Определение № 573 от 28.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4610/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 556 от 02.10.2017 г., постановено по гр.д. № 427/2017 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1861 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 1387/2016 г. на Окръжен съд – Варна, I г.о., с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Частният жалбоподател – К. С. Р., поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли да бъде отменено по изложените в жалбата съображения. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне. Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на К. С. Р. против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение на чл. 2 от ЗОДОВ. Исковата претенция е обоснована с твърдения, че с присъда, влязла в сила на 15.01.1990 г. на жалбоподателя е наложено смъртно наказание, което на осн. пар. 2 ЗИДНК (ДВ бр. 153/1998 г.) е заменено с доживотен затвор без право на замяна. Тази промяна е настъпила по силата на самия закон, като впоследствие с указ на вицепрезидента наказанието на ищеца е било облекчено в доживотен затвор. Ищецът твърди, че поради бездействие на прокуратурата той е бил лишен от възможността да се възползва от правото си по чл. 38а, ал. 3 НК на редукция на наказанието „лишаване от свобода“, от което е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в престой повече от 20 години в местата за лишаване от свобода. При тези данни въззивният съд, за да потвърди определението на първоинстанционният съд е приел, че така предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като не може да се квалифицира по нито една от хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ, а за осъществяване правата на ищеца е предвиден друг ред, различен от исковия. Посочено е, че правната възможност на чл. 38а, ал. 3 НК, на която ищецът се позовава, за замяна на наказанието „доживотен затвор“ с „лишаване от свобода“ за определен срок, не настъпва автоматично след изтичане на определен срок от изтърпяване на наложеното наказания, а се прилага по преценка на съда след предложение на съответния прокурор. Предвидената в НК и НПК процедура е била предприета неколкократно от ищеца, като на отправените от него искания до прокуратурата са постановени влезли в сила актове, включително и след инстанционна проверка от горестоящия прокурор. В изложение по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправен въпрос от значение за спора, свързан с приложението на чл. 2 ЗОДОВq във вр с. чл. 5, пар. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос е бил разгледан в мотивите на въззивния съд, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2 ЗОДОВ, нито са налице останалите предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Утвърдено е в практиката положението, че обезщетението в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на вреди от непозволено увреждане, осъществено от противоправно поведение на разследващите органи, прокуратурата или съда. Неимуществените вреди се изразяват в накърняването на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. По реда на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ се разглеждат искове, произтекли действия на прокуратурата, свързани с повдигане и поддържане на незаконно обвинение срещу лицето. В кръга на подлежащите на обезвреда противоправни действия законът включва задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, пар. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г., но не и на чл.5, пар.3 от същата конвенция, както поддържа жалбоподателя. Налагането и изпълнението на наказание, предвидено в националното законодателство и осъществено съобразно установените в закона процедури, въз основа на влязла в сила присъда, не съставлява забранено от Конвенцията лишаване от право на свобода и сигурност. В контекста на чл.2 ЗОДОВ, вр. с пар. 5 от Конвенцията, предмет на разглеждане в практиката на ВКС са неблагоприятните последици от незаконосъобразното задържане под стража на лицето в рамките на досъдебната или съдебната фаза на наказателното производство, когато все още същото е висящо и не е приключило с осъдителна присъда. Неправомерното ограничаване на свободата на гражданите в светлината на Конвенцията се разглежда и с оглед наложените на обвиняемия мерки за неотклонение или други мерки на процесуална принуда. В съответствие с тези разрешения въззивният съд с обжалваното определение е приел, че процедурата по чл. 449 НПК /в редакцията преди ДВ, бр. 13 от 2017г./ предоставя в правомощията на прокурора да направи предложение за замяна на наказанието доживотен затвор с наказание лишаване от свобода, като ако направи такова с оглед всички данни по делото съдът извършват преценка за наличието на предпоставките на чл. 38а, ал. 3 НК за замяна на наказанието, поради което дори и да има настъпили неблагоприятни последици от липсата на предложение, то те не са предмет на разглеждане в производство по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ, вр.чл.5 от Конвенцията. С оглед тези изводи не касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне. Предвид изложените съображения съдът: