Определение № 8904 от 16.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8776/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от А. М., гражданин на Арабска република Египет, чрез процесуалния му представител адвокат О. Бързаков срещу определение № 20364/25.05.2026 г., постановено по адм. дело № 2474/2026 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, Първо отделение, 63-ти състав, с което на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставена без разглеждане жалбата му против отказ на консулско длъжностно лице при Генералното консулство на Република България, в Кайро, Арабска република Египет, връчен на 01.02.2026 г., за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "D"/ по заявление от 24.11.2025 г., и е прекратено образуваното по нея производство. Чуждият гражданин релевира общи твърдения за неправилност на атакувания съдебен акт в резултат от смесването на преценка относно допустимостта на жалбата с такава по нейната основателност, при което претендира отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата му до АССГ. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството, в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на А. М., гражданин на Арабска република Египет, срещу връчен му на 01.02.2026 г. отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "D"/ на консулско длъжностно лице при Генералното консулство в гр. Кайро, Египет, постановен по заявление, подадено от чужденеца на 24.11.2025 г. С оспореното определение административният съд приема, че атакуваният отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, при което оставя жалбата без разглеждане и прекратява образуваното по нея производство. Видно от мотивите на съдебния акт, съдът констатира, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, предпоставящо допустимост на жалба срещу отказ за издаване на виза "D" от наличието на оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, каквито не се съдържат в жалбата на А. М., обективираща единствено твърдения за допуснати от административния орган, нарушения на административнопроизводствените правила за изясняване на фактите по спора, принципа за съразмерност, прогласен от чл. 6 АПК и несъответствие на акта с целта на закона. Предвид установената по делото фактическа обстановка, настоящият състав счита обжалваното определение за правилно, тъй като не страда от твърдените с частната жалба пороци. Видно от представените по делото документи, обжалваният пред АССГ отказ е постановен по заявление на жалбоподателя, обективиращо искане за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /вид "D"/, поради което е приложима разпоредбата на чл. 10а ал. 4 ЗЧРБ, съгласно която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Въведеното законово ограничение се основава на установеното в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове, във връзка с което Върховният административен съд нееднократно е имал случай да застъпи схващането, че държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, доколкото предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закон или международна правна норма. Другояче казано, гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, съответно - липсват установени правни механизми за гарантирането му, в т.ч. и чрез съдебна защита, а поради това, че държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна, националният законодател с текста на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ изрично урежда, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза "D" не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен ако лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Предвид това, установеното от фактическа страна и относимата нормативна уредба, отказът за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено за спазване на претендирани от жалбоподателя и нарушени чрез издадения отказ, основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, каквито обаче не са релевирани с жалбата, по която е образувано делото пред АССГ. Още повече, че съдът с разпореждане № 14933/19.04.2026 г. изрично е указал на жалбоподателя необходимостта да посочи основания, ведно с ясни и точни аргументи относно твърдяни от него нарушения на ЕКПЧ, а в допълнително подадената от последния молба от 30.04.02026 г. е цитирано единствено съдържанието на членове 8, 13 и 14 от Конвенцията - за защита правото на зачитане на личен и семеен живот, за правото на ефективни правни средства за защита и забраната за дискриминация. Следователно, правилно съдът приема, че твърденията на чужденеца са изцяло бланкетни и лишени от конкретно съдържание, доколкото не се основават на смисъла на нормите и правата, за чиято защита те са установени, а оттам - че производството е недопустимо и следва да бъде прекратено. Нещо повече, чуждият гражданин изцяло икнорпорира съдържанието на молбата си в частната жалба, с която е инициирано настоящото производство, продължавайки голословно да заявява нарушения по горепосочените разпоредби, без каквато и да било конкретика за наличието на собствени права, и начина и вида на тяхното засягане. Предвид изложеното, Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение, счита, че правилно административният съд приема, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са обосновани твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да правят оспорването допустимо, а оттам и че обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,