Определение № 2093 от 26.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1205/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията) срещу определение № 109/05.02.2024 г., поправено с определение № 157/27.02.2024 г., постановени по ч. възз. гр. дело № 42/2024 г. на Варненския апелативен съд (ВнАпС). Въззивното определение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на определение № 260253/20.11.2023 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 2175/2018 г. на Варненския окръжен съд (ВнОС), е изменено, постановеното по същото първоинстанционно гр. дело определение № 260129/11.08.2023 г. в частта за разноските, като комисията-жалбоподател е осъдена, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, да заплати на адв. К. Ж. Р. сумата 7 183.48 лв. и на адв. Н. Н. И. сумата 7 145.44 лв., представляващи възнаграждения за оказаната безплатно адвокатска защита в първоинстанционното производство по делото, съответно – на ответника В. А. М. и на ответницата М. С. М.. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от определението поради нарушение на материалния закон. В изложението към жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в пълен размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, в случаите, когато по делото безспорно е установено, че предприетите процесуални действия от страна на процесуалния представител се изразяват само и единствено в явяване в открити съдебни 1 Актът е постановен на 29.04.2024 заседания по делото; 2) следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в пълен размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и етапа, в който делото е прекратено поради отказ от иска; и 3) може ли съдът във всеки случай по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете фактическата и правна сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз (СЕС), и конкретно: по първите два въпроса – в противоречие с т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК и определение № 844/25.04.2023 г. по ч. гр. д. № 4662/2022 г. на IVто гр. отд.; и по третия въпрос – в противоречие с решение от 09.03.1978 г. по дело № 106/1977 г. на Съда на ЕО, решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/15 на СЕС, решение от 19.02.2002 г. по дело С-94/04 г. на СЕО, решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16 на СЕС и решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/04 и С-202/04 на СЕС. Насрещните страни – адв. К. Р. (процесуален пълномощник на ответника В. М.) и адв. Н. И. (процесуален пълномощник на ответницата М. М.), в отговорите си на частната касационна жалба излагат съображения за неоснователност на същата, като адв. И. заявява и бланкетно становище, че не са налице изложените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваната част от определението си, въззивният съд е изложил следните решаващи мотиви: С представените по делото договори за правна защита и съдействие от 2019 г. е уговорено процесуалните представители да претендират възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв, предвид предпоставката (в хипотезата) по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Производството пред първоинстанционния съд, макар и започнало през 2018 г. и приключило през 2023 г., не се отличава с фактическа и правна сложност. Продължителността му е обусловена от първоначалното му прекратяване (което е отменено), развилите се по неговото обжалване производства пред други инстанции, спирането на делото до приключването на делото по преюдициалното запитване и спирането на делото по взаимно съгласие на страните. По същество са изслушани три съдебно-оценителни експертизи и са разпитани свидетели. С оглед така приетите за установени обстоятелства, съдът е намерил, че адвокатските възнаграждения следва да се определят в минималните размери по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – в редакцията, действала към момента на сключването на договорите за правна защита и съдействие – към 2019 г., и конкретно – съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от наредбата, предвид материалния интерес против всеки от ответниците (стойността на претендираното за отнемане от тях имущество), който за ответника В. М. е 277 674.08 лв., респ. – адвокатското 2 Актът е постановен на 29.04.2024 възнаграждение за неговата защита възлиза на 7 083.48 лв., а за ответницата М. М. – 270 772 лв., съответно – адвокатското възнаграждение за нейната защита възлиза на 6 945.44 лв. Апелативният съд е приел и че съгласно чл. 7, ал. 9 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, към първата сума следва да добави 100 лв., представляващи възнаграждение за проведеното по делото трето открито съдебно заседание (о.с.з.) с участието на адв. Р., а към втората сума е добавил 200 лв. за проведените по делото трето и четвърто о.с.з. с участието на адв. И.. Така, като краен общ резултат въззивният съд е приел, че възнаграждението за адв. Р. възлиза на 7 183.48 лв., а за адв. И. – на 7 145.44 лв. Настоящият съдебен състав намира, че предвид възприетото по-долу разрешение на третия поставен от касатора правен въпрос, първите два въпроса, които предпоставят приложение на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, не са от значение за изхода на спора по делото относно размера на процесните адвокатски възнаграждения по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, поради което тези два въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Формулировката на третия правен въпрос се нуждае от уточнение и конкретизация (т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), както следва: когато съдът определя адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, като отчита фактическата и правна сложност на конкретното дело, обвързан ли е от минималните размери, предвидени в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Разрешение на този въпрос е дадено по категоричен начин с актуалната практика на СЕС, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, с което е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като ВАдвС, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. От така приетото в решението на СЕС следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргум. и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК). Въззивният съд е разрешил разглеждания правен въпрос в противоречие с 3 Актът е постановен на 29.04.2024 цитираната актуална практика на СЕС, тъй като е приел, че освен по критериите, сочещи на действителната фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство по делото, адвокатските възнаграждения следва да се определят в минималните размери по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Като се е съобразил с минималните размери по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, апелативният съд и неправилно е завишил размерите на процесните адвокатски възнаграждения по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, спрямо действителната фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство по делото, респ. – спрямо действителния обем на положения от всеки от двамата адвокати труд за осъществяването на защитата на ответниците в това производство. Тези критерии за определяне размерите на адвокатските възнаграждения, също неправилно са установени и приложени от въззивния съд. До прекратяването на първоинстанционното производство поради направения от комисиятаищец отказ от предявените искове, адв. Р. и адв. И., в качеството си на процесуални пълномощници на ответниците са се явили заедно в четири открити съдебни заседания, в първото от които са проведени разпити на двама свидетели и са допуснати две съдебнооценителни експертизи (СОЕ); в друго заседание – по делегация – е изслушана едната от експертизите, чието заключение двамата процесуални пълномощници са оспорили с подробна аргументация; в следващо заседание по тяхно искане е допусната повторна СОЕ; в последното заседание е изслушана повторната СОЕ и по инициатива на двамата процесуални пълномощници на ответниците производството е спряно по общо съгласие на страните. Адв. И. е взел участие и в още едно открито съдебно заседание, в което е изслушана другата първоначално допусната СОЕ. Адв. Р. е положила значително по-големи усилия по защитата на двамата ответници, тъй като преди упълномощаването на адв. И. е изготвила и представила в срока по чл. 131 от ГПК подробен и аргументиран отговор на значителното по обем мотивирано искане (имащо характер на искова молба) на комисиятаищец, като с отговора са направени и насрещни доказателствени искания за разпит на свидетели и за поставяне на допълнителни задачи на поисканата от ищеца съдебноикономическа експертиза. При така установената фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство, респ. – съобразявайки положения от всеки от двамата процесуални пълномощници на ответниците, труд за осъществяването на защитата им в това производство, а също и предвид значителния защитаван материален интерес по делото (277 674.08 лв. за ответника В. М. и 270 772 лв. за ответницата М. М.), настоящият съдебен състав намира, че по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на адв. Р. следва да бъде определено и присъдено възнаграждение в размер 5 000 лв., а на адв. И. – в размер 3 000 лв. По така изложените съображения, определението на въззивния съд, като неправилно следва да бъде отменено в частта, с която адвокатските възнаграждения по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв са присъдени над посочените размери, определени от настоящия съдебен състав; в останалата обжалвана част, с която адвокатските възнаграждения са присъдени в размер 5 000 лв. за адв. Р. и в размер 3 000 лв. за адв. И., въззивното определение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение