Определение № 4023 от 13.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 648/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 2805/15.02.2024 година, подадена от М. Д. Д., против определение № 266/22.01.2024 година на Върховния касационен съд, ГК, ІІІ г. о., постановено по ч. гр. д. № 5164/2023 година. С обжалваното определение е оставена без разглеждане като процесуално недопустима частна жалба с вх. № 23 131/17.10.2023 година, подадена от М. Д. Д. против определение № 2372/28.09.2023 година на Софийския апелативен съд, 9-ти търговски състав, постановено по ч. гр. д. № 2530/2023 година, с което на основание чл. 23, ал. 3 от ГПК е определен Окръжен съд Монтана като първоинстанционен съд, който да разгледа искова молба с вх. № 28 041/19.11.2021 година, подадена от Д. срещу Софийски градски съд, по която е образувано гр. д. № 268/2023 година на Окръжен съд Видин. В частната жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно като е поискана отмяната му като делото се върне на предишния състав на ВКС за произнасяне по частната касационна жалба против определението на Софийския апелативен съд. М. Д. Д. е бил уведомен за обжалваното определение на 08.02.2024 година, а подадената от нега частна жалба е с вх. № 2805/15.02.2024 година. Поради това частната жалба е подадена в предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: С определение № 2372/28.09.2023 година на Софийския апелативен съд, 9-ти търговски състав, постановено по ч. гр. д. № 2530/2023 година е прието, че в Окръжен съд Видин, въз основа на подадена от М. Д. Д. срещу Софийски градски съд искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, е било образувано гр. д. № 268/2023 година. Всички съдии от Окръжен съд Видин са си били направили отвод от разглеждане на делото, поради което разглеждането му от този съд било невъзможно поради липса на състав. С определение № 457/15.09.2023 година на Окръжен съд Видин, производството по гр. д. № 268/2023 година било прекратено и на основание чл. 23, ал. 3 от ГПК същото било изпратено на Софийския апелативен съд за определяне на друг равен по степен съд за разглеждане на делото. Като вземал предвид данните по делото, Софийският апелативен съд намирал, че били налице предпоставките на чл. 23, ал. 3 от ГПК. По делото били налични определения, с които всички съдии от състава на Окръжен съд Видин се били отстранили по реда на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, което правело невъзможно разглеждането на делото в този съд. Поради това същото следвало да се изпрати за разглеждане на Окръжен съд Монтана, който бил най-близкия равен по степен съд до този, пред който производството е прекратено. Горепосоченото определение е било обжалвано пред ВКС с частна жалба с вх. № 23 131/17.10.2023 година, която е оставена без разглеждане с обжалваното определение на ІІІ г. о. на ГК, на ВКС. С него е прието, че жалбата е недопустима, като насочена срещу съдебен акт по чл. 23, ал. 3 от ГПК, който не подлежи на обжалване. Обжалването с частна жалба било допустимо само в предвидените от закона случаи. Поради това частната жалба следвало да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Така обжалваното определение на ІІІ г. о. на ВКС е правилно и следва да бъде потвърдено. Обжалването на определенията е уредено в чл. 274, ал. 1 от ГПК, като по аргумент на противното от нея всички определения непопадащи в очертаните в разпоредбата две групи не подлежат на обжалване. Това е така тъй като за голяма част от последните определения е налице възможността по чл. 253 от ГПК. В конкретният случай определението по чл. 23, ал. 3 от ГПК не попада в категорията по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК тъй като не прегражда по‑нататъшното развитие на делото, а обратно премахва съществуваща пречка за такова, доколкото обезпечава наличието на съдебен състав, който да разгледа спора. Липсва и изрична норма, която да предвижда възможност за обжалване на определението по чл. 23, ал. 3 от ГПК. Същевременно с това определение не се разрешава спор за подведомственост или подсъдност, поради което възможността за обжалването му не може да бъде обоснована с разпоредбите на чл. 15, ал. 2 от ГПК или чл. 121 от ГПК, във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поради това същото не подлежи на обжалване и по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. С оглед изложеното определението по чл. 23, ал. 3 от ГПК не попада в нито една от двете хипотези по чл. 274, ал. 1 от ГПК, поради което и не подлежи на обжалване. При него въпросът за определяне на друг равен по степен съд е предоставен на преценката на горестоящия съд, като не са определени критерии за тази преценка, които да могат да се проверяват по реда на инстанционния контрол. Наред с това определението по чл. 23, ал. 3 от ГПК не попада и сред определенията по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК-във връзка с последното ТР № 5/12.07.2018 година, постановено по тълк. д. № 5/2015 година на ОСГТК на ВКС. Поради това подадените срещу такова определение жалби са недопустими и не подлежат на разглеждане, както правилно е прието в обжалваното определение № 266/22.01.2024 година на Върховния касационен съд, ГК, ІІІ г. о., постановено по ч. гр. д. № 5164/2023 година, което трябва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение