Определение № 107 от 12.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 607/2021 г.

Производството е по чл.248, ал.1 ГПК. Образувано е по молба на Б. И. Ц. и Т. Ц. Ц. с искане за изменение на определение № 44 / 01.02.2022г. по т. д. № 607/2021г. на ВКС, II т.о., в частта за разноските чрез намаление на размера на присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение от 1533,88 евро на 153,39 евро, съответно до размера на минималното възнаграждение по Наредба №1/2004г. на ВАС. В молбата по чл.248, ал.1 ГПК се поддържа, че размерът на възнаграждението следва да се определи под минималния размер на Наредба №1/2004г. на ВАС, като е налице позоваване на практика на СЕС. Поддържа се, че следва да се вземе предвид, че по делото не е допуснато касационно обжалване с определението на съда по чл.288 ГПК, поради което не е провеждано открито съдебно заседание. Ответникът по молбата, „УНИКА Асигурари“ АД, Румъния, изразява становище за неоснователност на молбата по чл.248, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Молбата е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице в срока по чл.248, ал.1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна. С определение № 44 / 01.02.2022г. по т. д. № 607/2021г. на ВКС, II т.о., е отказано да бъде допуснато касационното обжалване на решение № 12365 от 20.11.2020г. по в.гр.д. № 5600/2019г. на Апелативен съд – София за отхвърляне на исковете на ищците - настоящи молители /правоприемници по чл.227 ГПК на първоначалния ищец/ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.226 КЗ /отм./ в размер на 80 000 лева, като молителите са осъдени да заплатят на ответника по касацията разноски за адвокатско възнаграждение от 1533,88 евро. По въпроса за възможността за намаляване на адвокатското възнаграждение под минималния размер, определен в Наредба № 1/ 2004г., е формирана практика на ВКС по реда на чл.274, ал.3 ГПК - определение № 28/21.01.2022г. по ч.т.д. № 2347/2021г. на II т.о на ВКС. В нея е прието, че в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, СЕС посочва, че когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, без правната уредба да съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените минимални размери са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес, професионална организация като Висшия адвокатски съвет, състояща се само от адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, следва да се счита за сдружение на предприятия по смисъла на чл.101 ДФЕС - липсват разпоредби, гарантиращи че Висшият адвокатски съвет действа като носител на публична власт в общ интерес при наличие на ефективен контрол и на правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция. С оглед изложените съображения СЕС констатира, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС. В решението си обаче СЕС приема, че тази правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл.101, §1 ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като отчете общия контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си и по-конкретно какви са легитимните цели на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели. С оглед на това е прието, че решението на СЕС позволява неприлагане на Наредбата само поради посочената в него евентуалната възможност за противоречие между чл.101, §1 ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма за определянето им, минимални размери на адвокатското възнаграждение. Всъщност решението на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004 г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел. Посочено е, че при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. Аргументирано е, че легитимната цел на разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004г., забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, е създаване на гаранции /наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите/ за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. Посочено е, че действително сами по себе си определените минимални възнаграждения не могат да попречат на който и да е адвокат да предлага услуги с посредствено качество – високият качествен стандарт на професионалните услуги зависи и от правилата за достъп до професията и за повишаването на квалификацията, както и от дисциплинарните правила, служещи, вкл. за гарантиране на спазването на професионалната етика. Предвид ноторния факт за големия брой вписани и практикуващи в Република България адвокати обаче, липсата на минимални размери на адвокатските възнаграждения ще доведе до прекомерна конкуренция в предлаганите от адвокатите цени, а насърчаването на предлагането на услуги с отстъпка – до влошаване на качеството на предоставяните само от адвокати услуги и то в ущърб, както на лицата, нуждаещи се от висококвалифицирани правна защита и съдействие, така и на правосъдието. И това е така, тъй като по правило адвокатите показват ниво на съответно познание, което потребителят може и да няма, поради което за последния ще е трудно да прецени качеството на предоставяната му услуга, а от друга страна, с оглед особеностите на българския пазар, впускането в конкуренция за предлагане на услуги с отстъпка ще доведе и до отстраняване на адвокати, предоставящи висококачествени услуги и то само поради неблагоприятния за тези адвокати избор от страна на потребителя, мотивиран основно от предлаганата цена. В този смисъл професионалните правила по отношение на адвокатите /свързани с организацията, квалификацията, професионалната етика, надзора и отговорността/, също не са достатъчни сами по себе си за постигане на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, за предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и на правосъдието, а въведените допълнителни гаранции са годни, подходящи и необходими за постигането на тази цел. Взето е предвид и обстоятелството, че нивото на минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е по-високо от съдебните разноски, вкл. предвидените държавни такси за достъп до съд, а равният достъп на физическите лица до правосъдие и предоставяне на ефективна правна помощ е осигурен от разпоредбите на ЗПП и чл.38 от ЗАдв. С оглед горното и предвид очертаната връзка между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, е прието, че ограниченията въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел. Изложените съображения напълно се споделят от настоящия състав, поради което няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение под минималния размер по Наредба №1/2004г. на ВАС. С оглед фактическата и правна сложност на делото, не може да бъде уважено и искането за намаление на заплатеното възнаграждение от 1533,88 евро, равностойно на 3000 лева, до минималния размер от 2930 лева по Наредба № 1/2004г., като непровеждането на открито съдебно основание не е основание за намалението. Предвид изложеното, молбата по чл.248, ал.1 ГПК като неоснователна, следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд