Определение № 29 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4012/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото С. Р. С. срещу определение № 792/07.10.2020 г., постановено по частно гр. дело № 723/2020 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане от 22.07.2020 г. по гр. дело № 3813/2019 г. на Добричкия районен съд, с което е върната въззивната жалба с вх. № 9064/08.06.2020 г., подадена от жалбоподателя срещу решение № 241/05.03.2020 г., постановено по същото първоинстанционно гр. дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. В изложението към частната касационна жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси 1) какви са предпоставките за връчване на съобщения на страна по реда на чл. 41 от ГПК; 2) могат ли да се прилагат съобщения и да се смятат за връчени по реда на чл. 41, ал. 2 от ГПК, ако по делото не са събрани данни за настъпила промяна в адреса на страната; 3) следва ли връчителят да установи самоличността и качеството на лицето, от което събира сведения за настъпила промяна на адреса на страната; и 4) когато съдът по погрешка определи по-дълъг срок от установения в закона, извършеното след законния, но преди изтичане на определения от съда срок действие, счита ли се за просрочено. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че първите три от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с определение № 113/10.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1438/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 40/30.03.2015 г. по гр. д. № 4679/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, а четвъртият въпрос – в противоречие с определение № 326/21.05.2013 г. по ч. гр. д. № 3204/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, че обжалваното въззивно определение било очевидно неправилно, тъй като окръжният съд не приложил правилото на чл. 62, ал. 3 от ГПК (неточно се сочи разпоредбата на чл. 38 от отменения ГПК от 1952 г.). Ответникът по частната касационна жалба – ищецът по делото „Геотерм“ АД не е подал отговор на жалбата. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд е приел за установено следното: При констатация, че подадената от жалбоподателя въззивна жалба е нередовна – липсва приложен документ за внасянето на дължимата държавна такса в размер 498 лв., с разпореждане от 10.06.2020 г. районният съдът е указал на жалбоподателя в едноседмичен срок да представи документ за внасянето ѝ. Предприети са действия по връчване на съобщението с тези указания на съда, на адреса на жалбоподателя-ответник, посочен в исковата молба, който адрес е идентичен с посочения от самия жалбоподател в отговора на исковата молба, във въззивната му жалба и в частната му жалба до окръжния съд. Жалбоподателят-ответник няма процесуален представител в първоинстанционното производство, а по данни от адресираното до жалбоподателя съобщение, при посещенията си на адреса на 12.06.2020 г., на 04.07.2020 г. и на 13.07.2020 г. длъжностното лице-връчител не е открило адресата (жалбоподателя). Отразено е от връчителя и че по данни на съсед такова лице никога не е живяло на адреса. Първоинстанционният съд е приел, че е налице редовно връчване като е приложил чл. 41, ал. 2 от ГПК, считано от 13.07.2020г.; приел е и че липсва изпълнение на указанията за внасяне на държавната такса в едноседмичния срок с начало 13.07.2020 г. и край 20.07.2020 г., предвид което на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК с обжалваното разпореждане от 22.07.2020 г. е върнал въззивната жалба на жалбоподателя. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Преценката на съда за приложението на чл. 41, ал. 2 от ГПК се формира въз основа на удостоверяване от връчителя, че страната или пълномощникът ѝ отсъства от адреса в рамките на повече от месец. Тази констатация следва да е сторена въз основа на поне три посещения на адреса по различно време (за честотата на посещенията се прилага по аналогия правилото на чл. 47, ал. 1 изр. 3 от ГПК), за период повече от месец. В случая връчителят е посетил адреса три пъти, като едно от посещенията е в почивен ден (04.07.2020 г. – събота) в период повече от един месец. На този адрес в хода на първоинстанционното производство на жалбоподателя не са били връчвани призовки и съобщения по причина на отсъствието му от адреса, като това се явява и адресът, който жалбоподателят сам е съобщил по делото; връчванията са били осъществявани лично на жалбоподателя в деловодството на районния съд. Когато страната е променила адреса, който е съобщила по делото или на който е била веднъж призована, без да уведоми съда за новия си адрес, призовката ѝ се прилага по делото и се смята за връчена – чл. 41 от ГПК. Промяна на адреса е налице не само при промяна на адресната регистрация на лицето, но и при фактическото и постоянно отсъствие от адреса за продължителен период, чието времетраене в съдебната практика е установено за повече от месец (в тази връзка въззивният съд се е позовал на решение № 298/10.07.2012 г. по гр. д. № 505/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). В заключение въззивният съд е приел, че след като жалбоподателят не е уведомил районния съд за отсъствието си от адреса, то първата инстанция правилно е приела, че разпореждането за изправяне на нередовностите на въззивната жалба е било връчено на 13.07.2020 г. при условията на чл. 41, ал. 2 от ГПК, както и че след като в едноседмичния срок, броим от същата дата, не е последвало изпълнение на дадените указания, то правилно и въззивната жалба е върната на жалбоподателя. Настоящата касационна инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 41 от ГПК, намерила израз и в съдебните актове, посочени от жалбоподателя и в мотивите към обжалваното въззивно определение (определение № 113/10.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1438/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 40/30.03.2015 г. по гр. д. № 4679/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 298/10.07.2012 г. по гр. д. № 505/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), предпоставките за приложението на неблагоприятните процесуални последици по чл. 41, ал. 2, изр. 1 от ГПК (прилагане на съобщението по делото и същото да се счита за връчено на страната) са следните: 1) самата страна да е посочила (съобщила) адрес по делото или да е налице адрес, на който тя вече е получила съобщение; 2) страната да отсъства, т.е. да е променила този адрес за повече от един месец; 3) страната да не е уведомила съда за новия си адрес, т.е. – за промяната на адреса си; 4) страната да е предупредена от съда при връчването на първото съобщение за това си задължение и за неблагоприятните последици от неизпълнението му. В случая първата предпоставка – в първата ѝ алтернатива – безспорно е налице – въззивният съд е установил, че адресът е посочен от самия жалбоподател-ответник в подадения от него отговор на исковата молба, във въззивната му жалба и в частната му жалба до окръжния съд (същият адрес е посочен и в частната касационна жалба до настоящата инстанция). Въззивният съд е установил наличието и на втората предпоставка – връчителят е удостоверил отсъствието на жалбоподателя от адреса, т.е. промяната на адреса за повече от един месец, като е посетил този адрес на 12.06.2020 г., на 04.07.2020 г. и на 13.07.2020 г. и не е намерил там жалбоподателя; наред с това връчителят е удостоверил и че по данни на съсед, жалбоподателят никога не е живял на този адрес. Установено е и че данни, че жалбоподателят не живее на този адрес, са удостоверени от връчителя и във всичките предходни съобщения до жалбоподателя (за връчването на преписа от исковата молба, за призовката за откритото съдебно заседание, за връчването на преписа от първоинстанционното решение), които жалбоподателят не е получил на адреса, а се е явявал лично в деловодството на първоинстанционния съд и очевидно сам е следял за развитието на делото. Във връзка с тази предпоставка, в посоченото от жалбоподателя определение № 113/10.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1438/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС е разяснено, че по реда на чл. 41, ал. 2 от ГПК могат да се прилагат съобщения и да се смятат за връчени, само когато по делото са събрани данни за настъпила промяна в адреса на страната в продължение на повече от един месец, като нормата на чл. 41 от ГПК не изисква определен брой пъти адресът да бъде посетен от връчителя, но изисква длъжностното лице-връчител на книжа да удостовери, че адресатът отсъства от адреса повече от един месец; сведение за това той може да събере от домоуправителя, от съсед или чрез няколко посещения в рамките на повече от месец в различно време на деня. Именно последното е приел за установено по настоящото дело и въззивният съд, като в съответствие с тази практика на ВКС е приложил по аналогия и разпоредбата на чл. 47, ал. 1 изр. 3 от ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че и последващите съдебни актове – преписът от обжалваното въззивно определение и указанията на въззивния съд за отстраняване нередовностите на частната касационна жалба, също не са връчени на посочения от жалбоподателя адрес в [населено място], а отново в сградата на съда – лично на жалбоподателя, като връчителят изрично е отбелязал, че жалбоподателят живее в [населено място], но не дава (не сочи) нов адрес. Въззивният съд е установил наличието и на третата предпоставка, а именно – че жалбоподателят не е уведомил районния съд за отсъствието си от посочения от него адрес в [населено място]. Самият жалбоподател също не твърди по делото да е изпълнил това свое процесуално задължение, а и последното посочено по-горе отбелязване на връчителя е в обратна насока. Въззивният съд не е обсъдил изрично наличието на четвъртата предпоставка – жалбоподателят да е бил предупреден за това си процесуално задължение и за неблагоприятните последици от неизпълнението му, но несъмнено и тя е налице, тъй като това предупреждение по чл. 41, ал. 2, изр. 2 от ГПК е вписано в призовката за откритото съдебно заседание на първата инстанция, която е такава по образец по чл. 2, т. 1 от Нар. № 7/22.02.2008 г. (чл. 55 от ГПК) и която жалбоподателят е получил лично в деловодството на районния съд. Видно от гореизложеното, първите два процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, са разрешени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС по приложението на чл. 41 от ГПК. Третият въпрос – също по приложението на чл. 41 от ГПК, както и четвъртият – по приложението на чл. 62, ал. 3 от ГПК по никакъв начин не са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно определение, респ. – не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което също не дават основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, четвъртият процесуалноправен въпрос се свързва с доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, а именно – че окръжният съд не взел предвид обстоятелството, че наред с приложението на чл. 41 от ГПК от първата инстанция, на адреса му било залепено и съобщение по реда на чл. 47 от ГПК, съгласно което, според жалбоподателя, първоинстанционният съд по погрешка му дал по-дълъг – двуседмичен срок (вместо едноседмичния) за изпълнението на указанията за внасянето на дължимата държавна такса по въззивната му жалба. Жалбоподателят обаче не твърди и не е представил доказателства по делото да е изпълнил тези указания относно таксата дори и в този по-дълъг двуседмичен срок, поради което разпоредбата на чл. 62, ал. 3 от ГПК (както вече беше посочено, жалбоподателят неточно сочи разпоредбата на чл. 38 от отменения ГПК от 1952 г.) не би могла да намери приложение в случая, дори и да беше обсъдена от въззивния съд. С оглед на това, не е налице и твърдяната очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение