Определение № 271 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6317/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. ,представляваща [фирма] чрез адв. Б. Д. срещу решение № 105 от 18.06.2014г по в.т.дело № 81/2014г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение №13 от 12.02.2014г по гр.д. № 3349/2013г на Добрички районен съд Срещу касатора, по реда на чл. 422 ГПК е уважен иск за установяване на вземане на [община] в размер на 23 954 ,76 лв, произтичащо от неоснователно обогатяване поради изплатена от [община] за сметка на длъжника сума за извършени по реда на Закона за обществените поръчки СМР по укрепване на стени и изкоп при строеж на сграда, които ответникът е бил длъжен да извърши по предписание съгл. чл. 196 ЗУТ В приложеното съм жалбата изложение ,като основание за допускане на касационно обжалване се сочи „противоречие с практика на съдилищата” Изтъква се недопустимост на решението, тъй като е възприета квалификация по чл. 59 ал.1 ЗЗД при положение ,че Общината има друг ред за защита, изключващ субсидиарния .За основание по чл. 59 ЗЗД е необходимо ищецът да не е бил натоварен и извършване на дейността (реш. № 502/2012г гр.д №69/2011г ВКС ), докато в случая Общината е била натоварена с извършване на дейността от закона. Без да е формулиран изрично въпрос, изтъква се на следващо място „неправилно определяне на кръга заинтересовани лица” Сочи се съдебна практика на административни съдилища. Тезата на защитата е ,че ответникът не е собственик на УПИ, в който са извършени укрепващите дейности .Той е суперфицияр на бъдещата сграда ,което не е идентично със собственик ,сградата не е изградена ,а и не е установено какъв дял от правото на строеж се притежава. Изтъква се оплакване ,че съдът не се е произнесъл инцидентно по заоконосъобразността на административен акт – заповед на кмета ,че изграждането на подпорна стена е строеж и че са били нарушени процедури по възлагането ,проекта за подпорна стена не е одобрен надлежно ,извършената работа по него не е приета с акт обр. 19 ,следователно плащането на общината за извършените СМР е без основание и не следва да се търси от настоящия касатор. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Квалификацията по чл. 59 ал.1 ЗЗД, при която искът е приет за основателен, е посочена от съда по отношение на въведени като предмет на делото обстоятелства, обсъдени и установени в процеса .Те са обусловили извод ,че има обогатяване и обедняване на ответника за сметка на ищеца в присъдения размер, което разместване е без правно основание и произтича от един юридически факт - укрепването на стените на изкопа по западната регулационна линия на строежа на ответника, създавал непосредствена опасност за съседните имоти и собствениците им; че обеднялото лице, длъжно да предприеме съответните действия, ако задълженият по чл. 196 ЗУТ не изпълни предписание за обезопасяване, не разполага с друг иск за да се защити. Въпросът за правната квалификация на иска е такъв по правилността на решението, а не по неговата допустимост и не е налице основание за допускане на жалбата до разглеждане ,за да се провери допустимостта на въззивното решение. За пълнота следва да се добави ,че при конкретните обстоятелства съдът е постановил допустимо решение, като е разгледал иска на предявеното основание. Нито едно заявено и установено по делото обстоятелство не подкрепя тезата на ответника за друго основание на иска извън рамките на института неоснователно обогатяване, доколкото законът съдържа само посочване, че разноските по процесната дейност са за сметка на задължения (чл. 196 ал.3 ЗУТ), но не и специално основание за реституирането им, включително ако по силата на публичното си задължение (чл. 196 ал.5 ЗУТ) общината ги е поела за сметка на последния. Съображенията за привързване на иска към фигурата водене на чужда работа без пълномощие, са израз на тезата на защитата за евентуалното му отхвърляне, тъй като ще липсва отрицателното условие работата да е поета без мандат. Мандатът общината да поеме работата, т.е да извърши, или възложи извършването на необходимите дейности по укрепване ако задълженият бездейства по изпълнение на предписанието, тук произтича от закона (чл. 196 ал.5 ЗУТ). Правен въпрос в изложението не е формулиран поради което и касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане съгласно поясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК. За пълнота следва да се изтъкне неотносимото позоваване на решение № 502/2012г гр.д №69/2011г ВКС. В него е обсъден случай на възмездно основание за имуществено разместване при полагането на грижи за издръжка и гледане. Аналогията на защитата между това разрешение и обстоятелствата по настоящето дело е произволна и не държи сметка за изричната норма на чл. 196 ал.3 ЗУТ, за чия сметка за разходите по безспорно осъществената в случая укрепителна дейност. Лишено от правна логика е тълкуването ,че нормите на ЗУТ не се отнасят до ответника по иска ,тъй като имат предвид само собственика на поземления имот, а не на сградата. Тези доводи,както и останалите доводи на жалбоподателя в оспорване правилността на решението не са довели до формулирането на правен въпрос, при обосновка на основание за допускане до касационно обжалване поради „противоречива практика” ,в случая заявен чрез приложени решения на административни съдилища по въпроси, които не са предмет на настоящето дело. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.