Определение № 124 от 15.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 598/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат В. Д., срещу определение № 669 от 10.12.2015 г. по ч.гр.д. № 5743/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на [фирма] срещу определение № 314 от 15.06.2015 г. по в.ч.т.д. № 154/2015 г. на Русенския окръжен съд, с което не е прието възражението по реда на чл. 423 ГПК на [фирма] от 28.04.2015 г. против заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена от Русенския районен съд по ч. гр. д. № 2270/2012 г. Жалбоподателят е изложил твърдения за неправилност на определението. Ответникът по жалбата ЗАД [фирма], [населено място], не е взел становище. Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното определение № 669 от 10.12.2015 г., по ч.гр.д. № 5743/2015 г., ВКС, състав на ІІІ г.о. е прието, че съобразно т. 8 от ТР № 4 на 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК отказът на въззивния съд да приеме възражението по чл. 423 ГПК не подлежи на обжалване. В тълкувателното решение е даден отговор на въпроса „кои актове на въззивния съд, постановени в заповедното производство, подлежат на касационно обжалване”, като на първо място е уточнено, че в обхвата на питането попадат и определенията, с които въззивният съд се е произнесъл по съществото на депозирано възражение по чл. 423 ГПК. П роизводството по чл. 423 ГПК е извънредно такова, аналогично на производството по отмяна на влезли в сила решения, а не е въззивно. Преценката на съда е различна от тази на заповедния съд - не се преценява правилността на първоинстанционния съдебен акт, а се упражняват правомощия за извънинстанционна проверка по повод надлежно връчване на заповедта за изпълнение на длъжника и предпоставките за реализиране правото му на защита срещу последиците на издадената заповед, т. е. както е посочено в цитираното тълкувателно решение дали съществуват основания за закъсняло оспорване на вземането чрез възражение, при наличието на предвидените в закона предпоставки. Поради този характер на производството по чл. 423, ал. 3 ГПК, то определението на съда няма характер на същинско въззивно определение, за да е възможно обжалването му при наличие на предпоставките на чл. 274, ал. 3 ГПК. То не е преграждащо по-нататъшното развитие на делото с оглед разпоредбата на чл. 423, ал. 4 ГПК, нито в процесуалния закон е предвидена възможност за това, поради което и не подлежи на обжалване в хипотезите на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Предвид изложеното обжалваното определение като правилно ще следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.