Определение № 1384 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 865/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото В. Д. И. срещу определение № 571/30.10.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 438/2023 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 2800/18.07.2023 г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение № 491/19.04.2023 г., двете постановени по гр. дело № 38/2022 г. на Варненския окръжен съд.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение.

В изложението към частната касационна жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) когато между едни и същи страни са предявени евентуално съединени искове, следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение за защита за всеки от тях; и 2) към коя дата следва да бъде определено адвокатското възнаграждение за правна защита и съдействие – датата на фактическото сключване на договора за правна защита и съдействие или датата на устните състезания пред съответната инстанция. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: по първия въпрос – в противоречие с определение № 284/06.04.2012 г. по ч. гр. дело № 238/2012 г. на IV-то гр. отд., определение № 70/05.02.2018 г. по ч. търг. дело № 257/2018 г. на I-во търг. отд., определение № 477/04.11.2016 г. по ч. търг. дело № 1218/2016 г. на I-во търг. отд. и определение № 137/09.04.2020 г. по ч. гр. дело № 570/2020 г. на III-то гр. отд.; и по втория въпрос – в противоречие с определение № 253/07.05.2014 г. по гр. дело № 30/2014 г. на I-во гр. отд.

Насрещната страна – ответникът по делото Д. Ж. Д., в отговора си на частната касационна жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил, че с първоинстанционното решение окръжният съд е отхвърлил като неоснователни следните предявени от жалбоподателката, в условията на обективно евентуално съединяване срещу ответника, искове: иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба на недвижим имот, евентуален иск по чл. 31, ал. 2 от ЗЗД за унищожаване на процесния договор, евентуален иск по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД за разваляне на процесния договор и евентуални искове по чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 20 000 лв., претендирана като остатък от продажната цената по процесния договор, ведно с мораторната лихва (обезщетение за забава) в размер 3 750 лв. за период преди подаването на исковата молба и законната лихва след подаването `и. Също с първоинстанционното решение жалбоподателката-ищца е осъдена да заплати на ответника разноски в размер 3 911 лв., от които: 161 лв. – деловодни разноски и 3 750 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по всички предявени искове, като същите са определени при разглеждане на възражението на ищцата за намаляването им поради прекомерност. С молбата си по чл. 248 от ГПК жалбоподателката-ищца е поискала изменение на решението в частта относно разноските за адвокатско възнаграждение, по съображения, че последното следва да се определи само за един от евентуално съединените искове.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че определените и присъдени от първата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер 3 750 лв. напълно съответстват на осъществената процесуална защита на ответника, при отчитане на фактическата и правна сложност на спора. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че в случая не е налице хипотеза на разпределение отговорността за разноски при предявени в условие на евентуалност искове – съобразно изхода по главния иск, ако не се е сбъднало поставеното от ищеца условие за разглеждане на евентуалните искове. Посочил е, че в настоящия случай са предявени пет обективно съединени в условие на евентуалност искове, като е приел, че независимо, че се отнасят до едно материално право, исковете са с различен предмет, като по всеки са въведени различни твърдения, което рефлектира върху естеството на предприетата от ответника процесуална защита чрез упълномощения процесуален представител. Съдът е посочил и че четири от исковете са разгледани по същество и исковете са отхвърлени с решението, поради което е приел, че по всеки един от тях на ответника се дължат сторените в производството разноски за осъщественото процесуално представителство и защита. Въззивният съд е приел още, че интересът по предявените искове за нищожност, унищожаемост и разваляне на процесния договор обуславя възнаграждение в размер 2 354 лв. по всеки иск, изчислен съобразно чл. 7, ал. 2, т .4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, в редакцията и, действаща към момента на подписване на договора за правна защита и съдействие – ДВ, бр. 68/2020 г. Посочил и че по делото са представени доказателства за извършени разноски общо по всички искове в размер на 3 750 лв., като в договора не е посочено конкретно уговорено възнаграждение по всеки от предявените искове, поради което съдът е приел, че уговореното като обща сума възнаграждение следва да се раздели поравно за всеки от исковете, т.е. по 750 лв. С оглед това и предвид фактическата и правна сложност на делото, апелативният съд е намерил, че не може да се обоснове извод за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като отново е изтъкнал, че договорените и заплатени в хода на исковото производство от ответника на упълномощения от него адвокат възнаграждения в размер 3 750 лв., са в предвидените от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ – в редакцията и към датата на сключване на договорите за правна помощ, минимални размери, поради което също е приел, че те не се явяват прекомерни.

В посоченото от жалбоподателката определение № 253/07.05.2014 г. по гр. дело № 30/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС е прието, че при присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, размерът на същото се определя съобразно редакцията на Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, действала към момента на възникване на задължението – когато е оформен (сключен) договорът за правна защита и съдействие. Видно от гореизложеното, въззивният съд е разрешил втория поставен от жалбоподателката правен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие с посочената от нея практика на ВКС. Следователно, по отношение на този въпрос не е налице наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия правен въпрос – когато между едни и същи страни са предявени евентуално съединени искове, следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение за защита за всеки от тях. Тази формулировка на въпроса е некоректна, тъй не е съобразена с изрично направеното в мотивите към обжалваното въззивно определение, разграничение на две различни хипотези – такава, при която разпределението на отговорността за разноските за адвокатското възнаграждение е съобразно изхода по главния иск, ако не се е сбъднало поставеното от ищеца условие за разглеждане на евентуалните искове, и хипотезата по настоящото дело, при която са разгледани и са отхвърлени всичките предявени в условията на евентуалност искове. Разрешението при тези две хипотези е различно, поради което не може да бъде даден еднозначен отговор на въпроса – така, както е формулиран от жалбоподателката. Въззивният съд е дал разрешение на въпроса само във втората хипотеза, която именно е осъществена по настоящото дело, като е приел, че при отхвърляне на всичките предявени в условията на евентуалност искове, на ответника се дължат разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му по всеки от отхвърлените срещу него искове. Това разрешение е в пълно съответствие със служебно известната на съда практика на ВКС – определение № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. дело № 4456/2023 г. на IV-то гр. отд., в което изрично е разяснено, че при отхвърляне на главния и на евентуално съединените с него искове, ищецът дължи на ответника разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод на всеки евентуално съединен иск. В посоченото от жалбоподателката определение № 284/06.04.2012 г. по ч. гр. дело № 238/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е разгледан случай, попадащ в първата от горните две хипотези, а именно – производството е прекратено по евентуално съединените искове, като е продължило да се развива само по главния иск. Настоящият случай не е такъв, поради което това определение на ВКС се явява неотносима практика. Останалите посочени от жалбоподателката: определение № 70/05.02.2018 г. по частно търг. дело № 257/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 477/04.11.2016 г. по ч. търг. дело № 1218/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС и определение № 137/09.04.2020 г. по ч. гр. дело № 570/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС не следва да се обсъждат, тъй като са постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, но с тях не е допуснато касационно обжалване, поради което тези определения (подобно на определенията, постановени по реда на чл. 288 от ГПК) не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. По така изложените съображения, първият формулиран от жалбоподателката правен въпрос не удовлетворява както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Независимо от неговия изход, разноски за настоящото частно касационно производство, каквито претендира ответникът, не се дължат и не следва да му се присъждат, тъй като производството е такова по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК – относно разноските за исковото производство по делото. Целта и уредбата на института на съдебните разноски, регламентиран в чл. 78 и чл. 248 от ГПК, не допускат кумулиране на нови задължения за разноски в рамките на процеса относно разноските по делото (в този смисъл е и константната практика на ВКС: определение № 2588/18.09.2023 г. по ч. гр. дело № 3322/2023 г. на IV-то гр. отд., определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 627/18.08.2014 г. по ч. гр. д. № 696/2014 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на ІІ-ро гр. отд., определение № 196/12.06.2015 г. по гр. д. № 9/2015 г. на І-во гр. отд. и др.).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение