Определение № 3954 от 08.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2682/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частни жалби на Е. Е. Г. и Т. Г. П., приподписани от адв. К. Ангелов, против определение № 1066 от 10.01.2025 г., постановено по адм. дело № 8783/2024 г. по описа на Административен съд - София град в частта, с която са оставени без разглеждане предявените от тях жалби срещу разрешение изх. № СЕК24-НЦ62-33-/1/ от 30.08.2024 г., издадено от директор на Дирекция „Зелена система“ на Столична община и е прекратено производството по делото. Жалбоподателите навеждат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон. Оспорват извода на съда за недопустимост на жалбите им поради липса на правен интерес, като твърдят, че в случая разпоредбата на чл. 149, ал. 2 ЗУТ е неприложима, а правото им на жалба се основава на Конституцията на Република България, Конвенцията за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на взимане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда /Орхуската конвенция/ и Регламент (ЕС) 2024/1991 за възстановяване на природата, гарантиращи на гражданите право на здравословна и благоприятна околна среда и достъп до правосъдие за околна среда. Правят искане за отмяна на определението в оспорената му част и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените жалби. Ответникът – директорът на Дирекция „Зелена система“ в Столична община, не изразява становище по частните жалби. Върховният административен съд, второ отделение, намира частните жалби за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 230 АПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни по следните съображения: С постановеното определение в оспорената му част, административният съд е оставил без разглеждане жалбите на Е. Е. Г. и Т. Г. П. срещу разрешение изх. № СЕК24-НЦ62-33-/1/ от 30.08.2024 г., издадено от директор на Дирекция „Зелена система“ на Столична община, с което на основание чл.44, ал.2, т.3 и чл.45 от Наредба за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Столична община, се разрешава на Обединение „Опълченска“ премахването на описани по вид 37 броя дървета, находящи се по тротоари и зелени площи на ул. “Опълченска“ от бул. “ Александър Стамболийски“ до бул. „Сливница“, както и преместването на посочени по вид 10 броя млади фиданки, като е прекратил производството по делото. За да постанови горния резултат съдът приема жалбите за недопустими поради липса на правен интерес за оспорващите, който в случая следва да се преценява съобразно чл. 149, ал. 2 ЗУТ, тъй като обжалваното разрешение е издадено по повод одобрен инвестиционен проект и издадено Разрешение за строеж № Б-129/12.08.2022 г. за реализиране на строеж: „Реконструкция на ул. "Опълченска", от бул. „Александър Стамболийски“ до бул. „Сливница“ – ІІ етап; Реконструкция на ул. „Опълченска“ от бул. „Тодор Александров“ до бул. „Сливница“, в това число отливен канал по бул. „Сливница“ до заустването му в р. Владайска и съпътстващата инфраструктура“, и съответно представлява акт по чл. 148, ал. 12 във вр. с чл. 62, ал. 10 ЗУТ. Обосновава извод, че жалбоподателите не са заинтересовани лица, тъй като за тях не е приложима никоя от хипотезите по чл. 149, ал. 2 ЗУТ. Излага съображения, че правният интерес да се иска отмяна на административен акт се обуславя от непосредствено нарушаване или застрашаване правата или законните интереси на правните субекти, каквото в случая не е налице, доколкото жалбоподателите не са адресат на оспореното разрешение, то не рефлектира пряко върху правата и задължения им като живущи на територията на Столична община и в този смисъл не оказва пряко и непосредствено неблагоприятно въздействие върху правната им сфера. Определението е правилно. Законосъобразен е изводът на съда, че оспореното разрешение е акт по чл. 148, ал. 12 във вр. с чл. 62, ал. 10 ЗУТ, което е издадено във връзка с реконструкция на ул. „Опълченска“, с оглед на което правният интерес на жалбоподателите да го оспорят се преценява съобразно разпоредбата на чл. 149, ал. 2 ЗУТ. Доводите в частните жалби, че се касае за общ административен акт по чл.63, ал.2 ЗУТ са неоснователни. Видно е, че процесното разрешение е издадено на основание чл. 44, ал. 2, т. 3 и чл. 45 от Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Столична община, приета от Столичен общински съвет в изпълнение на чл. 62, ал. 10 ЗУТ, които разпоредби предвиждат, че премахването на растителност е допустимо при строителството на сгради, съоръжения, пътища и обекти на инженерната инфраструктура при доказана невъзможност за запазването им, за което се изисква одобряване на инвестиционен проект и издаване на разрешение за преместване, премахване или кастрене на дървесна и храстова растителност, т.е. касае се за акт, изготвян от общинските органи по озеленяване във връзка с разрешено строителство. Този извод се потвърждава и от уточнението в оспорения акт, че се издава относно договор от 16.01.2023 г. с предмет: Ремонт и реконструкция на столични булеварди и общински пътища по обособена позиция № 1: Реконструкция на ул. "Опълченска" от бул. "Тодор Александров" до бул. "Сливница". Характерът на акта се извежда от изложените в него фактически и правни основания, които в конкретния случай сочат на приложимост на хипотезата на чл.148, ал.12 ЗУТ, както правилно е приел административният съд. Според посочената разпоредба на чл. 148, ал. 12, изр. второ ЗУТ, разрешението за строеж се издава след издаване на разрешение за премахване на засегнатата от строителството дървесна растителност при условия и ред, определени с наредбата по чл. 62, ал. 10 ЗУТ. След като разрешението за премахване на дървесна растителност е условие и предпоставка за издаване на разрешението за строеж, то и заинтересованите лица, които могат да го оспорят, следва да се определят съобразно изискванията на ЗУТ. Поради това оспореното разрешение носи белезите на индивидуален административен акт, с който във връзка с разрешение за строеж, се издава разрешение за премахване на засегната от инвестиционното намерение растителност. Обстоятелството, че възложител и инвеститор на проекта е Столична община, тъй като се касае за общински обект, а процесното разрешение е адресирано до изпълнителя на проекта – Обединение „Опълченска“, не променя характера на акта като такъв по чл. 148, ал. 12 ЗУТ. Не води до друг извод и фактът, че оспореното разрешение е издадено след датата на разрешение за строеж № Б-129/12.08.2022 г., доколкото е във връзка с реализирането на същия обект. В отговор на доводите в жалбите, следва да се посочи, че допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на индивидуален административен акт е обвързана с наличието на правен интерес за жалбоподателите, който в конкретния случай произтича от попадането им в кръга на лицата, очертан изрично от специалната норма на чл. 149, ал. 2 ЗУТ. Правилно първоинстанционният съд приема, че по отношение на оспорващите не е приложима нито една от хипотезите, предвидени в цитираната норма, тъй като същите не са собственици или носители на ограничени вещни права по отношение на засегнатите имоти - общинска собственост, в които се намират подлежащите на премахване и преместване дървета; нито притежават качеството на възложител. След като жалбоподателите не са в кръга на заинтересованите лица по чл. 149, ал. 2 ЗУТ, то за тях липсва и правен интерес да обжалват процесното разрешение. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебно обжалване, за която съдът следи служебно и като е констатирал отсъствието му, същият правилно е прекратил производството по делото на основание чл.159, т.4 АПК. Неоснователно е позоваването на жалбоподателите на чл. 9, ал. 3 от Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (т.нар. Орхуска конвенция) и на Регламент (ЕС) 2024/1991 за възстановяване на природата. Конвенцията е ратифицирана от Република България със закон, обн. ДВ, бр. 91/14.10.2003 г., поради което е част от вътрешното ни право, а регламентът е част от ПЕС със задължителен характер и пряко приложение в държавите членки. Това обаче не обуславя безкритичното и автоматично признаване правото на съдебно оспорване на всеки субект, който се позовава на тях, тъй като преценката е предоставена на националния съд. Същият следва да разтълкува във възможно най-голяма степен относимите процесуални правила, за да се приведе административното или съдебното производство в съответствие с целта на чл. 9, ал. 3 от Конвенцията, както и за да се осигури на съответния субект възможността да оспори пред съд административния акт, който може да противоречи на правото на Европейския съюз в областта на околната среда /Решение на СЕС от 11.03.2011 г. по дело С-240/09/. Основният, решаващ елемент при тази преценка, е вида на оспорения административен акт и има ли той решаващо значение в областта на екологията. В процедурите по инвестиционното проектиране и издаване на разрешение за строеж, актът, който е с решаващо значение за околната среда, е този постановен по реда на чл. 82 и сл. от ЗООС - решение по ОВОС, което подлежи на самостоятелен съдебен контрол при приложимост на чл. 9, ал. 2 и 3 от Орхуската конвенция и на правата, гарантирани с Регламент (ЕС) 2024/1991 за възстановяване на природата. Разрешението за строеж, във връзка с което е процесния административен акт, попада в приложното поле на Закона за устройство на територията, който е специален закон, очертаващ кръга на заинтересованите лица с право на оспорване, а жалбоподателите не са сред изброените в приложимата разпоредба на чл.149, ал.2 ЗУТ. Предвид изложеното, липсата на правен интерес от оспорване обосновава недопустимост на търсената съдебна защита, което е основание за оставяне без разглеждане на предявените жалби и за прекратяване на съдебното производство. Като достига до същия извод, първоинстанционният съд постановява правилно определение, което следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,