Определение № 2907 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2064/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. А. К. срещу определение № 110/12.01.2026 г., постановено по гр. дело № 4716/2025 г. от състав на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд (II-ро гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане, подадената от жалбоподателя молба за отмяна на влязлото в сила решение № 716/13.06.2025 г. по възз. гр. дело № 760/2025 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), и е прекратено образуваното по молбата производство пред ВКС. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение. В тази връзка обаче се излагат твърдения и доводи за неправилност и за недопустимост, не на обжалваното определение, а на влязлото в сила въззивно решение, чиято отмяна е искал жалбоподателят. Същият поддържа, че е образувано и висящо досъдебно производство за престъпно деяние, което счита, че е преюдициално за изхода на гражданския спор по чл. 45 от ЗЗД. С оглед това, наред с искането си за отмяна на обжалваното определение, жалбоподателят иска и спиране на производството по делото. Насрещната страна по делото Х. Б. Х. не е подал отговор на частната жалбата. Искането за спиране на настоящото частно производство е неоснователно и следва да се остави без уважение. Както сам жалбоподателят сочи, висящото досъдебно наказателно производство би могло да е от значение за изхода на гражданския материалноправен спор по чл. 45 от ЗЗД, който е разрешен с влязлото в сила въззивно решение на ПОС, но няма отношение към правилността на обжалваното определение на ВКС, респ. – към процесуалната допустимост на молбата му за отмяна, която не е основана на твърдения за висящността на това досъдебно производство и на доводи за неговия преюдициален характер, които се навеждат за първи път едва с частната жалба пред настоящия състав на ВКС. Разгледана по същество, частната жалба също е неоснователна. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 10 от тълкувателно решение № 7/2014 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304 от ГПК, е недопустима, като ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. В случая е налице именно тази хипотеза – за да постанови обжалваното определение, съставът на II-ро гр. отд. на ВКС е приел, че молбата за отмяна, подадена от жалбоподателя, е недопустима, тъй като изложените в нея фактически твърдения не попадат в хипотезата нито по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК (сочена в молбата), нито по останалите т.т. 1-7 на същата норма. Както вече беше посочено, доводите в частната жалба са неотносими към процесуалната допустимост на подадената от жалбоподателя молба за отмяна, респ. – нямат отношение и към правилността на обжалваното определение на ВКС, което е съобразено със задължителната за съдилищата (включително за ВКС) съдебна практика, обективирана в цитираното тълкувателно решение – чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. При извършената служебна проверка съдът не установи порок, който да води до нищожност или до недопустимост на обжалваното определение, а по изложените по-горе съображения то е и правилно, поради което следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение