Определение № 7713 от 10.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6432/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. АПК. Образувано е по частна жалба на О. К. Т. против определение № 964 от 21.05.2025 г., постановено по адм. д. № 507/2024 г. по описа на Административен съд гр. Сливен. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Моли за отмяната му. Ответникът – К. П. Д., в писмено становище, оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Ответникът – главният архитект на община Сливен не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от страна с правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение Административен съд гр. Сливен оставя без разглеждане жалбата на О. К. Т. против заповед от 20.09.2024 г. на главния архитект на община Сливен, с която на основание чл. 154, ал. 5 от ЗУТ, е допълнено разрешение за строеж № 77 от 25.02.2021 г. на главния архитект на община Сливен и прекратява производството по делото. За да постанови този резултат първоинстанционният съд констатира, че О. Т. се легитимира като собственик на съседни имоти по отношение на УПИ за който се допълва издаденото разрешение за строеж и жалбоподателят не твърди да притежава право на собственост или ограничени вещни права върху УПИ III-1750, кв. 38 по плана на м. „[заличен текст]”, СО „Изгрев”, землище на гр. Сливен, ПИ с идентификатор 67338.404.373 по КККР на гр. Сливен, за който са одобрени строителните книжа и е издадено разрешение за строеж № 77/25.02.2021г., влязло в сила на 17.03.2021 г., допълнено с оспорената заповед от 20.09.2024 г. на Главния архитект на община Сливен, на основание чл. 154, ал. 5 ЗУТ. Прави извод, че жалбоподателят не е заинтересувано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ и не разполагат с право на жалба, както срещу издаденото разрешение за строеж, така и срещу заповедта за неговото допълване. По тези съображения и на основание чл. 159, т. 4 АПК съдът прави заключение за недопустимост на жалбата. Обжалваното определение е постановено в съответствие с материалния закон. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че О. Т. не е сред кръга на лицата по чл. 149, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 ЗУТ, които са легитимирани да обжалват разрешението за строеж, тъй като същият не е възложител, собственик или носителите на ограничени вещни права в поземления имот, за който е допълнено издаденото разрешение за строеж, нито е лице, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон. Същият като собственик на съседни имоти не притежава легитимацията по чл. 149, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 ЗУТ. Ето защо като прави извод за недопустимост на оспорването Административен съд гр. Сливен постановява определение в съответствие с материалния закон. Твърдението в касационната жалба, че жалбоподателят е носител на ограничено вещно право в УПИ III-1750, е неоснователно. От една страна в касационното производство не се допускат фактически установявания, като Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт. Доказателства в производството пред Административен съд Сливен, установяващи, че жалбоподателят е носител на ограничено вещно право, не са представени. От друга страна приложения към частната жалба договор от 13.06.2002 г. между О. К. Т. и Г. Н. Б., с нотариална заверка на подписите, не обективира учредяване на ограничено вещно право на преминаване през чужд имот, което право е свързано единствено с пешеходен, но не и транспортен достъп. В случая с договора е уговорено съвместно ползване на път с ширина три метра по границите на имот 1750, което не обективира учредяване на вещно право на преминаване по смисъла на закона. Освен това видно от приложените по делото нотариални актове е, че К. П. Д. придобива имота без вещни тежести. При постановяване на определението съдът не допуска съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Фактът, че съдът дава ход по същество на делото, който впоследствие отменя и прави извод за недопустимост на оспорването не представлява такова нарушение. За процесуалната легитимация на страните съдът следи служебно при всяко положение на делото и при констатиране на липсата й съдът е длъжен да предприеме съответните процесуални действия. Твърденията в жалбата за нарушение на чл. 239, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, са неоснователни, тъй като в административното производство не е регламентирано постановяване на неприсъствено решение и цитираната норма е неприложима. С оглед на изложеното обжалваното определение е правилно, поради което същото следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд, второ отделение,