Определение № 25 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4349/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 22654/27.10.2022 г. (подадена по пощата, с дата на приемане 25.10.2022 г.), на М. Д. Д. срещу определение № 2441 от 3.10.2022 г. по ч. гр. д. № 2703/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частна жалба на същия жалбоподател, подадена срещу определение № 6829 от 16.07.2022 г. по гр. д. № 1816/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е указано на М. Д., че следва да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 4 % от цената на предявените искове. Софийски апелативен съд е заключил, че сезиралата го жалба е недопустима, тъй като не попада в приложното поле на чл. 274, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят твърди, че определението е постановено от незаконен съдебен състав, тъй като членовете на съдебния състав Зорница Хайдукова и Валентин Бойкинов са си давали отводи по десетки дела на жалбоподателя. Счита съдебния акт за отказ от правосъдие и грубо нарушение на законите на РБ и правото на ЕС, като целта на постановилия го съдебен състав е прекратяване на заведеното дело. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната жалба е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията на съда за това са следните: Атакуваното определение е валидно и допустимо. В това отношение предходни отводи на членовете на съдебния състав от разглеждане на други заведени от М. Д. съдебни дела се явяват ирелевантни. Преценката относно наличие на основания за отвод е конкретна за всяко съдебно производство, като отвеждането на съдия от разглеждане на едно дело не е основание за отвеждане от разглеждане на друго дело с участие на същата страна, когато не са налице предпоставките за това по чл. 22, ал. 1 ГПК. Конкретно, такова отвеждане не представлява обстоятелство, което само по себе си да поражда съмнение в безпристрастността на съдията при разглеждането на други дела с участието на същата страна. Определението на първоинстанционния съд, с което исковата молба е оставена без движение с указание за внасяне на държавна такса, не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не подлежи на обжалване. В частност, то не прегражда по-нататъшното развитие на делото, а е акт по движение на последното. Правилността му не подлежи на самостоятелна проверка, а е предмет на преценка в евентуално производство по обжалване на акта, с който ще се сложи край на делото при неизпълнение указанията на съда. Изложеното обуславя потвърждаване на атакуваното пред ВКС определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,