Определение № 60735 от 12.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2286/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Е. Д. П. срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № 1-11 от 25.02.2021 г. по гр.д.№ 2738/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 509/ 2020 г. и по този начин е изменен режимът на упражняване на родителските права между Е. П. и децата й Н. И. Н., [дата на раждане] и И. И. Н., [дата на раждане], определен с решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 5017/ 2017 г. както следва: упражняването на родителските права върху децата е предоставено на баща им И. Н. Н., който да полага непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието им и при когото да живеят; регламентиран е режим на лични отношения на майката с децата /всяка втора и четвърта седмица от месеца от 18 часа в петък до 18 часа в неделя; от първи до петнадесети юли и от първи до петнадесети август всяка календарна година; през коледната учебна ваканция всяка четна календарна година; през пролетната учебна ваканция и по време на Великденските празници всяка нечетна календарна година; на рождени и имени дни на децата за времето от 10.00 до 14.00 часа, когато празникът е в почивен ден, и за времето от 17.00 часа до 19.00 часа, когато празникът е в делничен ден; по всяко друго време извън посоченото, по желание на децата и след съгласие от страна на бащата/; жалбоподателката е осъдена да заплаща месечна издръжка на детето И. в размер на 170 лв, и на детето И. 190 лв, чрез техния баща и законен представител, считано от 27.01.2020 г. до настъпването на причина за изменяването на размера на издръжката или до прекратяването й, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане, като претенциите са отхвърлени за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 200 лв; и е разпределена отговорността за таксите и разноските в производството. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поставя като основание за допускане на касационния контрол правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС съдът уточнява в следния смисъл: за значението на обстоятелството, че отглеждащия децата родител не осъзнава вредните последици от синдрома на родителско отчуждение за децата и не проявява готовност за преодоляването му при предявено искане по чл.59 ал.9 СК; при такова искане какво е значението на обстоятелството, че единият от родителите обезличава другия и отчуждава децата от него, като омаловажава факта на биологичния произход и изтъква само слабите му страни; за задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, свързани с установен синдром на родителско отчуждение и да набележи мерки за преодоляването му; за задължението на съда, сезиран с такова искане, да отчете обстоятелството, че единият от родителите е встъпил в следващ брак, от който има родено дете. Жалбоподателката счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна И. Н. Н. оспорва жалбата и моли касационно обжалване на въззивното решение да не бъде допуснато. Според него жалбоподателката не е формулирала адекватни правни въпроси, а оплаквания срещу обосноваността на обжалвания акт, които не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Поддържа също, че жалбоподателката не е посочила практика на ВКС, постановена по втория от поставените въпроси, нито е обосновала същият да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и доводи за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че бракът между страните по делото бил прекратен с решение № 1618/ 16.10.2017 г. по гр.д.№ 5017/ 2017 г. по описа на Бургаски районен съд, в сила от същата дата. Съпрузите постигнали споразумение, според което упражняването на родителските права и местоживеенето на децата, родени от брака, било предоставено на майката, като бил определен режим на лични отношения с бащата и издръжката, която той следвало да заплаща. След развода отношенията между родителите се влошили, през 2018 г. бащата сезирал двукратно прокуратурата за опити от страна на майката за манипулация на децата и за психически и физически тормоз спрямо тях. През месец април същата година майката депозирала жалба против бащата с твърдение, че манипулира децата и не спазва режима на лични контакти, определен от съда. Същата 2018 г. бащата поискал от Бургаски районен съд налагане на мерки за защита на децата, поради упражнено от майката психическо, физическо и емоционално насилие. С решение № III-39/ 24.04.2018 г. по гр.д. № 387/ 2018 г. на Бургаски окръжен съд молбата за защита била отхвърлена. По гр.д.№ 320/ 2020 г. по описа на Бургаски районен съд, бащата отново поискал издаване на заповед за защита на децата и по това искане на 20.01.2020 г. била издадена заповед за незабавна защита, с която майката била задължена да се въздържа от извършването на домашно насилие по отношение на децата. Със заповедта била наложена и забрана майката да приближава на по-малко от 100 м децата, тяхното жилище, училище и местата им за социални контакти и отдих. Временно местоживеенето на децата било определено при бащата, като бил определен срок за прилагане на тези мерки от 12 месеца. Децата заживели при баща си, който имал сключен следващ брак и друго дете, родено през 2019 г. С решение от 03.07.2020 г. по гр.д.№ 320/ 2020 г. на Бургаски районен съд било прието, че има осъществен акт на домашно насилие от майката и била издадена заповед за защита. След окончателното настаняване в дома на бащата децата се чувствали по-спокойни, по-значими и по-обгрижени. Били създадени трайни връзки между тях. Бащата и членовете на семейството му показвали съпричастност към образованието на децата и ги поощрявали за постигнати резултати. Това им давало сигурност, стимулирало ги в правилна насока. Децата не били дистанцирани от майка си, но били огорчени от нейното поведение. Заявеното от тях желание да живеят при баща си не било манипулирано от него. При своя баща децата намирали емоционално спокойствие, затова в техен интерес било да живеят при него и нему следвало да се възложат за упражняване родителските права. По твърденията във въззивната жалба на майката съдът изложил мотиви, че не приема за установено наличие на синдром на родителско отчуждение по причина поведението на бащата. Налице било известно отчуждение и отрицателно отношение на децата към майката, но това се дължало на неправилният й подход към децата, а не на преднамерено и целенасочено поведение на бащата. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката правни въпроси са необуславящи. Всички те касаят хипотеза на синдром на родителско отчуждение, причинен от другия родител, каквато по делото не е установена. При формиране на правните си изводи въззивният съд е изходил от фактическо установяване, че е налице отрицателно отношение на децата към майката, но че това се дължи на нейният неправилен подход към децата, а не на преднамерено и целенасочено поведение на бащата. Фактическите установявания на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл.288 ГПК. Контролират се правните му разрешения при установените от него факти. Съгласно установената практика, синдромът на родителско отчуждение е релевантно обстоятелство при постановяване на решения за родителска отговорност, но то има значение за промяна на вече установените мерки, когато се дължи на поведението на родителя, при когото децата са настанени живеят. Когато синдромът не е провокиран от родителя, при който децата живеят, а се дължи на поведението на другия родител, това изисква вземане на мерки за преодоляването му, но не и за промяна на режима по чл.59 СК. Въззивният съд е постановил решението си съобразявайки особеностите на конкретния случай, при който децата живеят при неупражняващия родителските права родител /бащата/ по силата на съдебен акт за защита от домашно насилие, осъществено от майката. Констатирал е, че бащата е по пригоден да упражнява правата и че не е налице провокиран от него синдром на родителско отчуждение, съответно в интерес на децата е уважил молбата му по чл.59 ал.9 СК. Така мотивираното решение съответства на практиката на ВКС, а не й противоречи, поради което няма основание за допускането му до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд