Решение № 3090 от 18.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 398/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Р. Ж., роден на [дата]., гражданин на Израел, подадена чрез упълномощен адвокат В. Иванов, срещу решение № 12003 от 04.11.2025 г., постановено от Административен съд – Варна, по адм.д. № 1699/2025 г. С касационната жалба и в писмена молба от 30.01.2026 г. са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - касационни отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът не е обсъдил приложението на чл. 44а от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, извършил е формална преценка по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и е допуснал нарушение на принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6, ал. 5 АПК. Твърди се, че при постановяване на решението не са отчетени допуснатите нарушения на международното право /чл. 2, 3 и 8 ЕКПЧ/, защото наложената принудителна административна мярка би довела до риск за живота, нечовешко третиране и унищожаване на семейния живот. При това, според жалбоподателя, не е бил отчетен интересът на децата, съобразно чл. 3 от Конвенцията за правата на детето. Обобщено касаторът поддържа, че в хода на съдебното производство са били игнорирани представените+- медицински документи, справката за актуалната военна обстановка в Израел, както и обстоятелството, че той и децата му са загубили здравната си осигуровка в страната по произход и за периода до възстановяване на здравните права няма да има достъп до медицинска помощ. Претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени заповед № 3653-5918 от 16.07.2025 г. на директора на ОД на МВР, гр. Варна, алтернативно връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне, с указания за прилагане на чл. 44а ЗЧРБ. Моли Върховния административен съд, при евентуално отхвърляне на касационната жалба, да не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника, тъй като е жалбоподателят е тежко болен човек, който се грижи сам за две малолетни деца, присъждането на разноски би затруднило допълнително финансовото състояние на уязвимо лице, както и защото делото има обществена значимост, тъй като поставя въпроси за тълкуването на императивни норми. Ответникът - Директорът на Областна дирекция на МВР – Варна не изразява становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдът обосновано е приел, че за да е законосъобразна наложената мярка, органът следва не само да установи относимия факт, че чужденецът не е напуснал страната до изтичане на разрешения му срок, но и да съобрази изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Според участващия по делото прокурор, в случая административният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца в страната - три години и половина незаконно, семейното му положение, както и здравословното му състояние. Споделя изводите на първостепенния съд, че при издаване на заповедта органът правилно е преценил налице ли са основанията, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС и е отчел всички обстоятелства по чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Р. Ж. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена в преклузивния срок, визиран в чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 12003 от 04.11.2025 г. е отхвърлена жалбата на Р. Ж., гражданин на Израелq против заповед № 365з-5918/16.07.2025 г. на директора на ОД на МВР – Варна, с която му е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“; Р. Ж. е осъден да заплати на ОД на МВР - Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд – Варна е констатирал, че заповедта е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона писмена форма, мотивирана е от фактическа и правна страна, и при постановяването ѝ не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Според съда, видно от приложената по делото докладна на началник сектор „Миграция“ при ОД на МВР Варна, както и от представените по делото доказателства, жалбоподателят е пребивавал в страната от 23.01.2022 г., като към 23.04.2022 г. е изтекъл разрешения безвизов престой в Република България. Изложено е, че до изтичане на този срок не са предприети действия по удължаване на пребиваването, поради което е инициирано производство по налагане на ПАМ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ, като е изготвено уведомление за това. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че при издаване на оспореният акт административният орган е посочил ясно и недвусмислено държавата, до която следва да се върне чуждият гражданин, като по този начин му е дадена възможност да изложи съображения и възражения при оспорването на административния акт, а освен това, при налагане на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 2, органът е дал срок на лицето за доброволно напускане на Република България, съгласно нормата на чл.39б ЗЧРБ. Решаващият съдебен състав е приел, че в хипотезата на чл. 39а, ал.1, т. 2 ЗЧРБ административният орган действа в условията на обвързана компетентност, а в случая е безспорно установено и не се оспорва, че жалбоподателят не е напуснал страната до изтичане на разрешеният му срок -24.04.2022 г. Анализирани са изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и е преценено, че в случая издателят на оспорения акт е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца в страната - три години и половина незаконно, семейното му положение - че отглежда сам две от децата си, както и здравословното му състояние. Според първостепенния съд, при издаването на заповедта е съобразено налице ли е основание от изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС и са отчетени всички обстоятелства по чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ, при спазване на прокламирания с чл. 6 АПК принцип на съразмерност. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Това е така, защото при установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за законосъобразност. В случая точно е констатирано, че оспорената заповед е издадена на основание чл. 39а, ал.1, т. 2, чл. 41, т. 2 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ и с нея е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, като връщането следва да се осъществи до страната на произход – Израел, а на основание чл. 39б ал.1 ЗЧРБ е определен срок от 30 дни заповедта да се изпълни доброволно. Същата е мотивирана с предложение № УРИ 365р-39684/16.07.2025 г. на началника на Сектор „Миграция” при ОД – МВР – Варна, от което се установява, че на 02.05.2025 г. в сектор „Миграция“ при ОД на МВР - Варна е постъпила молба от адвокат Иванов, с която се иска разрешение за продължаване на пребиваването в Република България на Р. Ж. по хуманитарни и здравословни причини, подробно описани в молбата, както и че същият се е опитвал да уреди статута си на пребиваване, но е бил възпрепятстван поради множество сериозни заболявания и хронични животозастрашаващи състояния. Изрично е посочено, че е самотен родител, който се грижи за две от трите си деца - Р. С. Я. и Р. С. Б., а третото дете М. Ж., заедно с майката А. Р.-С., живее в Израел. В тази страна живее и сестра му Е. М. /на западния бряг, в Палестинската окупирана територия/, като чуждият гражданин твърди, че с нея не поддържа връзка от 2021 г. В предложението са отразени данните от извършени справки в АИС на МВР- „Единен регистър на чужденците“, „Адресна регистрация за чужденци“, „Граничен контрол“ и „Издирвателна дейност и НМАП“ Н.ШИС ІІ, от които е видно, че Р. Ж. е влязъл за първи път в Република България на 09.04.2021 г. през ГКПП “Аерогара“ София, като на 21.06.2021 год. е подал заявление за краткосрочно пребиваване в сектор „Митници“ при ОД на МВР Варна, на основание § 10а от Преходни и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване от последиците. Впоследствие на 24.09.2021 г. е напуснал Република България през ГКПП „Дуранкулак“ за Румъния, а на 23.02.2022 г. отново се е завърнал през посочения ГКПП. В съответствие с Регламент (ЕС ) 2018/1806 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември 2018 година, като гражданин на Израел, Р. Ж. е имал право безвизов законен престой до 23.04.2022 г. и след тази дата, според посоченото в докладната записка жалбоподателят се явява „незаконно пребиваващ чужденец на територията на Република България“ по смисъла на §1, т. 3б от ДР ЗЧРБ. За образуване на административното производство по налагане на ПАМ, чуждият гражданин е бил надлежно уведомен, включително му е била предоставена възможност да обоснове твърдяното влошено здравословно състояние с медицинска документация, от която се установява, че има [заличен текст]. Представен е акт за раждане на жалбоподателя, от който е видно, че е роден в Украйна, както и приложение към лична карта, от което се установява, че е гражданин на Израел. Децата му също са израелски граждани. По преписката е била представена справка от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, дирекция „Международна дейност“ относно актуална обществено - политическа обстановка в Израел към 27.06.2025 г., според която примирието се запазва и продължава и във вторник 24.06.2025 г.; след първоначални колебания, израелските власти са отменили извънредното положение в цялата страна и са отворили отново въздушното си пространство. В цитираното предложение на началника на Сектор „Миграция” при ОД – МВР – Варна са съобразени обстоятелствата, че Р. Ж. е лице в риск, защото се явява самотен родител на придружаваните от него непълнолетна Р. С. Я. и малолетния Р. С. Б., но е преценено, че след като от 23.04.2022 г. /три години и три месеца/ пребивава незаконно на територията на Република България и не е предприел действия по узаконяване на престоя си в страната, следва да му се наложи процесната ПАМ, при предоставяне на срок за доброволното ѝ изпълнение. Отчетено е обстоятелството, че дори на чужденеца и децата му да се наложи да се върнат в страната по произход, в момента обстановката там е спокойна, след дванадесет дневната война между Израел и Иран. Предвид всичко изложено обосновано административният съд е приел, че са налице материалноправните основания на чл. 39а, ал. 1, т. 2, чл. 41, т. 2 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Не намира фактическа обосновка твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил приложението на чл. 44а ЗЧРБ. Макар изрично да не се позовава на тази разпоредба, решаващият съдебен състав е отчел данните в приложената по преписката справка на ДАБ, според която обстановката в Израел е стабилна, защото е сключено примирие към 27.06.2025 г. и въздушното пространство в страната е отворено. При наличието на такива данни не може да се приеме, че животът и свободата на жалбоподателя или на неговите деца са застрашени или биха били изложени на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Още повече, че чуждият гражданин сам заявява, че майката на децата му, както и едно от децата живеят в Израел. Неоснователен е доводът на касационния жалбоподател, че административния съд не е отчел обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. По силата на посочения текст, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая с оспорения административен акт е извършено препращане към предложение № УРИ 365р-39684/16.07.2025 г. на началника на Сектор „Миграция” при ОД – МВР – Варна, съдържащо фактите от извършена проверка и изследването на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. В това предложение се съдържат всички данни, релевантни към дължимата от цитираната норма преценка - продължителността на незаконното пребиваване на чужденеца в страната, семейното му положение, както и здравословното му състояние. На следващо място, издаденият акт е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, съгласно които административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава и административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, който могат да причинят вреди явно несъизмерими с преследваната цел. Видно от данните по делото семейният живот на чуждия гражданин няма да бъде нарушен при връщането му до страната на произход, защото с него ще бъдат върнати и двете му деца, за които полага грижи. С оглед на това, отказът е съобразен с целта на закона да не се допуска пребиваване в страната на чужденци, които не отговарят на императивните нормативни изисквания за предоставяне на това право. Доводите за допуснати нарушения на международното право /чл. 2, 3 и 8 ЕКПЧ и чл. 3 от Конвенцията за правата на детето/ са изложени за първи път пред касационната инстанция, доколкото в първоинстанционната жалба се твърди единствено нарушение на ЕКПЧ, без да се конкретизира в какво се изразява то. Разглеждането на тези твърдения за първи път в настоящото производство би лишило страните от една инстанция по обжалването, съответно би препятствало възможността им за ефективна правна защита в производството. Първостепенният съд законосъобразно е обсъдил единствено, че в случая правото на зачитане на личния и семейния живот, гарантирано от чл. 8, ал. 2 ЕКЧП, не е било нарушено, предвид извършената преценка на всички обстоятелства по чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ. Нарушението на основното право на личен живот е гарантирано от Конвенцията право, което органът е длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право, и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В конкретния случай органът е събрал и анализирал всички относими обстоятелства и факти, които доказват пропорционалността на приложената принудителна мярка. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че от приложената по делото медицинска документация се установява, че заболяванията на касатора са хронични, но не и животозастрашаващи, като няма индикация за липсата на възможност да се проведе лечение в Израел. Документите свидетелстват за нужда от предприемане на адекватни медицински мерки, но не забраняват пътуване /включително с оглед установения кардиологичния риск и необходимостта от евентуално оперативно лечение/. Настоящата касационна инстанция счита за необходимо да подчертае, че в жалбата многократно е цитирана несъществуваща съдебна практика на Върховния административен съд и Административен съд – София - град. Така например се посочва решение № 11209/2020 г., в което се твърди, че ВАС категорично приема, че при разглеждане на молба за пребиваване на хуманитарно основание органът следва задължително да оцени интеграцията, семейната връзка с деца, обстоятелствата в страната на произход и риска за личността, като отменя отказ на МВР като недостатъчно мотивиран и формален. При извършена служебна проверка на интернет страницата на ВАС, https://info-adc.justice.bg/courts/portal/edis.nsf/e_acts.xsp, се установява, че решение № 11209 от 24.08.2020 г., постановено по адм. д. № 10012/2019 г., касае производство по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Също така жалбоподателят се позовава на решение № 8717 от 07.12.2023 г. на АССГ, според което при военен конфликт и непълнолетни деца е очевидна нуждата от закрила. Според информационната система на АССГ, достъпна на https://sofia-adms-g.justice.bg/bg/1693, акт с № 8717 от 2023 г. е единствено определение от 11.10.2023 г. по адм.д. № 8497/2023 г., постановено в производство по оспорване на решение № РД-02-36-933/10.08.2023 г. на Ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г. Не на последно място, досежно искането си за освобождаване от заплащане на разноски, жалбоподателят сочи решение № 5432/2019 г. на ВАС, постановено по дело с хуманитарен характер. Решение № 5432 от 11.04.2019 г. по адм.д. № 15201/2018 г. на ВАС, осмо отделение, касае заповед за налагане на принудителна административна мярка на Директор на Дирекция „Контрол“ при Териториална дирекция на Национална агенция по приходите - гр. Пловдив по чл. 186 ЗДДС. Без да подлага на задълбочен анализ причините за подобно подвеждане на съда, касационната инстанция следва да отбележи, че този подход на процесуалния представител на касатора свидетелства за недобросъвестност при изграждане на защитната му теза. По изложените съображения съдът счита, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед изхода на спора и липсата на заявена от ответника претенция за разноски, такива не се присъждат. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, четвърто отделение,