Определение № 355 от 31.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 53/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р.ИМ [населено място], представляван от директора П. К., подадена чрез процесуалния представител адв.И. М. от САК срещу определение от 18.10.2016 г, постановено по в.гр.дело № 1097/16 г на Окръжен съд-Стара Загора по реда на чл.248 ГПК, с което въззивното решение № 152/5.5.16 г по гр.дело № 1097/16 на Окръжен съд-Стара Загора е изменено в частта за разноските, като присъденото на А. Г. Д. адвокатско възнаграждение е намалено от 2800 на 1800 лв, а в останалата част молбата по чл.284 ГПК е оставена без разглеждане, тъй като възможността да се иска изменение на решението на РС в частта относно разноските е преклудирана. Състав на ВКС, ІV г.о. като е констатирал, че е подадена касационна жалба срещу въззивното решение, постановено по в.гр.дело № 1097/16 г на Окръжен съд-Стара Загора и пред ВКС, Четвърто ГО е образувано гр.дело 54/2017г. с определение от 13.01.2017г. е спрял производството по частното гражданско дело до постановяване на решение по гр.д.№54/2017г. Настоящият състав констатира, че по гр.д.№54/2017г. по описа на ВКС е постановено съдебно решение, с което е потвърдено решението по в.гр.дело № 1097/16 г на Окръжен съд-Стара Загора, поради което следва да се възобнови производството по ч.гр.д.№53/2017г. Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото и доводите на страните приема следното: С решение от 05.05.2016г. по гр.д.№1097/2016г. ОС Стара Загора е отменила първоинстанционното решение и е признала за незаконно уволнението на А. Д., възстановил го е на заеманата отпреди уволнението работа Директор на РИМ С. З. и е осъдил работодателя да му заплати сумата 6 188.63 лева /шест хиляди сто осемдесет и осем лева и 63 ст./, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал.2 от КТ, за времето през което същият е останал без работа, считано от 06.08.2015г. до 31.08.2015г. и за периода от 01.09.2015 до 09.09.2015г., както и 6 работни дни разлика между получаваното възнаграждение от ищеца и това при новия работодател .Това решение е влязло в сила след потвърждаването му от ВКС. С въззивното решение е осъден Р.ИМ С. З. да заплати на А. Д. сумата 2800 лева разноски по делото за всички инстанции. С молба от 08.06.2016г. Р.ИМ С. З., чрез процесуалния си представител, е поискал да бъде изменено решението в частта за разноските, като бъде намален размера на същите. Поддържано е твърдение, че няма доказателства пред въззивният съд да са платени разноски в размер на 2000 лева, а пред първата инстанция не е представен списък с посочване на разноски в размер на 800 лева, поради което същите не се дължат. С обжалването определение от 18.10.2016 г, постановено по в.гр.дело № 1097/16 г на Окръжен съд-Стара Загора по реда на чл.248 ГПК, въззивното решение от 05.05.16 г по гр.дело № 1097/16 на Окръжен съд-Стара Загора, е изменено в частта за разноските, като присъденото на А. Г. Д. адвокатско възнаграждение е намалено от 2000 на 1000 лв, а в останалата част молбата по чл.284 ГПК е оставена без разглеждане. Съдът е счел за основателно възражението, за това че пред въззивният съд са представени доказателства за реално заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, а не в размер на сумата 2000 лева. Приел е, че възражението за намаляване размера на присъдените разноски за първата инстанция е несвоевременно направено, поради което го е оставил без разглеждане. При така установените данни по делото настоящият състав намира частната жалба за неоснователна. Въззивният съд при спазване разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК и даденото разрешение в т.1 от ТР№6/2013г. ОСГ ТК на ВКС правилно е приел, че на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 1000 лева, а не в размер на 2000 лева, както първоначално е бил приел в решението си по съществото на спора. Що се касае до изводът на въззивният съд, че възражението за недължимост на сумата от 800 лева, направени разноски пред първата инстанция, не следва да бъде разгледано по същество, то същият е неправилен. Разпоредбата на чл.81 ГПК предвижда, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция съдът се произнася по искането за разноски. В случая въззивният съд със своето решение по съществото на спора е този, който следва да се произнесе при постановяване на решението и по дължимите се разноски по делото, като ги разпредели по правилата на чл.78 ГПК, което той е и направил. Именно този съд следва по реда на чл.248 ГПК да разгледа и искането за изменение на решението в частта за разноските. Върховният касационен съд, разглеждайки спора по същество, е уважил предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 ГПК поради което следва да се произнесе и по дължимостта и на разноските за всички инстанции. В случая искането на частният жалбоподател да не бъдат присъждани разноски за първата инстанция разгледано по същество е неоснователно. Именно при разглеждане на спора по същество разноските следва да бъдат разпределени съобразно правилото на чл.78 ГПК /арг. т.4 ТД №6/2012г. ОСГТК на ВКС/. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК настоящият състав намира, че се дължи заплащане и на разноски в размер на 800 лева за първата инстанция, които са присъдени от въззивният съд в решението му по съществото на спора, при доказателства за реално заплатени такива в по-висок размер - 1100 лева адвокатско възнаграждение, а молбата за изменение на същото в тази му част следва да се остави без уважение, тъй като размерът им не е прекомерен. Предвид изложените съображения съдът: