Определение № 1704 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 90/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Туристстрой – Царацово“ ЕООД срещу определение №272 от 23.07.2024 г. по в.ч.гр.д.№332/2024 г. на АС Пловдив. С обжалваното определение: 1. е потвърдено протоколно определение №350 от 19.02.2024 г. по гр.д.№645/2023 г. на ОС Пловдив в частта, с което е прекратено производството по делото, както и в частта, с която „Туристстрой – Царацово“ ЕООД е осъдено да заплати на „АСТ бетон“ ЕООД сумата от 9500 лв., разноски за адвокатско възнаграждение; да заплати на „Химснаб Нанри“ ЕООД сумата от 9860 лв., разноски за адвокатско възнаграждение и да заплати на „Франкщал България“ ЕООД сумата от 9860 лв., разноски за адвокатско възнаграждение; 2. е потвърдено определение №6140 от 06.03.2024 г. по гр.д.№645/2023 г. на ОС Пловдив, с което по реда на чл.248 ГПК е допълнено определение №350 от 19.02.2024 г., като „Туристстрой – Царацово“ ЕООД е осъдено да заплати на „Роял България“ ЕООД сумата от 9860 лв., разноски за адвокатско възнаграждение; 3. е разпределена отговорността за разноските в частното въззивно производство. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. При наличие на неотменена обезпечителна заповед, по силата на която преди влизане в сила на постановлението, с което е изготвено разпределение, е спряно производството по изпълнителното дело, спират ли да текат неизтеклите процесуални срокове и може ли в тази хипотеза извършеното разпределение да влезе в сила, при което да отпадне правния интерес от водене на обезпечения иск по чл.440, ал.1 ГПК. 2. При извършване на преценка по чл.78, ал.5 ГПК, какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното адвокатско възнаграждение е прекомерно и ограничен ли е съдът от размерите на Наредба №1/2004 г. Твърди се, че определението е и очевидно неправилно. Ответниците по частната касационна жалба „АСТ бетон“ ЕООД, „Химснаб Нанри“ ЕООД, „Франкщал България“ ЕООД и „Роял България“ ЕООД изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователността й. Останалите страни не заявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че с иска по чл.440, ал.1 ГПК, едно трето лице може да търси защита, ако в изпълнителното производство е засегнато негово имуществено право, включително и негово парично вземане, следователно за „Туристстрой – Царацово“ ЕООД е налице правен интерес да установи чрез иска по чл.440, ал.1 от ГПК, че имуществото, върху което е насочено принудителното изпълнение - в случая сумата от 138 000 лв., за което се твърди, че ищецът погрешно е превел на длъжника „Адлер - ин“ ЕООД, не принадлежи на последния, тъй като ако това право бъде отречено, процесната сума ще бъде разпределена между взискателите, без третото лице да има способ за защита. Посочил е, че в случая и длъжникът признава, че процесната сума не му се е дължала на никакво правно основание и подлежи на връщане, но същата не може да бъде върната, тъй като сметката, по която е преведена, е била вече запорирана преди постъпването на парите и едва след приключване на исковото производство със сигурност може да се каже дали процесната сума е част от имуществото на длъжника или не и дали може да бъде предмет на принудително изпълнение (а и въпросът с допустимостта на претенциите по искова молба вх.№7858/09.03.2023 г. е бил разглеждан два пъти: в производството по в.ч.гр.д.№118/2023 г. на АС Пловдив и в производството по в.ч.гр.д.№622/2023 г.). Изразил е становище, че нормата на чл.440, ал.1 ГПК определя и времева граница, до което искът може да бъде предявен, като с този иск се дава възможност на всяко трето лице да запази своето имущество, за да не послужи същото за удовлетворяване на взискателите на друг правен субект, следователно интересът съществува до приключване на изпълнението върху процесното имущество, респективно към момента на влизане в сила на разпределението от 10.02.2023 г., интересът на ищеца „Туристстрой – Царацово“ ЕООД би отпаднал. Изложил е съображения, че в случая интересът на ищеца е отпаднал на 27.04.2023 г., когато разпределението от 10.02.2023 г. по процесното изпълнително дело е влязло в сила и такъв не съществува и към настоящия момент. Посочил е, че този извод не се променя от обстоятелството, че с определение №371 от 10.02.2023 г. по ч.гр.д.№379/2023 г. на ОС Пловдив (влязло в сила на 07.03.2023 г.), е допуснато обезпечение на бъдещ иск от „Туристстрой – Царацово“ за установяване по отношение на ответниците (длъжник и взискатели по изпълнителното дело), че сумата от 138 000 лв., погрешно преведена на 22.12.2022 г. от „Туристстрой – Царацово“ ЕООД не принадлежи на длъжника, чрез спиране на изпълнението по посоченото изпълнително дело в частта, относно разпределение на сумата от общо 138 000 лв., до приключване производството по бъдещия иск - разпределението е предявено на 10.02.2023 г., обезпечителната заповед е представена на 13.02.2023 г. и няма твърдения или доказателства за редовно производство по обжалване на това разпределение. Предвид изложеното е достигнал до извод, че така предявените искове са недопустими, поради което производството по искова молба вх. № 7858/09.03.2023 г. следва да бъде прекратено. С оглед изложените в определението мотиви, формулираният първи правен въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд, изразил становище за влизане в сила на разпределението по процесното изпълнително дело (независимо от наличието на наложена, преди изтичане срока на обжалване на разпределението, обезпечителна мярка - спиране на изпълнението), от където е извел и извод за липсата на правен интерес от предявяване на иска по чл.440, ал.1 ГПК, което становище обаче противоречи на възприетото в решение №56 от 24.04.2018 г. по гр.д.№2339/2017 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и споделяно от настоящия състав разрешение. Според дадените разяснения, ако в срока за обжалване на постановлението за възлагане (респективно на разпределението) изпълнителното производство бъде спряно по разпореждане на съда, включително и в производство за обезпечение на иск, спирането поражда действието по чл.61, ал.1 ГПК. След като до отмяна на спирането и възобновяване на производството сроковете не текат, то и разпределението в изпълнително производство, което е спряно в срока за обжалване по чл.462, ал.2 ГПК, не може да влезе в сила до момента, в който изпълнителното производство не бъде възобновено и не изтече оставащата към момента на спирането част от срока за обжалване. В този смисъл въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено изцяло (както бе посочено изпълнителното производство е спряно преди изтичане на срока за обжалване на разпределението, поради което и разпределението не е влязло в сила), заедно с потвърдените с него определения на първата инстанция. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,