Определение № 50877 от 28.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Ю. К. против решение № 77 от 17.03.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело №15 по описа за 2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, I граждански състав, с което е потвърдено решение № 260337 от 610.2021 г. по гр. д. № 1213 по описа за 2020 г. на Пещерския районен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено, че Д. Й. С. дължи на Р. П.-Д. по договор за паричен заем от 13.4.2018 г. сумата 14708 лв.

Касаторът твърди, че решението на Пазарджишкия окръжен съд е неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Важат ли забраните по чл.164, ал.1 от ГПК за установяване на причините, довели до сключване на договора за паричен заем и обстоятелствата, при които е бил подписан договорът при въведено от ответника с отговора на исковата молба възражение, че договорът за заем е нищожен на основание чл.152 от ЗЗД?

2. Допустими и приложими ли са свидетелските показания, депозирани по делото, при въведено от ответника възражение с отговора на исковата молба, че договорът за заем служи като обезпечение за изплащане на продажната цена на МПС от страна на ответника, при твърдения за нищожност на договора за паричен заем поради заобикаляне на закона-чл.152 от ЗЗД?

3. Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?

4. Важи ли забраната по чл.164, ал.1 от ГПК при въведено твърдение за нищожност на договора за заем на основание чл.152 от ЗЗД, когато не прехвърлителната сделка служи за обезпечение на договора за заем, а самият договор за заем служи за обезпечение на изпълнение на задължение за изплащане на продажната цена по прехвърлителната сделка?

Ответникът по касационната жалба Р. П. Д. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 1000 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищецът Р. П.-Д. е изложил в исковата молба, че на 13.04.2018 г. е сключил с ответника Д. Й. С. договор за заем, по силата на който му е предоставил 17 000 евро. Ответникът е издължил една част от сумата, но е отказал да върне остатъка от 14 708 лв. Понеже ответникът е възразил срещу издадената заповед за изпълнение, ищецът е поискал от съда да установи дължимостта на сумата 14 708 лв.

В отговора на исковата молба Д. Й. С. е посочил, че преди подписване на договора за заем, на 2.10.2017 г. неговото дружество „Йордан 1996“ ЕООД е закупило от „Ронитранс“-072“ ООД, в което ищецът е съдружник, камион с регистрационен [рег.номер на МПС]. Макар във фактурата за продажбата да фигурира сумата от 5 000 лв. като продажна цена, действителната цена е била 17 000 евро. За да се обезпечи плащането на продажната цена на камиона, е бил подписан договорът за заем, по който той не е получил заетата сума от 17 000 евро. Ето защо е окачествил договора за заем като нищожен поради заобикаляне на закона, изредил е изплатени на ищеца суми, които според него следва да се прихванат от дължимата цена на камиона и е признал, че дължи само 1 358 лв. остатък от тази цена.

Пещерският районен съд е приел, че ответникът твърди наличие на симулация относно цената и страните по договора за покупко-продажба на камиона, която може да се доказва посредством свидетелски показания само при предвидените в чл.165, ал.2 от ГПК предпоставки, които в случая не са налице. Ето защо е счел за недопустимо да се позовава на събраните по делото свидетелски показания, поради което е достигнал до извода, че симулацията е недоказана, а заемният договор е действителен и затова е уважил предявения иск.

Пазарджишкият окръжен съд е обсъдил подробно възражението на ответника във въззивната жалба, че се касае не за симулация, а заобикаляне на забраната по чл.152 от ЗЗД, което може да се установява посредством свидетелски показания и е приел, че това възражение е неоснователно. Констатирал е, че не се установява съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Посочената като такова съглашение покупко-продажба е между юридически лица и нейната твърдяна симулативност не може да се доказва посредством свидетелски показания по съображенията, изложени от първоинстанционния съд, към които е препратил.

От съдържанието на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е изложил свои собствени мотиви по съществото на спора и по възражението във въззивната жалба. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд е в съответствие с чл.272 от ГПК, тъй като е налице съвпадение на извода на двете инстанции относно недопустимост на свидетелските показания. В този смисъл е цитираното от касатора решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на IV ГО на ВКС. Ето защо даденото от Пазарджишкия окръжен съд разрешение на третия въпрос на касатора не противоречи на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Останалите въпроси на касатора се основават на схващането, че свидетелските показания са допустими, тъй като с тях се цели не установяване на симулация, а противоречие на договора за заем със закона/чл.152 от ЗЗД/, което може да се доказва и с помощта на свидетелски показания. Цитираната от касатора практика, при която свидетелите са допустими, касае обаче съвсем различна хипотеза. Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона е наложена от законодателя в обществен интерес, с цел да се предотврати незаконно предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения. Лицата, които се занимават с тази дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. /решения № 38 от 7.3.2022 г. по гр. с. № 1778/21 г. на III ГО, № 331 от 12.01.2016 г. по гр. д. № 1870/2015 г. на III ГО, № 408 от 10.09.2010 г. по гр. д. № 82/2009 г. на IV ГО, № 405 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. на IV ГО/. В настоящия случай твърдението на ответника е, че в договор между юридически лица е посочена симулативна/по-ниска/ цена от действителната, а за разликата между уговорената и симулативната цена половин година по-късно е сключен договор за заем между физически лица. Тази симулация не представлява незаконна и неморална дейност по кредитиране, която противоречи на установените в обществен интерес правила. Касае се за обичайна търговска дейност, при която няма забрана за сключване на симулативни сделки и няма никаква пречка за съставянето на обратен документ. Ето защо при доказването на привидността важат ограниченията за допускане на свидетелски показания, предвидени в чл.165, ал.2 от ГПК. До такъв извод е достигнал въззивният съд в обжалваното решение и при липса на обратен документ или т.нар „ начало на писмено доказателство“ е отказал да се позове на свидетелските показания. Следователно няма противоречие между разрешението, дадено от въззивния съд и практиката на ВКС, поради което и по другите въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

При този изход на спора Д. Й. С. дължи на Р. П.-Д. 1000 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение