Определение № 429 от 15.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 413/2023 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Постъпила е молба от адв. Е. Е. П., в качеството ѝ на пълномощник на Е. А. К. и И. И. Х., с която е направено искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 310 от 26.04.2023 г. в частта за разноските, като насрещната страна бъде осъдена да ѝ заплати адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 Закон за адвокатурата (ЗАдв.) в минималния размер, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за оказаната безплатна правна помощ на Е. К. и И. Х. в производството по ч т. д. № 413/2023 г. по описа на ВКС. В молбата се твърди, че при постановяване на определението си съдът е пропуснал да се произнесе по своевременно заявеното с отговора на частната жалба искане за присъждане на разноски. Насрещната страна – Е. Е. К. и Ц. М. М., чрез процесуалния им пълномощник, изразява становище за неоснователност на молбата. По изложени в отговора съображения, счита, че искането за присъждане на разноски за оказана безплатна правна помощ не следва да бъде уважавано, доколкото в настоящия случай по отношение на представляваните физически лица не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв. за присъждане на адвокатско възнаграждение. При намиране на молбата за основателна, моли адв. П. да бъде задължена да представи банкова сметка, по която да ѝ бъде заплатено присъденото от ВКС възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, за да се произнесе по така направеното искане, взе предвид следното: Молбата за допълване на определението в частта за разноските е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество, същата се преценява като основателна по следните съображения: Производството по ч. т. д. № 413/2023 г. по описа на ВКС е образувано по частна жалба на Е. Е. К. и Ц. М. М. срещу определение № 50031 от 21.02.2023 по т. д. № 502/2022 г. на Второ т. о. на ВКС за оставяне без разглеждане на касационната им жалба, с която обжалват въззивно решение № 54 от 25.01.2022 г. по в. т. д. № 840/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Търговска колегия, 15 -ти състав, с което е обезсилено първоинстанционното решение № 261042 от 30.06.2021 г. по т. д. № 593/2019 г. на Софийски градски съд и производството по исковете им е прекратено. С постановеното по настоящото дело определение № 310 от 26.04.2023 г. е потвърдено постановеното от предходния тричленен състав на ВКС определение № 50031 от 21.02.2023 г. по т. д. № 502/2022 г. за оставяне без разглеждане на подадената касационната жалба срещу въззивното решение. Действително в определението си от 26.04.2023 г. настоящият състав е пропуснал да се произнесе по своевременно направеното в отговора на частната жалба искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. за производството по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. В това производство Е. К. и Ц. М. са били представлявани от адв. П., упълномощена от тях с представени с отговора на частната жалба договори за правна защита и съдействие, сключени на 07.03.2023 г., съдържащи упълномощителна клауза. С оглед осъществената правна помощ по делото без данни за договорен в тежест на доверителите размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и предвид изрично договореното в раздел II.1. на всеки от така представените към отговора договори, заявлението, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, и липсата на данни, които да го опровергават, както и съобразно изхода на делото, са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – в този смисъл определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и много други). Изложените от насрещната страна твърдения за недоказаност на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. – по отношение на Е. К., респ. – основанието по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. – по отношение на И. Х., не разколебават този извод, доколкото не са подкрепени от никакви доказателства. Единствено представеното към отговора доказателство – заверен препис от платежно нареждане от 24.03.2023 г. за внесена гаранция в размер на 18 830 лв. по ч. гр. д. № 726/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което страната се опитва да обоснове тезата си, че Е. К. не е материално затруднено лице, всъщност установява, че горепосочената сума е внесена не от Е. К., а от трето за производството лице. На основание чл. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на адв. П. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Неоснователно е искането на насрещната страна по молбата по чл. 248 ГПК за задължаване на молителя да представи банкова сметка, по която да му бъде доброволно преведена присъдената сума за адвокатско възнаграждение, доколкото не съществува законова уредба, съобразно която съдът да може да уважи това искане. Разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, според която решението следва да съдържа банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, следва да се тълкува във връзка с разпоредбата на чл. 127, ал. 4 от ГПК, според която по осъдителен иск за парично вземане ищецът посочва банкова сметка или друг начин на плащане. Това изискване е неприложимо за производство като настоящото, съответно – молителят не дължи посочване на банкова сметка, когато в производство по чл. 248 ГПК му се присъждат разноски. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение