Определение № 2424 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1200/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. С., представляван от адв. И. Р. – С., против въззивно решение № 163 от 15 ноември 2022 г., постановено по в.гр.д. № 238/2022 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 86 от 20 април 2022 г., постановено по гр.д. № 414/2021 г. по описа на Окръжен съд Ловеч, в частта му за отхвърляне на предявения от С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, по което е оправдан с присъда № 260001 от 25 февруари 2021 г. по н.о.х.д. № 225/2020 г. по описа на Районен съд Троян за периода 22.09.2018 г.-19.05.2021 г. за сумата над 4000 лева до пълния предявен размер от 54093 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и по специално чл. 52 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че неправилността на решението е обусловена от непълнотата на фактическите констатации на съда във връзка с неотчитането на вредите над обичайните и правните изводи, върху които е изградено. Сочи, че спорeд практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение по гр.д. № 612/99 г. на V г.о., необсъждането на релевантни за делото факти и доказателства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е наличие на касационен повод за отмяна на решението като неправилно, тъй като освен обичайните вреди и негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва, касаторът е претърпял и доказани специфични вреди – резултат от наложената мярка за неотклонение „подписка“. Въззивният съд, прилагайки принципа на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди и при съвкупната преценка на посочените обстоятелства, не е дал превес на факта, че за целия период на наказателното производство ищецът, освен български гражданин, е и с постоянен статут на пребиваване във Великобритания, там живее, работи и полага грижи за семейството си, и е с мярка за неотклонение, която го задължава непрекъснато да пътува до и от България и да се явява лично на съдебните заседания. Посочено е, че липсват мотиви за вредите над обичайните, довели до грешки при формиране на вътрешното убеждение, като съдът не е отчел вредите над обичайните от постановената мярка, както и задълженията, които тя поражда и правните последици от нея, които го увреждат допълнително (над негативното отражение на образуваното наказателно производство върху личния живот на ищеца, оценими с чисто житейски критерии, продължителността на наказателното производство и наложената мярка). Поддържа, че от доказателствата по делото (писмени и гласни) се установява, че след образуването на наказателното производство до края му, ищецът изпитвал видимо негативни емоции, стрес, притеснения, безпокойство, името му е дискредитирано пред близки, познати и колеги, затварял се в себе си, изпитвал затруднения в реализирането на доходи за семейството си от упражняваната търговска дейност (транспортна фирма за превоз на товари), неудобство и срам в социалния си кръг на общуване, психически натоварвал и семейството си в продължение на около 2 години и 8 месеца (на досъдебна и съдебна фаза). Счита, че постановената мярка не е съобразена с обстоятелството, че престъплението е леко и производството може да се разглежда в негово отсъствие. Искането му да бъде отменена наложената мярка е отхвърлено, тъй като тя е най-лека и не му пречи да пътува, но ако тя се прилага правилно, би попречила да пътува и напуска страната. Сочи се, че макар да е наложена най-леката мярка, тя го задължава да се явява на всеки разпит и всяко проведено заседание, което е допълнителна тежест за него, вреда и финансови средства за разстояние от 7 000 км и няколко дни загуба на трудово възнаграждение, стрес и притеснения. Посочени са датите на явяването му в протоколите от съдебните заседания и самолетните полети, като присъствието му е продължило дълго, докато е поискано от прокуратурата в съдебно заседание да не се явява и да се представлява от защитник. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В срока за отговор ответникът Прокуратура на Република България не изразява становище по жалбата. С обжалваното решение се приема за установено, че с постановление от 15.11.2018 г. по д.п. № 289/2018 г. по описа на РУМВР Троян, предявено на 07.12.2018 г., С. е бил привлечен като обвиняем за извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК с мярка за неотклонение „подписка“. Срещу него е внесен обвинителен акт и е образувано н.о.х.д. № 118/2019 г. по описа на Районен съд Троян, като с присъда № 4 от 28 януари 2020 г. С. е признат за виновен и осъден на 1 година лишаване от свобода и глоба в размер на 1000 лева, а изпълнението на наложеното наказание е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 3 години; С. е лишен и от правото да управлява МПС за срок от 1 година и 6 месеца. Присъдата е отменена с решение № 335 от 30 юни 2020 г. на Окръжен съд Ловеч по в.н.о.х.д. № 144/2020 г. и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, при което С. е оправдан по повдигнатото обвинение с присъда № 260001 от 25 февруари 2021 г., влязла в сила на 19.05.2021 г. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че С. е живял и е работил във Великобритания, като към датата на задържането му е бил в България при своите родители, заедно със семейството си. От приложено по н.о.х.д. № 225/2020 г. по описа на РС Троян удостоверение от 22.03.2019 г. е прието за установено, че С. е бил директор на „М. транспорт Лимитед“ – дружество, учредено по Закона за дружествата 2006, регистрирано на 09.11.2016 г. със седалище на офиса в Телфорд, като са представени 12 фактури, издадени в периода 03.06.2018 г.-19.08.2018 г. за извършени транспортни услуги от „М. транспорт Лимитед“ за Морган Маклернон. Видно от Сертификат за узаконяване на частна компания с ограничена отговорност, на 16.06.2020 г. е регистрирано дружество JSD Transport Refrigeration Ltd с място на бизнес Телфорд и директор Д. С. С., който е подал оставка на 06.08.2021 г. Съгласно показанията на разпитания по делото свидетел С. С. – баща на ищеца, е установено, че свидетелят е отишъл при сина си на 22.09.2018 г., за да прибере колата и го е видял посърнал до нея, треперел като лист, като недоумявал какво се е случило; синът му не успял да замине за Великобритания и се наложило да лъже работодателя си, че има проблем с колата в България, където е останал в продължение на 40 дни, като през това време той страдал от това, че не може да тръгне със семейството си, започнал да пуши много; чакал да излязат резултатите от кръвните проби, след това си тръгнал за Великобритания нервен, не знаел какво го очаква, постоянно поддържал контакти с родителите си в България, за да знае какво се случва; във Великобритания са го питали къде му е колата, което е довело до емоционално неразположение, защото се налагало да крие истината, в противен случай нямало да може да работи. Свидетелят сочи, че когато С. си дошъл за следващото заседание, също бил неспокоен, като това му състояние продължава и към момента, докато не приключат делата (от стрес дори му излезли петна по лицето); заради престоя в България нямало откъде да вземе сумите, дължими за квартира във Великобритания – около 1200 паунда, а понеже колата му била без номера, 2-3 месеца ходел на работа във Великобритания с такси; С. закрил фирмата си, защото не можел да работи без книжка, а той е професионален шофьор и се е осигурявал сам; след случая в [населено място] имало отдръпване на хората от сина му и от семейството. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконното обвинение, в размер на 4000 лева, е напълно адекватно да репарира доказаните вреди и няма основания за определяне на друг, по-висок, размер. За да достигне до този извод, съдът отчита следните обстоятелства: негативното отражение на образуваното наказателно производство върху личния живот на ищеца; дискредитираното му име в обществото; чувствата на неудобство и срам в обичайния социален кръг на общуване; изпитаните от ищеца притеснения и безпокойство за работата му във Великобритания, за издръжката на семейството си, въобще – за бъдещето си. Изложени са съображения, че преживените от ищеца страдания са оценими и с чисто житейски критерии и са доказани негативните последици от незаконното обвинение, настъпили в живота му, поради което присъденото обезщетение в размер на 4000 лева е достатъчно да възмезди тези негативни преживявания, последица от повдигнатото обвинение. Счетено е, че по-висок размер на обезщетението е необоснован, с оглед конкретните обстоятелства по делото: наказателното производство срещу ищеца е продължило около 2 години и 5 месеца (от предявяване на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда), т.е. в разумни срокове; на ищеца е наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“ и същата не е била променяна в по-тежка. Отнемането на свидетелството за управление на моторно превозно средство и прекратяване на регистрацията на моторно превозно средство са извършени въз основа на издадени заповеди за прилагане на принудителна административна мярка и негативните последици от тези действия, включително и неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат от невъзможността да управлява своя автомобил, не следва да бъдат обезщетени от Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1 т. 3 ЗОДОВ. Отделно от това, тези вреди са трудно разграничими от вредите, настъпили в резултат от самото наказателно производство. По делото не е доказано наличие на влошено здравословното състояние на ищеца, като последица от преживените притеснения и безпокойство. През целия период на воденото наказателно дело той не е бил ограничен в придвижването си, като е имал възможността да напуска територията на страната и да се връща във Великобритания, както и не е бил лишен и от възможността да работи и да получава доходи за издръжка на семейството си, доколкото притежаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство не е задължително условие за това. Предвид изложеното, въззивният съд е потвърдил като правилно първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 4000 лева до 54 093 лева (за сумата 50093 лева), ведно със законната лихва върху тях от 19.05.2021 г. Касационният съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът поставя два въпроса: първият е по приложението на чл. 52 ЗЗД – как въззивният съд прилага критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно производство, и дължи ли се обезщетение в завишен размер за доказани, специфични вреди над обичайните такива от постановената мярка за неотклонение „подписка“, а вторият касае задълженията на въззивния съд – длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички установени по делото релевантни и обективно съществуващи конкретни доказателства и вреди над обичайните, както и тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По първия въпрос не се констатира отклонение от практиката на ВКС, съответно от постановките на ППВС № 4/1968 г. Еднозначно от касационния съд се приема, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване, както е сторено в случая и затова въпросът не обосновават допускането на касационното обжалване. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. В този смисъл е и разрешението, дадено в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. – размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като неизчерпателно са изброени обективни обстоятелства при телесните увреждания и при причиняването на смърт. ВС сочи, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Като е съобразил задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е отчел, че липсват доказани вреди, над обичайните (влошено здравословно състояние или ограничения, свързани с налагане на по-тежка мярка за неотклонение, водене на наказателното производство в продължителен период, надхвърлящ изискванията за разумен срок и др.), предполагащи присъждане на обезщетение в завишен размер. И вторият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване, доколкото не се установява отклонение от трайно установената съдебна практика на ВКС относно задължението на съда да извърши преценка на всички правно релевантни факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Въззивният съд е съобразил, че е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства по делото, като прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и изложи мотиви относно своите фактически и правни изводи. Спазвайки тази практика, въззивният съд се е произнесъл по доводите на страните, при съвкупна преценка на относимите към спорното право доказателства; обсъдил е всички обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимата обезвреда, включително наличието, съответно липсата на специфични вреди, над обичайните в резултат от наказателното производство, като е обосновал извода си за справедливо определения размер на присъденото обезщетение от първоинстанционния съд. Именно в тази връзка, що се касае до твърдението за липса на преценка на претърпени, освен обичайните за състоянието на незаконно наказателно преследвано лице вреди, и специфични такива, резултат от наложена мярка за неотклонение „подписка“, следва да се отбележи, че действително на л. 20 от исковата молба се твърди, че негативно отражение на обвинението върху неимуществената сфера на ищеца има и допуснатото в досъдебната фаза нарушение на НПК, на съдебната практика и на европейските стандарти – при взета мярка за неотклонение „подписка“ обвиняемият няма възможност да напуска пределите на страната, тъй като с този мярка той поема задължение да не напуска своя постоянен или настоящ адрес за пребиваване в страната, а същевременно е европейски гражданин, с гражданство и в Обединеното кралство и с постоянен статут; след като С. е с настоящ адрес, постоянен статут на пребиваване и регистрирана и работеща транспортна фирма във Великобритания, е неприложима индицията за постоянен адрес, т.е. мярката за неотклонение „подписка“ е наложена незаконосъобразно и е неприложима. Твърдения за претърпени неимуществени вреди, извън посоченото, не се заявяват. В писмените бележки и в устните състезания пред първоинстанционния съд доводи за вреди, претърпени от неправилно наложена мярка за неотклонение, не се поддържат. Обсъждане на подобни доводи не е сторено в първоинстанционното решение, но тази липса не е станала предмет на оплакване във въззивната жалба, съответно въззивният съд не е имал основание да се произнесе по такова оплакване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,