Определение № 9370 от 01.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8486/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. К. К., чрез процесуален представител адв. Марков, срещу определение № 872/08.06.2026 г., постановено по адм. д. № 200/2026 г. по описа на Административен съд (АС) – Габрово. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на М. К. К. против отказ на министъра на отбраната, обективиран чрез резолюцията му върху докладна записка рег. № 22-24-27.08.2025 г., в частта, с която не е разрешено обучението му при условията на чл. 110, ал. 4 от Правилника за прилагане на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ППЗОВСРБ), а е разрешено единствено обучение по реда на чл. 110, ал. 6 ППЗОВСРБ и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че липсва надлежно съобщаване на административния акт, тъй като докладната записка представлява вътрешнослужебен документ, а не краен административен акт. Счита, че изводите на съда явно противоречат на доказателствата по преписката. Излага съображения в подкрепа на доводите си, че първоинстанционният съд не е отчел факта, че първоначалната му жалба, подадена на 22.04.2026 г. е насочена срещу мълчалив отказ на министъра на отбраната да се произнесе по Рапорт № 101/07.01.2026 г., като след изпращане на административната преписка от ответника е уточнил, че жалбата е насочена срещу отказа по същество. Счита, че изводът на съда за просрочие на жалбата се явява необоснован и постановен в пълно нарушение на правото му на защита. Иска обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски. Ответникът – министърът на отбраната, чрез процесуален представител юрк. Кунчева, оспорва частната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Иска обжалваното определение да бъде оставено в сила. Не претендира разноски. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. От фактическа страна е установено, че М. К. на 21.07.2025 г. е подал рапорт до министъра на отбраната, с който иска да му бъде разрешено кандидатстване и обучение в задочна форма за придобиване на образователна-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Счетоводство и контрол“ във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ за учебната 2025/ 2026 г. и 2026/2027 г. С резолюция на министъра на отбраната върху докладна записка рег. № 22-24-27.08.2025 г. не е разрешено обучението му при условията на чл. 110, ал. 4 ППЗОВСРБ, а е разрешено единствено обучение по реда на чл. 110, ал. 6 ППЗОВСРБ. Установено е, че К. е запознат с резолюцията на 04.09.2025 г., което е удостоверил със собственоръчно положен подпис. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че подадената на 22.04.2026 г. жалба от М. К. против отказ на министъра на отбраната, обективиран чрез резолюцията му върху докладна записка рег. № 22-24-27.08.2025 г., се явява подадена извън законоустановения 14-дневен преклузивен срок, съгласно разпоредбата на чл. 149, ал. 1 АПК, поради което е процесуално недопустима. Определението е валидно, допустимо и правилно. Правилно съдът е достигнал до извод, че жалбата е процесуално недопустима поради подаването й след изтичане на 14-дневният срок за оспорване пред съда. Изводите му се базират на правилен анализ на установените по делото факти и в съответствие с приложимата нормативна уредба. В конкретния случай частният жалбоподател не оспорва датата на запознаване с резолюцията, с която не му е разрешено обучение при условията на чл. 110, ал. 4 ППЗОВСРБ. Основният му довод е, че е запознат с крайния резултат, но не и с мотивите, въз основа на които е формирана волята на административния орган. Тези доводи са в противоречие с приложимата нормативна уредба. Съгласно чл. 149, ал. 1 АПК административните актове могат да се оспорят в 14-дневен срок от съобщаването им. Налице е редовно съобщаване на оспорения акт на отбелязаната дата 04.09.2025, от която започва да тече срокът за съдебното й оспорване. Четиринадесетдневният срок е изтекъл на 18.09.2025 г. – четвъртък, присъствен ден, поради което подадената на 22.04.2026 г. жалба е просрочена. Ето защо съдът обосновано е заключил, че жалбата е недопустима, което представлява основание за оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на производството по делото. Неоснователно е възражението, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че първоначално жалбата е насочена срещу мълчалив отказ. След представяне на административната преписка жалбоподателят изрично е уточнил, че оспорва изричния отказ на административния орган, поради което именно този отказ определя предмета на съдебния спор. Следователно срочността на оспорването следва да се преценява съобразно срока по чл. 149, ал. 1 АПК, считано от съобщаването на изричния отказ, а не по реда, приложим при оспорване на мълчалив отказ. Неоснователно е и оплакването на частния жалбоподател за нарушаване на правото му на защита. Същият е разполагал с възможността да упражни правото си на оспорване в законоустановения срок. Прекратяването на производството е обусловено от пропускането на този срок и представлява предвидена в закона процесуална последица, която не съставлява ограничаване на правото на защита. Предвид изложеното, обжалваното определение като правилно, при липса на сочените от частния жалбоподател отменителни основания, следва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред касационната инстанция ответникът не претендира заплащане на разноски, поради което с оглед изхода на спора, такива не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение