Определение № 135 от 04.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1343/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „ СИЕСАЙЕФ” АД със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от прокуриста Д. Х. С., чрез адв. К. Ж. - М., против определение № 938 от 15.04.2020 г. по ч.гр.д. № 1029/2020 г. на Софийски апелативен съд. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на постановения съдебен акт и се иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното определение е оставена без разглеждане подадената от „ СИЕСАЙЕФ” АД частна жалба срещу определение № 24561 от 22.10.2019 г. по гр.д. № 12 505/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отказано увеличения на предявения от „СИЕСАЙЕФ” АД иск с правно основание чл. 59 ЗЗД със сумата 82 440 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на собствения му имот, с добавяне на нов период на обезщетението - от 01.10.2014 г. до 01.10.2015 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предприетото от ищеца процесуално действие не представлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал.1 ГПК, а предявяване на нов иск – с ново основание /нов период, за който се претендира обезщетението/ и нов петутим. С оглед на това е приел, че обжалваното определение на първоинстанционния съд не препятства възможността на ищеца да предяви този иск в отделно производство, т.е. не се явява преграждащо, поради което не подлежи на самостоятелно обжалване. Въззивното определение е неправилно. Жалбоподателят в настоящото производство е предявил против ответника „Разпространение” ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място] при условията на обективно кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 108 ЗС, иск с правно основание чл. 109 ЗС и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Видно от исковата молба, с иска по чл. 59 ЗЗД ищецът е претендирал заплащане на обезщетение в размер на 164 880 лв. за ползване на недвижим имот без основание за периода 01.10.2012 г. до 01.10.2014 г. С молба от 29.07.2019 г. е поискал на основание чл. 214, ал.1 ГПК съдът да допусне увеличения на иска със сумата 82 440 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота за периода от 01.10.2014 г. до 01.10.2015 г. Настоящият състав споделя становището на въззивния съд, че в случая искът по чл. 59 ЗЗД за сумата 164 880 лв. не е предявен като частичен, тъй като видно от твърденията на ищеца в исковата молба, посочената сума представлява целият размер на вземането за обезщетение за исковия период от 01.10.2012 г. до 01.10.2014 г. За да се квалифицира един иск като частичен е необходимо в исковата молба ищецът да е посочил пълния размер на вземането си,, но да претендира само част от него. При липса на изявления в този смисъл искът се счита предявен за цялото вземане, така както е индивидуализирано с обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум. С оглед на изложеното, в случая е приложимо разрешението, дадено в т.7б от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което определението, с което се отхвърля искане за увеличение на иск, който не е предявен като частичен, подлежи на обжалване. Затова като е приел, че частната жалба на „СИЕСАЙЕФ” АД против определението на въззивния съд, с което е допуснато изменение на исковата претенция по чл. 59 ЗЗД е недопустима, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон. Въпросът дали в случая се касае до изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал.1 ГПК, или до предявяване на нов иск, е относим към правилността на обжалваното определение на първоинстанционния съд, а не към допустимостта на частната жалба срещу него. По тези съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за произнасяне по същество на подадената частна жалба. Водим от гореизложеното съдът