Определение № 60238 от 11.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 950/2021 г.
ВКСI търговско отделение11.06.2021 г.докладчик Елеонора Чаначева
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба на „Акспо България“ ЕАД, [населено място], с вх. № 15008/27.11.2020 г. срещу определение № 2464 от 04.11.2020 г. по в.ч.гр.д. № 3037/2020 на Апелативен съд София. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба на „Пан Интерголф“ ЕООД, [населено място], с вх. № 16344/31.12.2020 г. срещу определение № 2464 от 04.11.2020 г. по в.ч.гр.д. № 3037/2020 на Апелативен съд София. Определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчване на съобщението на страната. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Акспо България“ ЕАД, [населено място], срещу определение № 2464 от 04.11.2020 г. по в.ч.гр.д. № 3037/2020 на Апелативен съд София. Срещу същото определение, в частта относно определената парична гаранция, е подадена и частна касационна жалба на „Пан Интерголф“ ЕООД, [населено място]. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е отменил определение № 520/14.07.2020 г. по ч.гр.д. № 335/2020 г. на Окръжен Кюстендил, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 134 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД на „Пан Интерголф“ ЕООД, [населено място], срещу „Аксапо България“ ЕООД, [населено място], чрез налагане на обезпечителна мярка запор на банкова гаранция с реф. № 116DSK2688 от 28.04.2014 г. за сумата 1 000 000 евро, издадена от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], до размера на исковата претенция. След отмяната въззивният съд е допуснал същата обезпечителна мярка за същия бъдещ иск, но в условията на чл. 391, ал. 2 ГПК срещу парична гаранция от 202 487,08 лв. За да постанови този резултат, съдът е изследвал кумулативното наличие на предпоставките на чл. 391, ал. 1 ГПК – допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск, наличие на обезпечителна нужда и подходяща обезпечителна мярка. Въззивният съд е счел и четирите предпоставки за налични в настоящия случай. Посочил, че допустимостта на иска по чл. 134 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД се извеждала от облигационните отношения между молителя „Пан Интерголф“ ЕООД, неговия длъжник „Техеко Енерджи“ АД, който е кредитор на ответника „Аксапо България“ ЕООД, установими от представения изпълнителен лист № 91/01.10.2018 г. по ч.гр.д. № 168/2018 г. на Окръжен съд Стара Загора и от представения договор за цесия. Задължението на „Аксапо България“ ЕООД било изведено от Споразумение за доставка на ел. енергия от 30.08.2010 г. по отношение на задължението за заплащане на такса разполагаемост за периода от 01.10.2015 г. до 28.02.2017 г. Решаващият въззивен състав посочил, че обезпечителната нужда винаги се предполагала, когато ищецът би бил затруднен да осъществи правата си при положително решение в негова полза, ако не бъде допуснато обезпечението. За подходяща счел обезпечителната мярка запор на горепосочената банкова гаранция, но при условие, че молителят представи парична гаранция, която да обезпечи интересите на ответното дружество в случай на отхвърляне на исковете. Във връзка с възражения на ответника в частната жалба Апелативен съд София счел за ирелевантно обстоятелството, че бъдещият иск бил предявен и делото по него било прекратено към момента на постановяване на обжалваното въззивно определение, тъй като обезпечението можело да се отмени по реда на чл. 402 ГПК. Двете частни касационни жалби са недопустими, като подадени срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 396, ал. 2 изр. 3 ГПК, в случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК. Създадената правна уредба обезпечава възможност всяка от страните да обжалва определение по чл. 389, респективно чл. 390 ГПК, обективиращо неблагоприятен за нея правен резултат. Когато този резултат е неблагоприятен за ответника по молбата – въззивният съд е отменил първоинстанционното определение, с което молбата за обезпечение е оставена без уважение и е допуснал обезпечението, възможност да обжалва акта на въззивната инстанция възниква за ответника по молбата. В случая въззивният съд е изменил условията на допуснатото обезпечение, без да го изменя по същество – запорът се налага върху същата банкова гаранция за същата по размер сума и на същото основание спрямо същата страна – „Аксапо България“ ЕООД. На касационно обжалване подлежи определението само в хипотеза на постановяването му за първи път в производството от второинстанционния съд, т.е. когато е сезиран с такова искане и е постановил определение, с което се е произнесъл по него, но не и в случаите когато същият в качеството му на въззивен съд е упражнил инстанционен контрол по произнасянето по такова искане от сезирания с него първостепенен съд. Поради това частната касационна жалба на „Акспо България“ ЕАД, [населено място], е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Частната жалба на „Пан Интерголф“ ЕООД, [населено място] против определението на въззивния съд, с което е допуснато обезпечение, също не подлежи на касационен контрол, включително в частта, с която е определена гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК, не само поради изложеното но и поради това, че молбата на ищеца е уважена и целеният правен резултат е постигнат. Двете правни разрешения – допускането на исканото обезпечение и условията, при които съдът допуска обезпечението на иска са функционално свързани и обусловени, т.е. правният резултат е постановен въз основа на конкретни, предвидени от законодателя предпоставки, без които реализирането му не може да се проведе. Поради това не е налице процесуален ред за касационно обжалване на определението на Апелативен съд София и по двете частни жалби. В посочения смисъл е и трайната практика на ВКС /определение № 299 от 3.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. дело № 5239/2015 г., II г. о., ГК, определение № 100 от 24.02.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 20/2017 г., II т. о., ТК, определение № 32 от 3.01.2013 г. на ВКС по ч. т. дело № 785/2012 г., I т. о., определение № 723 от 14.11.2014 г. на ВКС по ч. т. дело № 3282/2014 г., II т. о., определение № 85 от 17.02.2020 г. по ч. гр. д. № 4872/2019 г., ІІІ г. о. на ВКС и цитираните в него още определение № 315 от 14.07.2016 г. на ВКС по ч. т. дело № 1493/2016 г., I т. о., определение № 485 от 25.09.2015 г. на ВКС по ч. т. дело № 1994/2015 г., I т. о., определение № 557 от 5.10.2015 г. на ВКС по ч. т. дело № 2071/2015 г., II т. о., определение № 544 от 27.10.2016 г. на ВКС по ч. т. дело № 198/2016 г., II т. о. и др./. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Цитирани разпоредби
11- чл. 274, ал. 3 ГПК
- чл. 390 ГПК
- чл. 391, ал. 2 ГПК
- чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК
- чл. 391, ал. 1 ГПК
- чл. 402 ГПК
- чл. 134 ЗЗД
- чл. 79, ал. 1 ЗЗД
- чл. 280, ал. 1
- чл. 389
- чл. 396, ал. 2