Определение № 2444 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 802/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място] и частна жалба на М. Г. П. от [населено място] срещу определение № 2998 от 12.11.2025 г. по в. гр. д. № 528/2025 г. на Софийски апелативен съд, поправено с определение № 898 от 18.03.2026 г., с което, на основание чл. 248 ГПК, е допълнено постановеното по делото решение № 1060 от 08.08.2025 г., като „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на М. Г. П. сумата 3 092.07 лв. – разлика до пълния размер на дължимите й за първоинстанционното производство разноски 14 054.86 лв., както и сумата 6 420.40 лв. – разноски пред въззивната инстанция, и е оставена без уважение молбата на М. Г. П. за разликата до претендирания размер от 11 640.20 лв. – разноски за въззивното производство. Частният жалбоподател „Юробанк България“ АД обжалва въззивното определение в частта, с която на ищцата са присъдени допълнително разноски за първоинстанционното производство и й е присъдено адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на сумата 6 000 лв. Твърди неправилност на обжалвания съдебен акт в тази му част, като моли за отмяната му или евентуално – за изменението му чрез намаляване на разноските. Релевира оплакване за неправилно изчисление на дължимите на ищцата разноски с твърдението, че в тях са включени повторно държавната такса и разноските за вещо лице. Изразява несъгласие и с извода на съда за наличие на особена фактическа и правна сложност на делото, като поддържа, че се касае за стандартен за последните години осъдителен иск за връщане на надвзети суми за лихви и валутни разлики вследствие неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Счита, че присъденото възнаграждение не съответства и на извършената от процесуалния представител на ищцата правна работа, тъй като във въззивното производство е проведено само едно открито съдебно заседание, без да са заявени допълнителни доказателствени искания, а освен това по спорните по делото въпроси съществува съдебна практика. Към частната жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но доколкото въззивното определение подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, а не по този на чл. 274, ал. 3 ГПК, доводите в изложението не следва да се обсъждат. Ответницата по частната жалба – М. Г. П. от [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 02.03.2026г. Частната жалбоподателка М. Г. П. обжалва въззивното определение в частта, с която е отказано присъждането на разноски за въззивното производство за разликата над 6 420.40 лв. до пълния претендирания размер 11 640.20 лв. Поддържа, че при определяне на адвокатското възнаграждение на процесуалния й представител въззивният съд не е взел предвид всички предвидени в чл. 36, ал. 3, т. 3 от Закона за адвокатурата критерии, както и практиката на ВКС, в резултат на което възнаграждението е занижено. Ответникът по частната жалба – „Юробанк България“ АД, [населено място] – моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 25.02.2026 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, след преценка на данните по делото, намира следното: Частните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледани по същество са неоснователни. С решение № 1060 от 08.08.2025 г. по в. гр. д. № 528/2025 г. на Софийски апелативен съд, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5421 от 04.10.2024 г. по гр. д. № 12020/2023 г. на Софийски градски съд, е уважен изцяло предявеният от М. Г. П. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 48 946.64 евро – недължимо платена над получена главница по нищожен договор за кредит H L 25934 от 31.08.2007 г., ведно със законната лихва от 25.10.2023 г. до окончателното й плащане. В срока по чл. 248 ГПК е постъпила молба от ищцата М. Г. П. за допълване на въззивното решение с искане за присъждане на разноски, както за първата инстанция, с оглед различния изход на спора, така и за въззивната инстанция. С определение № 2998 от 12.11.2025 г., поправено с определение № 898 от 18.03.2026 г., въззивният съд е допълнил, на основание чл. 248 ГПК, постановеното по делото решение № 1060 от 08.08.2025 г., като е осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на М. Г. П. сумата 3 092.07 лв. – разлика до пълния размер на дължимите й за първоинстанционното производство разноски 14 054.86 лв. и 6 420.40 лв. – разноски за въззивната инстанция. В частта за разликата над присъдената сума 6 420.40 лв. до пълния претендиран размер 11 640.20 лв. – разноски за въззивното производство, молбата е оставена без уважение. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с оглед формирания от него извод за основателност на предявения от ищцата иск, респ. частичната отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, ответникът дължи да възстанови държавната такса в пълен размер. По отношение на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция съдебният състав е посочил, че с оглед дадените с решение на СЕС от 25.01.2023г. по дело С- 438/22 указания, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължителна за съда. Като е съобразил вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, както и извършените процесуални действия от процесуалния представител на ищцата във въззивното производство, съдебният състав е приел за дължимо на същия адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Неоснователно е оплакването на „Юробанк България“ АД, че при изчисляване на дължимите на ищцата разноски за първоинстанционното производство повторно са включени държавната такса и разноските за вещо лице (800 лв.), които са част от вече присъдената й с първоинстанционното решение сума 10 962.79 лв. Направените от ищцата разноски за първоинстанционното производство възлизат на общата сума 14 054.86 лв. и включват: 3 254.86 лв. – заплатена държавна такса (при отчитане на 15% намаление съгласно чл. 73, ал. 4 ГПК); 800 лв. – възнаграждения за вещо лице и 10 000 лв. – адвокатско възнаграждение (определено след намаляването му поради прекомерност по възражение на ответника). С оглед уважената част от иска (38 199.35 евро), на същата е присъдена сумата 10 962.81 лв. Предвид отмяната на първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част и уважаването на иска изцяло за сумата 48 946.64 евро, дължими на ищцата са направените разноски в пълен размер, т. е. сумата 14 054.86 лв. Поради това, на същата следва да бъде присъдена разликата между тази сума и вече присъдената й сума 10 962.81 лв., а именно – сумата 3 092.05 лв., както правилно е изчислил и въззивният съд. Неоснователно е и оплакването на двете страни по отношение на определеното на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. При произнасянето си Софийски апелативен съд е съобразил приетото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22, че националният съд е длъжен да откаже прилагането на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски, а следва да вземе предвид вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, доколкото определянето в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа) на минимални размери на адвокатските възнаграждения противоречи на правилата за конкуренция в Европейския съюз. Даденото от СЕС тълкуване по преюдициални запитвания във връзка с прилагане правото на Европейския съюз при противоречие на национални правни норми с него е задължително за националните съдилища. С оглед фактическата и правна сложност на делото, която в конкретния случай, предвид предмета на спора, пренесен във въззивната инстанция, е по-малка от тази в първоинстанционното производство; при съобразяване обема на извършената от пълномощника на ищцата правна работа – изготвена насрещна въззивна жалба и отговор на въззивната жалба на другата страна, в които са изложени подробни доводи и съображения по спорните въпроси, както и обстоятелството, че по делото е проведено едно съдебно заседание, без да са заявявани нови доказателствени искания, настоящият състав намира, че определеното от въззивния съд възнаграждение на пълномощника на ищцата в размер на 6 000 лв. е адекватно на осъществената от него правна помощ. Поради изложеното частните жалби и на двете страни са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав