Определение № 2041 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1143/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1. вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Кооперация „ГПК „МУРДЖОВ ПОЖАР““ обжалва Определение № 169/22.04.2025 г. по в.ч.гр.д. № 120/2025 г. на ОС–Смолян, постановено по отправена от частния жалбоподател молба по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски за първоинстанционното и въззивното частно производство. Заявява се оплакване за неправилност на обжалвания акт поради противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/20212 г. на ОСГТК, според което плащането на адвокатското възнаграждение по банков път следва да се удостовери не с договора, а със съответния платежен документ, какъвто в случая е представен с молбата по чл. 248 ГПК. Жалбоподателят сочи, че доказателствата за плащане, фактурите и пълномощното за адвоката са достатъчни, за да се приеме, че заплатената адвокатска защита е извършена именно в процесното производство. Допълва, че плащането на адвокатско възнаграждение за представителство в първоинстанционното производство може да се извърши и след постановяване на определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото, стига да е преди влизането му в сила. Според жалбоподателя неправилен и в противоречие с практиката на ВКС е и изводът на съда, че искането за присъждане на разноски за въззивното частно производство е следвало да се направи с отговора на частната жалба. При тези съображения жалбоподателят моли за отмяна на обжалвания акт, като представя и изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по частната жалба С. С. И. я оспорва. Поддържа, че при липса на договор за правна помощ не се дължат разноски за осъществяването й, както и че разноските за адвокат в първоинстанционното производство са поискани несвоевременно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, констатира, че частната жалба е допустима - подадена е от легитимирано лице в срок срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК съдебен акт, т.е. без обосноваване на касационни основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. От данните по делото се установява, че първоинстанционното производство е образувано по предявени от С. И. срещу кооперация „ГПК МУРДЖОВ ПОЖАР“ искове с правно основание чл. 58 ЗК. Ответникът, действайки чрез законния си представител, е депозирал отговор, в който е възразил срещу процесуалната допустимост на производството и е поискал присъждане на разноски, без да представи доказателства за извършване на такива. На 17.01.2025 г. първоинстанционният съд е прекратил производството поради липса на активна процесуална легитимация, но не е присъдил разноски в полза на ответника. Актът е съобщен на последния на 22.01.2025 г., като в срока за обжалването му не е направено искане по чл. 248 ГПК. Срещу определението за прекратяване ищецът е подал частна жалба, на която ответникът, представляван от адвокат, е отговорил, но не е поискал присъждане на разноски, нито е представил доказателства да е сторил такива (приложено е единствено пълномощно за подписалия отговора адвокат). На 26.03.2025 г. въззивният съд е потвърдил определението за прекратяване. С молба по чл. 248 ГПК, подадена в срока за обжалване, ответникът (и настоящ частен жалбоподател) е поискал допълване на въззивния акт чрез присъждане на разноски за адвокат за правна защита в първоинстанционното (1 250 лв.) и във въззивното производство (750 лв.). Към молбата са представени едностранно подписани от адвоката фактури за начисляване на дължимото възнаграждение - от 07.01.2025 г. за сумата от 1 250 лв. и от 17.03.2025 г. за сумата от 750 лв., както и неподписан документ, обозначен от жалбоподателя като „извлечение от банкова сметка“, според който сумата от 1 250 лв. е платена на 28.01.2025 г. С обжалваното определение въззивният съд е счел, че искането по чл. 248 ГПК относно разноските в първоинстанционното производство не е направено в срок (в срока за обжалване на първоинстанционното определение), както и че извършването на разноски (плащането на възнаграждението) е последващо постановяването на определението за прекратяване. Поради просрочие молбата в тази част е оставена без разглеждане, но са изложени мотиви и за нейната неоснователност. Искането за присъждане на разноски за въззивното производство пък е счетено за неоснователно, тъй като с отговора на частната жалба ответникът не е направил искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, нито е представил доказателства за извършване на разноски. При тези факти настоящият състав намира жалбата за неоснователна по следните съображения: Прекратяването на първоинстанционното производство след подаване на отговор е отклонение от обичайното развитие на процеса, поради което ответникът не е длъжен да го предвиди, включително когато е осъществил процесуална защита срещу иска. Ето защо, за разлика от случаите, в които процесът приключва с постановяване на съдебно решение и искането за разноски следва да се заяви до края на устните състезания, при прекратяване на производството след подаване на отговор е допустимо претенцията за разноски да бъде направена за първи път по реда на чл. 248 ГПК, като тогава се ангажират и доказателства за извършването им. Необходимо е обаче молбата за допълване на първоинстанционния акт да е отправена в срока по чл. 248, ал. 1, пр. 1 ГПК, т.е. в срока за обжалването му, а с нея (най-късно) да бъде доказано и извършването на разноските. В настоящия случай това условие не е изпълнено – искането по чл. 248 ГПК е направено едва след приключване на въззивното производство и правилно този факт е съобразен от въззивния съд. Разноските на ответника за защита в производството по частната жалба срещу прекратителния акт пък е следвало да бъдат поискани в срока за отговор на жалбата. Разликата с първоинстанционното производство произтича от различния предмет на двете дела: едното е исково, чийто нормален ход включва провеждане на устни състезания в открито заседание, а другото - частно въззивно, при което постановяването на акта по правило е в закрито заседание, а с оглед предмета на обжалване (прекратителен акт) ответникът не е изправен пред процесуална изненада от окончателното приключване на делото, съответно няма и процесуално оправдание да не заяви искането за разноски и да не представи доказателства за извършването им още с отговора на жалбата. Доколкото в случая ответникът нито е поискал присъждане на разноски за частното въззивно производство, нито е представил доказателства за тях в горепосочения срок, то правилно молбата му по чл. 248 ГПК в тази част е оставена без уважение. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде изцяло потвърдено, без да се обсъждат (като ирелевантни) доводите на частния жалбоподател относно материалните предпоставки за присъждане на разноските и начина на доказването им (с договор или само с фактура и пълномощно). Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,