Решение № 1784 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11938/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на „Сила Груп Строй” ЕООД, ЕИК: 206090693, подадена чрез пълномощник адв. Бърчев, срещу Решение № 32821 от 08.10.2025 г., постановено по адм. дело № 12720/2024 г. по описа на Административeн съд – София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-22220423005156-091-001/20.08.2024 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на Национална агенция за приходите /НАП/ - София, потвърден с Решение № 1458 от 07.11.2024 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - гр. София при Централно управление /ЦУ/ на НАП. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага аргументи, че наличието на приемо-предавателен протокол – протокол СМР № 3 и договор са безспорно доказателство за извършване на услугите. Твърди, че доставките са платени изцяло по банков път. Счита, че събраните доказателства установяват наличието на реална доставка. Цитира практика на СЕС, касаеща липсата на кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт с отмяна на процесния РА и присъждане на разноски. Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП" – София при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Волянова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размера 1 327,08 лева (678,53 евро) за касационната инстанция съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и предявените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – София-град е била законосъобразността на РА № Р-22220423005156-091-001/20.08.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 1458 от 07.11.2024 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” - гр. София при ЦУ на НАП, с който спрямо „Сила Груп Строй” ЕООД са определени задължения по ЗДДС за внасяне за данъчен период месец Май 2023 г., в резултат на отказан данъчен кредит в размер на 11 203,80 лева по конкретно индивидуализирани фактури, издадени от „Некст Къмпани” ЕООД и „Сет Груп БГ” ЕООД, ведно с лихви за забава в размер на 1 805,57 лева за доставки,. Съдът е приел, че оспореният РА е издаден от компетентни органи по приходите, в установената по чл. 120 от ДОПК форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като издадените в хода на ревизията документи са подписани с валидни КЕП. Описал е установената, релевантна за спора, фактическа обстановка във връзка с ревизията – събраните доказателства в хода на ревизията и на съдебното производство, включително изготвеното заключение по приетата без оспорване ССчЕ, начина на определяне на данъчната основа за процесния данъчен период, съответно размера на установените задължения, след което е пристъпил към изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на акта. По отношение на отказания данъчен кредит по фактура, издадена от „Некст Къмпани” ЕООД съдът е приел, че РЛ е документирал получени услуги в по-голям обем и количество от този, който впоследствие е фактурирал на „Трейс Груп Холд” ЕООД. Този факт е установен по отношение на направа на кофраж за стоманобетонна конзола KG – 1 = 43 бр.; направа кофраж за стоманобетонна конзола С – 30С = 93 броя; направа кофраж за стоманобетонна конзола С – 40С – 150 броя (протокол от дата 09.05.2023 г.); направа армировка за стоманобетонна конзола KG – 1 = 43; направа армировка за стоманобетонни цокли С – 20d = 8; направа армировка за стоманобетонни пилоти Р – 456 = 388; полагане бетон клас С30 / 37 XF4 за бетонни цокли С – 20d = 8 бр.; полагане бетон клас С30 / 37 XF4 за бетонни цокли С – 40d = 21 бр. (протокол от дата 18.05.2023 г). Стигнал е до извод, че законосъобразно с РА е отказано частично право на данъчен кредит в размер на 2 037,13 лева. по фактура №10…016/12.05.2023 г. Според съда не са установени документи, които да доказват плащане от страна на РЛ. По отношение на фактурите, издадени от “Сет Груп БГ” ЕООД, съдебният състав е счел, че не са представени убедителни доказателства за реалност на доставките. Установил е, че фактура с № 10…042/26.05.2023 г. не е била представена от ревизираното лице. Освен това според съда останалите процесни фактури съдържат прекалено обща информация, която не позволява да се установи предмета на доставката, а именно „СМР по договор”. Съдебният състав е счел, че въз основа на представените доказателства – единствено договор и протокол 3, не могат да се направят безспорни изводи за осъществяване на доставките. С тези мотиви АССГ е отхвърлил жалбата срещу РА. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационните жалби касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – София-град като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Всъщност от изложеното в касационната жалба се налага изводът, че всички оплаквания, насочени към дейността на първостепенния съд, касаят преценката му на събрания доказателствен материал и изведените въз основа на нея изводи от фактическа и правна страна, които обаче са в обхвата на касационния контрол за обосноваността на съдебния акт и ще бъдат разгледани по-долу, ведно с обсъждане на материалната му законосъобразност. Същественото е, че съдебният акт отговаря на изискванията на чл. 172а от АПК, налице са релевантни собствени фактически установявания, което не препятства касационния контрол. Несъгласието с така сторените решаващи изводи от състава на съда, не се субсумира в тук коментираното касационно основание. По материалната законосъобразност и обосноваността на съдебния акт, които следва да се разгледат заедно, касационната инстанция констатира следното. Липсват оплаквания в касационната жалба досежно отказано частично право на данъчен кредит в размер на 2 037,13 лева. по фактура №10…016/12.05.2023 г., издадена от „Некст Къмпани” ЕООД. Правилен е изводът на съда, че „Сила Груп Строй” ЕООД е документирало получени услуги в по-големи количества от тези, които е фактурирало на „Трейс Груп Холд” АД, т.е. не е доказано полученото да е вложено в последващи облагаеми доставки. При извършена проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият касационен състав преценява решението в тази част за правилно. Безспорно разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, отговарящ на нормативните изисквания за реквизити, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Предвид аргументите в касационната жалба, следва да се посочи, че необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на осъществена доставка било то на стока или на услуга. Това негово разбиране е застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11. Материално правните предпоставки за възникването на правото на приспадане са формулирани нееднократно в съдебната практика на ВАС, а и тази на СЕС. Както е посочено и в т.25 от Решение от 13 февруари 2014г. по дело С-18/13 на СЕС /а и в редица други/ „Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано.“. Или вярно първоинстанционният съд е определил материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС. Законосъобразно е изследвал фактите, релевантни за настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС, като тази преценка е сторена при обсъждане поотделно, а и в съвкупност на целия събран по делото доказателствен материал. На следващо място наред с очертаните по-горе материално правни предпоставки, законът въвежда и формални такива, които са дефинирани нееднократно в съдебната практика, вкл. и тази на СЕС. Както е посочено например в Решение от 15 Септември 2016г. по дело С-516/14 на СЕС /т. 41 и сл./ „Колкото до формалните предпоставки за упражняване на това право, от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. Wąsiewicz, C‑280/10, EU:C:2012:107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C‑277/14, EU:C:2015:719, т. 29). Разбира се в същото това решение се подчертава и, че принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането дори и при неизпълнението на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнение материалноправните предпоставки, но когато данъчната администрация безспорно разполага с цялата необходима й информация за да установи последните, при което е прието, че „Данъчната администрация не може да откаже правото на приспадане на ДДС просто със съображението, че дадена фактура не отговаря на изискванията по член 226, точки 6 и 7 от Директива 2006/112, ако тя разполага с всички данни, за да провери дали материалноправните предпоставки, свързани с това право, са изпълнени“ и „не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. Тази констатация се потвърждава от член 219 от Директива 2006/112, съгласно който всеки документ или съобщение, което изменя и се отнася специално и недвусмислено за първоначалната фактура, се третира като фактура.“, но също така постановява и че при положение, че именно „данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това (вж. в този смисъл решение от 18 юли 2013 г., Евита‑К, C‑78/12, EU:C:2013:486, т. 37). Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчнозадължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (вж. в този смисъл решение от 27 септември 2007 г., Twoh International, C‑184/05, EU:C:2007:550, т. 35).“ /т.42 и сл./. В тази връзка относимо за разрешаването на правния спор е разрешението дадено и с Решение от 8 май 2013г. по дело С-271/12 на СЕС, съобразно което, общностното право допуска „национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки“. Или в обобщение установяването на всички посочени кумулативни предпоставки /формални и материално правни/ е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл.154 ал.1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС. Както правилно е приел съдът фактура с № 10…042/26.05.2023 г. не е била представена от ревизираното лице нито в хода на ревизионното, нито в хода на съдебното производство, като не е спазено изискването на чл. 71, т. 1 от ЗДДС. Недоказано остава извършването на услуга по останалите фактури с предмет „СМР по договор”, издадени от „Сет груп БГ” ЕООД, т.е. доставка по смисъла на легалното определение на това понятие, дадено с чл. 9 от ЗДДС, и настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС. Съставените съпътстващи документи към спорните фактури – единствено договор от 15.04.2023 г. и Протокол за извършени СМР № 3 (Акт Обр. 19), не могат да бъдат обвързани със съдържанието на процесните фактури, което е пречка вкл. и за определяне обема и конкретиката на самите СМР в случая, което всякога вкл. и по съображения на СЕС е пречка за установяване на материално правните предпоставки за възникването на правото на данъчен кредит (виж цитираната по-горе практика). Правят впечатление също така и големите разлики в договорената стойност на доставките, фактурираните такива и тези, установени за извършени с Протокол № 3. В чл. 2, т.3 от договора е посочено, че договорените цени на видовете работи по количествената сметка няма да бъдат променяни за целия период от строително-ремонтните дейности. Липсват представени такива количествено-стойностни сметки. Наличието на извършеното плащане по фактурите, не съставлява категорично доказателство, че услугите са извършени, както неправилно поддържа касатора. В този смисъл не е достатъчно само издаването на фактури за признаване правото на данъчен кредит за доставка на стоки, респ. на услуги, респ. установено плащане на стойността им, а следва по категоричен начин да се установи, че стоките са предадени на получателя или че фактурираните услуги са действително осъществени, което в случая не е сторено. Действително съдът е посочил в своите мотиви липсата на кадрова, материална и техническа обезпеченост. Tова обаче е само един от аргументите, изложени от първоинстанционния съд, но не и водещият, за да отхвърли жалбата. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, а и СЕС в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на осъществена доставка било то на стока или на услуга. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". При установените по делото факти, законосъобразно съдът е приел, че не са изпълнени условията за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. От изложеното следва да се приеме, че не са налице посочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора и заявена претенция за това от ответника по касация на НАП (виж § 1, т. 6 от ДР на АПК) се следва присъждане на поисканите разноски за касационната инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 678,53 евро (1 327,08 лева). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,