Решение № 837 от 13.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6/2009 г.

Решение № 837 от 13.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6/2009 г., IV г. о., докладчик председателят Жанета Найденова Производството е по чл. 290 ГПК. Върховният касационен съд с определение № 434 от 28.04.2009 г. по настоящето гражданско дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационна обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд от 1.10.2008 г. по гр. д. № 459/2008 г. Това решение е обжалвано от М. Ст. Ж. чрез процесуалният й представител адвокат А с оплаквания че са налице отменителните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение на Софийския апелативен съд, прие следното: В исковата си молба М. С. Ж. е твърдяла, че ответникът по исковете й Й. А. К. от гр. Б. ползвал без основание апартаментът, бивша собственик на Г. М. Ж., починала на х.хх.хххх г., чиято единствен наследник била тя - ищцата, за времето от 1.05.1998 г. до 9.07.2004 г. За този период тя претендирала обезщетение на правно основание чл. 59 ЗЗД изчислено като за свободен наем, в размер на 12 000 лева заедно със законната лихва, считано от датата на исковата молба, претендирала е и 1 000 лева мораторна лихва за времето от 1.05.1998 г. до подаване на исковата молба - 21.07.2004 г. и направените по делото разноски. След това с отделна молба приложена на л. 83, ищцата е поискала увеличение на предявените искове като първият - главницата по чл. 59 ЗЗД е бил увеличен на 25 583.30 лева, а втория по чл. 86 ЗЗД - на 10 921.36 лева. Софийският градски съд с решението си от 23.03.2007г по гр. д. № 2020/2004 г. приел, че искът по чл. 59 ЗЗД е основателен и доказан за времето от 21.07.1999 г. до 9.07.2004 г., когато ответникът освободил имота и го осъдил да заплати на М. С. Ж. като обезщетение за ползваното без правно основание жилище сумата 20 113.14 лева, ведно със законната лихва считано от 21.07.2004 г. до окончателното изплащане на сумата. Върху тази сума присъдил мораторна лихва за периода - от 21.08.1999 г. до 9.07.2004 г. в размер на 8 900 лева и направените по делото разноски в размер на 1 438.50 лева. Исковете в останалата им част - първият за претендирано обезщетение за времето от 1.05.1998 г. до 9.07.2004 г. и за периода от 1.05.1998 г. до 9.07.2004 г. "като погасени по давност" - отхвърлил. Софийският апелативен съд с решението си от 1.10.2008 г. по гр. д. № 459/2008 г., като приел, че със смъртта на наследодателката на ищцата наемното правоотношение с ответника не било прекратено, а неплащането на наем по наемния договор водело до прекратяването, не не било поискано, отменил решението на Софийския градски съд и отхвърлил исковете му. В определението за допускане ВКС е имал предвид съществения процесуално правен въпрос - дали въззивният съд може да се произнесе в своето решение "извън пределите на спора така, както са били очертани от становищата на страните" - Р. № 205/2001 ВКС 4-то гр. отд. По делото е било установено, че починалата на х.хх.хххх г. Г. М. Ж. направила в полза на Дом № 1 за възрастни хора, завещание, с което след смъртта й да преминела собствеността върху апартамент № 30 на ул. "В." № 22 и 1/2 ид. част от магазин на ул. "Х. К." № 6 гр. С., както и върху движимите й вещи. С решение от 12.08.2003 г. по гр. д. № 4052/2001 г. на Софийския градски съд, саморъчното завещание направено от Г. М. Ж. на 15.12.1997 г. в полза на Дом № 1 за възрастни хора гр. С. е било обявено за нищожно. Като нейна единствена наследница ищцата М. С. Ж. встъпила в правата си на собственик. По делото е представен договор за наем от 22.12.1997г, сключен между наследодателката Г ответникът Й. А. К. от гр. Б. за отдаване под наем на 3-стаен апартамент, находящ се в гр. С. ул. "В." № 22, ет. 5 срещу 150 долари месечен наем за срок от една календарна година - т. е. до 22.12.1998 г. На л. 37 по гр. д. № 2020/04 на СРС е приложена жалба от Й. А. К. до Районната прокуратура в която сочи, че М. Ж. му дала срок до 15.05.1998 г. да напусне апартамента. Този срок обаче, се е включвал в срока за ползване на жилището с основание - наемния договор сключен за една календарна година. Освен това ответникът направил и възражение за погасяване на вземанията по давност. Първоинстанционният Софийски градски съд като взел предвид горните обстоятелства приел, че искът по чл. 59 ЗЗД е основателен и доказан за времето от 21.07.1999 г. - 5 години назад от датата на постъпването на исковата молба в съда - до 9.07.2004 г. - датата на освобождаването на апартамента и е присъдил за този период обезщетение в размер на 20 113.14 лева, заедно със законната лихва считано от 21.07.2004 г. /датата на исковата молба/. Искът за присъждане мораторна лихва върху главницата - или лихва за забава - присъдил за времето от 21.08.1999 г. до 9.07.2004 г. в размер на 8 900 лева. Исковете в останалата част до пълните им размери - отхвърлил. Решението на Софийския градски съд е било обжалвано и от двете страни. Ищцата Ж. отхвърлената част на исковете й за разликата от 20 113.14 лева до 25 583.33 лева и от 8 900 лева до 10 921.36 лева. Ответникът е обжалвал решението в уважената част на исковете. Оплакванията се свеждали до начина на определяне размера на дължимото обезщетение - дали сумите са били по единична или по тричленна експертизи. Освен това изрично ответникът е поискал: " ... моля да бъде отменено и частично обезсилено, а вместо него или делото да бъде върнато на друг състав на СГС или да бъде постановено друго решение, с което да се отхвърлят съединените искове по чл. 59 и чл. 86 ЗЗД в частта в която доверителят ми е осъден да заплати на ищцата сумата 20 113.14 лева обезщетение и 8 900 лева мораторна лихва". Освен жалбата Й. А. К. подал и молба, в която заявил че прави възражение и за погасяване на задължението му по давност,- чл. 111, б. "в" ЗЗД за времето от 1.05.1998г до 21.07.2001 г. При това обжалване и при изразеното становище Софийският апелативен съд с решението си от 1.10.2008 г. по гр. д. № 459/2008 г. като приел, че договорът за наем не е бил прекратен и че ползването на наетото жилище не е било без основание, отменил решението на Софийския градски съд в уважената част на исковете и постановил ново решение. С тях предявените искове от М. С. Ж. срещу Й. А. К., са били отхвърлени. Върховният касационен съд допуснал до касационно обжалване въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - т. е., че е налице противоречиво на практиката на ВС и ВКС разрешение на съществения процесуално правен въпрос: може ли въззивният съд да се произнесе със своето решение "извън пределите на спора по делото, така както са били очертани от становищата на страните". След цялостна проверка на посоченото основание и основанията за неправилност на въззивното решение Върховният касационен съд счита, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно и че е постановено в противоречие с практиката на другите съдилища и в частност тази на ВКС. Така постановеното решение не незаконосъобразно и необосновано. При безспорно установеното, че ищцата - собственик на апартамента, отдаден под наем за срок от една година, е настоявала ответникът - наемател да го освободи и че дори му определила и срок за освобождаването, както той сам е посочил - 15.05.1998 г., необосновано Софийският апелативен съд е приел, че наемодателката не се е противопоставила за ползването на наетото жилище и за времето след изтичането на срока и че за това, договорът за наем следвало да се счита продължен за неопределен срок от време - чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Без значение е кога е станало противопоставянето - преди или след изтичане на уговорения срок. Собственикът е искал освобождаване на наетото жилище и тъй като срокът уговорен от наследодателката на ищцата не бил изтекъл, правилно е прието, че до края на 1998 г. наемателят е бил с основание в имота. За този период е можело да се отнесе съждението за търсенето на неплатен наем. След изтичането на срока на сключения договор, обаче, Й. А. К. е бил без основание в апартамента, находящ се на ул. "В." № хх, вх. х, ет. х, ап. хх и за това на основание чл. 59 ЗЗД е дължал обезщетение определено под формата на свободен наем. От заключенията на вещите лица инж. П., тричленната експертиза на инж. П, М. М. и арх. Д. Г. и от особеното мнение на арх. Г. е можел да се изчисли този наем-обезщетение за исковия период - от 1.05.1998 г. до 9.07.2004 г., когато бившият наемател напуснал жилището. Той, обаче, направил възражение за погасяване вземанията по давност и при разрешаване по същество на спора, Върховният касационен съд е длъжен да се съобрази с него. Върховният касационен съд счита, че обезщетението следва да се вземе предвид по изчисленията, направени от вещото лице арх. Г. В него са отчетени факторите, влияещи на търсенето и предлагане на жилища под наем: височина - в случая - последен етаж с конструктивна височина 3.30 м и тази височина била с 0.50 м по-голяма от стандартната за жилищата от 2.80 метра: липсата на асансьор до пети етаж, обема за отопление - по-голям, което намалявал с около 20 % наемната цена, по-малкото търсене на жилища под наем за исковия период. Като се има предвид направеното възражение за давност, която в случая е 5-годишна съгласно чл. 110 ЗЗД, началният момент на вземането е 21.07.1999 г., изчисленото обезщетение за тази година - 1999 г. би следвало да бъде 101 кв. м умножени по 2.88 лева, 290.88 месечно и за 5 месеци, равно на 1454.40 лева. Към тази сума се прибавят 3 102.72 + 3 102.72 + 3 296.64 лева + 4 363.20 лева + 2 417.94 лева = 17 737.62 лева. Върху тази сума се дължи законна лихва съгласно чл. 86 ЗЗД, считано от датата на подаване исковата молба в съда - 21.07.2004 г. до окончателното изплащане на главницата. Искът в останалата му част до пълния размер - 25 583.30 лева следва да се отхвърли. Основателен и доказан е искът за присъждане на лихви за забавата на главницата - т. н. мораторни лихви. Съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД вземането за лихви се погасява в тригодишен давностен срок. В случая искът за мораторни лихви следва да се уважи за времето от 1.08.2001 г. до 9.07.2004 г., който е в размер на 7 001.80 лева, съобразно допълнителното заключение на вещото лице Г. Т. М. от 5.05.2006 г. депозирано пред Софийския градски съд по гр. д. № 2020/2004 г., л. 86 от делото. Искът в останалата част до пълния размер 10 921.36 лева следва да се отхвърли. В зависимост от крайния изход на спора се дължат и направените по делото разноски, които ответникът следва да заплати на ищцата в размер на 2 602.40 лева, а ищцата дължи на ответника за частта в която исковете й са били отхвърлени сумата 357.45 лева /общо направени разноски от ответника 1 109.03 лева и по делото няма никакви данни да е направил разноски в размер на 1 709.03 лева. Вероятно става въпрос за техническа грешка при изписването на цифрата 1 - 7/. Решението на Софийския апелативен съд е неправилно и за това следва да се отмени с уважаване на исковете в посочените по-горе, размери - 17 737.62 лева и 7001.80 лева, заедно със законните последици - лихва и разноски. Върховният касационен съд на основание гореизложеното,