемия/подсъдимия за разглеждане на делото му в разумен срок съгласно правилото на чл.6 т.1 от ЕКПЧ. В случая за начало на разумния срок следва да се приеме моментът, от който О. В. е започнал да търпи ограниченията и неблагоприятните последици от процесуалното си качество на обвинено/заподозряно лице – 12.11.2021 г. И макар считано от този начален момент до днешна дата да са изтекли приблизително (почти) 5 години, то предвид естеството на обвинението, обема и сложността на подлежащите на установяване във връзка с това обвинение факти и предопределената от тях правна сложност, обема на наложилите се като необходими процесуално-следствени действия, както и усложненото процесуално развитие на делото предвид двукратното му разглеждане от въззивната инстанция и провеждането на втора по ред касационна проверка не би могло да се приеме, че е нарушен критерият за разумност на срока за разглеждането му и за окончателното му решаване. Затова, след като не се касае за прекомерна и неразумна продължителност на производството спрямо О. В., не се налага прилагане на компенсаторни мерки на това основание чрез намаляване на наложеното му наказание.

Доколкото по-горе бе установено, че спрямо подсъдимия О.В. не е било допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопустимо ограничение да ангажира доказателства в подкрепа на своите защитни тези, напълно лишена от основание е претенцията му заради това процесуално ограничение, довело, според него, до поставянето му в силно неблагоприятна позиция от гледна точка на защитата му, да бъде компенсиран при индивидуализацията на наказанието.

Съобразявайки изложеното, ВКС намира, че съвкупната преценка на относимите обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК, не показва явно несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца, от една страна, и отмерения обем наказателна принуда, от друга.

Наложеното на подс. О. В. наказание лишаване от свобода в максимално предвидения в санкционната част на приложимата норма размер е необходимо за превъзпитанието му, за да преосмисли извършеното и да съобрази бъдещото си поведение с правните порядки в обществото ни. Поради това не е налице основание за смекчаване на наказанието му. При коментираните по-горе данни удовлетворяването на претенцията на защитата и на самия подс. О. В. за намаляване на наказанието му би представлявало проява на неоправдано прекомерно снизхождение към него и същевременно би създало чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото.

Предвид всички изложени дотук съображения касационната инстанция в настоящия си състав намира, че не са налице основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение